Оправдаха учителя Пеев за смъртта на 12-годишния Георги от Приморско
Оправдаха тримата подсъдими за смъртта на петокласника Георги Каишев, който през май 2010 г. загина след като падна от окачения таван в спортната зала в Приморско са оправдани.
Магистратите от бургаския окръжен съд произнесоха присъдата - „невинен“ за известния в града учител Пеньо Пеев, на 54 години, и за хигиенистката Кирилка Димитрова, на 28 години, и
за пазача - 26-годишния Бранимир Бояджиев.
Трагедията в Приморско е от 10 май 2010 г., когато 12-годишното дете падна от необезопасено сервизно помещение през окачения таван над фоайето на спортната зала.
Обвинението срещу чистачката Кирилка и срещу Бранимир бе за причиняване на смърт поради немарливо изпълнение на служебните задължения. Те трябвало да контролират достъпа до залата. Учителят по физическо Пеньо Пеев пък е закъснял за тренировка с 6 минути и това довело до нещастието, смята прокуратурата.
Днес, след като решението на съда стана известно, учителят реагира с облекчение. "Дори не мога да се зарадвам вече, тези 2 години бях поставен в ситуация да нося изключителната тежест от трагичния изнидент, за който нямам вина.", каза след съдебното заседание подсъмият учител. Родителите на петокласника Георги - Златка и Любомир обвиняваха основно него за трагедията със сина им. "Аз разбирам родителите. Но обвинението срещу мен беше абсоютно изкуствено. Много хора ме подкрепяха докато се водеше делото, в Приморско идваха при мен хора с различни инициативи в моя подкрепа и аз им бях забранил да ги реализират. Не исках публични прояви.", каза Пеньо Пеев.
Спортната зала, където стана трагедията през 2010 година
|
Той и в момента води тренировките по волейбол на учениците в Приморско, но те са в училището "Н. Й. Вапцаров". От деня, в който загина Георги, Пеев не е стъпвал в спортната зала. "Ние и тогава тренирахме в училището, но с отборът на по-големите трябваше да ходим на следващия ден на финали в Добрич, затова само един ден бяме в залата на по-широко. Малките тогава дори не съм ги викал", каза Пеев.
Съдът обаче реши, че и тримата нямат вина за станалия трагичен инцидент. Според магистратите Кирилка Димитрова и Бранимир Бояджиев са незаконно назначени на допълнителни длъжности извън трудовите си договори.
В същото време Георги и неговите съученици са влезли в залата преди 17.30 часа, без пълнолетен придружител. Треньорът Пеев пък ги е предупредил, че без негово присъствие никой няма право да влиза там, четем в мотивите на съда.
Според решението на Бургаския окръжен съд, председателстван от Захарин Захариев, смъртта на детето е настъпила заради необезопасяването на спортната зала, за което са отговорни собствениците й. Сградата е на "Спортни имоти" АД, в която има дял община Приморско.
Собствениците на спортната зала дори не са били предвидили евентуалните опасности, като вместо да предприемат необходимите и достатъчни обезопасителни мерки за недопускане на нерегламентиран достъп, са се задоволили само, при това неправомерно, да възложат формално отговорности на лица, които нямат нищо общо, пише в присъдата си Бургаският окръжен съд.
Окаченият таван не е с носеща конструкция, той може да носи само собственото си тегло, сочи съдебно-техническата експертиза. Мястото, където е станал инцидентът, е било създадено единствено с козметична цел, при което е бил нарушен замисълът на проектанта.
Присъдата може да се обжалва пред Бургаския апелативен съд.
Украйна с удар по Русия
Тръмп си промени мнението: този път каза, че Русия е започнала войната срещу Украйна
Гореща новина за 26 млрд. за пенсиите на българите
Министерският съвет с реакция след драмата в София
ПЕНЬО ПЕЕВ –
учител по фикултура,
треньор на училищния отбор по волейбол
Пеев се ползва с неоспорим авторитет сред учителите, учениците и обществеността на Приморско. Благодарение на него училищният отбор по волейбол е спечелил много награди и титли на републикански първенства. Много често Пеев получава похвали и признание за работата си от общината и от много други инстанции с изключение на… директора на училището. Налбантов завижда на Пеев, защото последният го засенчва с популярността си и с успехите, които е постигнал. Налбантов не може да понася и независимото му поведение. Пеев въобще не се страхува от директора и не му се подмазва както някои други учители – държи се свободно и свободно си изказва мнението било на събрания в училището, било на други места.
Самият Налбантов не обича да говори за успехите на волейболния отбор, защото няма никакъв принос за тях. По-скоро той се стреми да омаловажи дейността на Пеев – че какво толкова било станало, какво толкова го хвалели тоя. Вместо да подкрепя Пеев, Налбантов се стреми всячески да саботира дейността му и фактически пречи на отбора на училището да провежда нормално тренировките си. Благодарение на Налбантов постоянно възникват проблеми с физкултурния салон – понякога салонът е заключен, понякога осветлението в него е изключено, салонът не се почиства. И всичко това се върши от Налбантов планомерно и целенасочено само и само за да се възпрепятства работата на Пеев. Възникват скандални ситуации, вследствие на което Налбантов бива привикван в общината и му се държи сметка за проблемите, които създава. Но така или иначе впоследствие проблемите с ползването на физкултурния салон продължават да възникват. Налбантов продължава да си измисля всякакви поводи за да пречи на работата на Пеев. Така например, обяснява на кмета, че в салона влизали чужди хора, които не били ученици. Той бил директор и не можел да позволи такива своеволия, откъде накъде чистачките на училището трябвало да почистват салона след като там са играли хора, които нямали нищо общо с училището и т. н. В края на краищата кметът Димитров разрешава спора в полза на Пеев. Той се разпорежда Налбантов да предаде ключовете за салона на Пеев и му поставя ултиматум да не се меси повече в работата на Пеев. Аргументите на кмета са следните: училището в т. ч. и физкултурният салон са били общинска собственост. В този смисъл салонът принадлежал не на Налбантов, а на всички граждани на Приморско и можел да се ползва от тях. Проблемът идвал и от това, че в Приморско все още нямало спортна зала и фактически салонът бил единственото закрито спортно помещение в града. Затова според кмета било нормално младежите на Приморско, независимо дали са ученици или не, да използват този салон и да спортуват.
Налбантов отстъпва пред кмета и предава на Пеев ключовете за салона, но отново продължава да му създава проблеми и да се меси в работата му. На ден по няколко пъти той влиза в салона за да прави уж някакви проверки. Там Налбантов смущава трениращите с присъствието си като постоянно им прави някакви забележки, че трябвало да внимават, трябало да пазят оборудването, да не вдигали много шум, да затваряли вратите и прозорците и пр. и пр. С една дума стреми се да напомни на всеки, който влиза в салона, че той командва тука – той е директорът и трябва да се съобразяват само с него, а не с Пеев.
Независимо, че ключовете за салона са вече в Пеев, Налбантов разполага с още едно средство, с което може да саботира мероприятията в салона и той много умело се възползва от това средство. Понякога уж съвсем случайно Налбантов изключва електричеството на салона и с това проваля всички мероприятия, които трябва да се провеждат в него. В подобни ситуации Налбантов се оправдава с това, че уж никой не бил му казал, не бил знаел и затова изгасил осветлението. Всъщност осветлението за салона се контролира от сградата на училището, където Пеев няма достъп. А дори и да има достъп, той няма ключ за ел. таблото, което е в подземието в едно помещение, което също е заключено. Разбира се Налбантов прави всичките тези саботажи съвсем планомерно и целенасочено, след като дълго време ги е обмислял. Много пъти той е дърпал шалтера в присъствието на някоя от чистачките или на други хора, негови познати, и съвсем определено е изразявал задоволството си, протривал е доволно ръце и е злорадствал по адрес на Пеев: “Сега ще ги видя аз какви тренировки ще провеждат!” Впоследствие се налага Пеев да търси Налбантов за да дойде в училището и да пусне осветлението. Налбантов се опитва да прехвърли цялата вина за случилото се върху Пеев – защо не го бил предупредил, че ще използват салона. Казва, че по принцип, той нямал нищо против тренировките в салона, нека да тренират децата, ама трябвало да го предупреждават предварително за да знаел и той, нали затова бил директор. Общо взето Налбантов се прави на ударен, а всъщност той разиграва един дълго обмислян от него самия театър. Неговата цел е да постави Пеев в унизителното положение да му се моли. Впоследствие в по-тесен кръг Налбантов коментира създадената от него абсурдната ситуация по следния начин: “Разбира се, че няма да му откажа, разбира се, че ще му пусна тока в салона, но за тая работа си има ред, има си правила на играта, които Пеев задължително трябва да спазва – той трябва лично да дойде при мен, да си коленичи както му е реда и чак тогава ще получи каквото иска. Пеев трябва да винаги да има едно наум, че в това училище аз съм директора и че без мене той не може да направи и една крачка.”
Понякога Налбантов освобождава чистачките по-рано и физкултурният салон остава непочистен. Това той прави умишлено с цел да затрудни провеждането на часовете по физкултура на следващия ден. Всъщност главната цел на Налбантов е друга – той отново иска да постави Пеев в унизителното положение да го търси и да му се моли. При създаденото положение Пеев задължително го търси и го моли да изпрати някоя чистачка в салона. И тук неизменно действа схемата: “Този човек трябва да дойде при мен, да си коленичи както му е реда и чак тогава ще получи каквото иска!” От друга страна чрез подобни случаи Налбантов сам си създава поводи да държи сметка на Пеев, защо например било толкова мръсно в салона, защо Пеев не държал сметка на присъстващите, които го замърсявали и т. н. Т. е. Налбантов не пропуска случая да постави Пеев в неудобно и унизително положение, кара го да се чувства виновен за нещо, за което той няма никаква вина. Всъщност това е част от тактиката на Налбантов да държи хората си в страх и подчинение – с методична последователност, планомерно и целенасочено той всячески се стреми да култивира в подчинените си чувство на вина и страх от директора. Именно по този начин той превръща подчинените си в послушни същества, които после лесно се манипулират и управляват.
Разбира се Пеев не се поддава на манипулации и гледа с насмешка на всичките тези простотии, които Налбантов върши. Защо да му обръща внимание, той, директорът не бил виновен – просто акълът му бил толкоз.
Веднъж във връзка с успехите на волейболния отбор Пеев е бил награден от общината с някаква парична сума. Всичките документи за това били оформени, сумата била вписана в някаква ведомост, но кой знае защо на един от тези документи трябвало да присъства и подписът на директора на училището. Вероятно ставало въпрос за някаква бюрократична формалност. Налбантов естествено прави всичко възможно да попречи на Пеев да получи парите. За целта си търси всякакви поводи да протака подписването на документа – щял да го подпише на другия ден, сега нямал време, после си измисля други поводи и т. н. Случаят започва да прераства в скандал. Хората от общината негодуват и недоумяват защо директорът не подписва документа. Налбантов отново уверява всички, че щял да подпише документа, външно си дава вид, че уж нямал нищо против Пеев, дори много го уважавал… Но вътрешно в себе си Налбантов е бесен. Той не може да понесе мисълта, че всичко това е ставало зад гърба му. “Откъде накъде ще го награждават? Питал ли ме е някой?” – коментира той в по-тесен кръг. – “Който е решил да му дава пари, да му ги дава! Защо ще искат и моя подпис? Какво общо имам аз с тая работа?” Така се получава една абсурдна ситуация – от една страна Налбантов твърди, че щял да подпише, защото много уважавал Пеев, а от друга страна кой знае защо не подписва. Излиза, че и самият той не знае какво иска… Разбира се в крайна сметка Пеев получава парите, но всичко това става с голямо закъснение след поредната порция простотии извършени от Налбантов.
В омразата си към Пеев Налбантов не се спира пред нищо. Той осъзнава, че борбата му срещу Пеев е безрезултатна, защото последният се ползва навсякъде с неоспорим авторитет. Тогава Налбантов се решава на една отчаяна стъпка – за да уязви Пеев той взема на прицел един от синовете му, който учи в същото училище. Започва да следи момчето за дисциплината, проверява дневника за да види дали правел отсъствия, постоянно се интересува за успеха му и държи учителите отговорни за високите оценки, които му пишели. Накрая Налбантов решава да нанесе решителния удар при провеждането на зрелостния изпит, на който синът на Пеев щял да се явява (става въпрос за м. юни 1998 г.) За целта Налбантов подбира учителите, които да присъстват на изпита и ги инструктира как да следят момчето и как да го хванат, когато преписва. По време на самият изпит изисква от тези учители периодически да идват в дирекцията и да му докладват какво е поведението на момчето и дали имало изгледи да го хванат. Накрая той започнал да подозира, че учителите не си вършат работата както трябва и затова сам отишъл в стаята за да хване момчето като преписва. Общо взето бил много ядосан, че няма да може да го залови и затова нервите му не издържали. Още с влизането започнал да крещи на момчето, че бил преписвал и го карал да си предаде пищовите. После го накарал да стане и започнал да търси въпросните пищови навсякъде наоколо, но така и нищо не намерил. Всички в стаята били в недоумение и се чудели – какво му става на тоя, какво пак го прихваща. Но Налбантов повтарял като папагал, че тоя човек бил преписвал, а някои хора спели и не го хванали. Въобще бил много ядосан.
Всички коментират, че Налбантов има някакви психически проблеми и че вече не може да се контролира. Когато вижда, че не става на неговата, той изпада в някакъв истеричен бяс – целият почервенява, започва да се тресе, да крещи, да вика, да хвърля и рита каквото види насреща си. Учителите са свикнали с тези негови истерични пристъпи и се успокояват един друг: “Не му обръщай внимание! Нали го знаеш, че не е в ред! Ще покрещи малко и после ще спре.” Но истината е, че той се нуждае от сериозно психиатрично лечение и е крайно време това да се осъзнае от всички, докато не е станало късно.