Живея 13 години с рак на гърдата, най-страшното е да си болен в България!
Живот в условно наклонение... Животът е прекрасен. Ще отречете ли? Независимо от всичко, което ни заставя да преодоляваме, всъщност той е благословия. Затова сме готови да воюваме за него. И го правим. Всеки миг.
Казвам се Диана Борлакова и от 13
години живея достойно с диагноза рак на гърдата. Въпреки лечението и грижите на
едни от най-добрите медицински специалисти, през последните 8 години ракът ми
прогресира и засега не може да бъде спрян. Аз съм човек,
който никога не се предава и не оставя живота да мине покрай него – стремя се
да живея пълноценно и давам всичко от себе си, за да победя болестта. Работя, грижа се за дъщеря си, пътувам, усмихвам се...
И не хленча. Въпреки всичките си усилия и факта, че повече от 15
години заплащам максималната здравноосигурителна вноска, която държавата
изисква от мен, всеки път, когато аз имам нужда от същата тази държава, тя
поставя на изпитание моята воля за живот, изправяйки ме пред препятствия. Много
от тях преодолях и споделих отстояното с други с моята участ.
Не очаквах, че ще ми се случи отново, но точно в този
момент съм изправена пред ново, непреодолимо препятствие, с необходимото ми
лечение за рак на гърдата. То се провежда с една от най-новите и успешни
терапии, предлагани от съвременната медицина в цяла Европа и е единственото
лечение, подходящо за мен, предписано от лекуващия ми лекар-онколог. Няма как
да си позволя да го заплащам ежемесечно от джоба си, а повече от половин година
НЗОК забавя регулацията му, без каквито и да било обяснения, без какъвто и да
било документиран аргумент. Просто мълчание...
Потърсих разбиране, подкрепа, контакт, среща, разговор, обяснение или какъвто и да е знак за ангажимент от страна на осигурителя, към когото винаги съм била коректна. Нищо. Звъня месеци наред и не мога да разбера как един медикамент може да бъде заплатен в рамките на дни след преминаване на всички административни процедури в останалите европейски страни, а в България това не може да се случи за месеци и дори години. В моя случай, процедурата по заплащането на продукта от държавата трябва да се регулира за дни, тъй като лекарството вече е част от Позитивен лекарствен списък за лечение на другите индикации, за които е ефективен. Тя обаче се бави месеци наред, което ме кара да мисля, че причината за забавянето се крие в чисто административни неуредици и във факта, че в НЗОК работят чиновници, които не осъзнават, че хората като мен – обикновените хора, които работят извън държавните институции, са тези, които им плащат заплатите и точно ние сме тези, заради които те съществуват, пишат, калкулират и в края на деня решават кой заслужава да живее и кой - не.
Не зная дали бих била по-примирена, ако медицината нямаше решение за моето заболяване, но категорично не съм съгласна администратори да решават дали да живея, или не! Не познавам някой, който би се съгласил... Затова реших да насоча общественото внимание към проблем, с който със сигурност всекидневно се сблъскват и други болни българи. Вероятно нямат сили да извикат дори... Искам да затворите за момент очи и да си представите безсилието им. И да се запитате кое ни прави слепи и глухи за страданието. Защото докато на улицата отстояваме с протестите си виждането си за справедливост, трябва да си дадем сметка, че всъщност стискаме палци да не се разболеем в България и можем да искаме промяна, а хората, които определят съдбите ни, трябва да разберат, че болните нямат време да чакат, че болен може да бъде всеки един от нас и всеки един от нас има правото да получи шанс за живот. Пиша това не за да търся помощ, не за да се моля, не за да събирам пари или да предизвиквам нечие съжаление. Искам да накарам хората да се замислят. ТОВА ЛИ Е ЖИВОТЪТ, КОЙТО ИСКАМЕ? И какво трябва да се случи, за да върнем хуманността в здравната политика? Това ни касае. Всички. Без изключение.
Диана Борлакова. Почтен данъкоплатец с живот в условно наклонение, поставено от бюрократи
Какво се случва с петролния разлив в Черно море?
