Войната в Украйна приключва тази година

Руска военна колона е разбита от украинците на път за гр. Рилск в Курска област

Ключови думи: войната в украйна, приключва, до края на годината, коментар, анализ, офанзива, курск, украйна, москва, путин, зеленски, киев

Превземането от Украйна на няколко десетки километри и населени места навътре в Русия, което наблюдаваме от началото на седмицата, е нещо без прецедент от десетилетия. Та кой допреди само няколко дни би си и помислил, че Украйна ще се осмели на такъв ход? От една страна, най-верният ѝ съюзник САЩ винаги е забранявал категорично да напада руска територия с получените от него оръжия. Даже е размахвал пръст, когато го е правила със собствени дронове. През март президентът Джо Байдън заяви, че украинците не трябва да атакуват руски нефтозаводи, защото това можело да повиши цената на петрола на световните пазари. Твърдение без особена логика, тъй като руските нефтопродукти не са от значение вече за борсите. А и изобщо цялостното поведение на Америка от 2022 година насам е на принципа „ще помагаме колкото Украйна да не падне, но и колкото да не победи“.

От друга, след онова, което извърши Хитлер, за целия свят нахлуване в Русия винаги е изглеждало като нещо немислимо. Да, руската пропаганда от години тръби, че „НАТО аха-аха и ни напада“. Но това са приказки за наивници.

За 83-те години след 1941-ва има само един случай, когато Русия (в началото на 1991 г. тя се обяви за правоприемник на Съветския съюз) е ставала обект на агресия. През 1969-а китайски войски извършват десант на остров Дамански на река Усури, който СССР смята за своя територия. Атаката е толкова жестоко отблъсната, че както пишат тогавашните хроникьори, „бойното поле прилича на крематориум“. Убити са над 1000 китайски войници при само около 60 загинали съветски.

Дълги години в света битува схващането, че армията на Русия е втора по сила в света и с нея шега не бива. То се бе вкоренило така здраво в умовете на хората, че когато на 24 февруари 2024 година Русия предприе пълномащабна агресия от всички страни срещу изглеждащата беззащитна и обречена Украйна, малцина бяха онези, които не вярваха, че Киев наистина ще падне бързо. В България русофилите направо наизлязоха по площадите с плакати приветстващи скорошната победа над „злия враг“. На много от тях гръмогласно пишеше „Започна се“, което създаваше очакване да станем свидетели на нещо грандиозно. Защо тази грандиозност трябваше да се стоварва именно на беззащитната Украйна, а не да речем на страна, която повече приляга по ранг за истински съперник на имперска Русия – примерно Франция, Великобритания, САЩ, Япония - над това българската русофилия не разсъждаваше, понеже го нямаше в руската пропаганда, която тя лакомо попиваше денонощно. А и все още попива, макар вече с доста угаснал ентусиазъм.

Всъщност „Флагман“ бе сред малкото медии, ако не и единствената българска, която заяви още тогава, че Русия няма да спечели тази война нито за три, нито за 30 дни – нещо, което времето доказа и на най-пламенните русофили.

Две години и половина по-късно Русия не просто не е спечелила, а украинските войници шестват на нейна територия. В социалните мрежи се разпространяват видеа как превземат едно след друго населените места, как свалят флаговете на Русия от административните сгради и ги заменят с жълто-сини, как някои местни жители ги приветстват, докато други бягат в ужас и молят Путин за помощ. И най-вече как украинците практически не срещат никаква съпротива.

Последното всъщност не би трябвало да учудва никого. Когато на 23 и 24 юни миналата година Евгений Пригожин и бойците му от „Вагнер“ започнаха похода си към Москва, също не срещнаха отпор. Те безпрепятствено превземаха град след град, включително Ростов на Дон и намиращия се там щаб, откъдето се управлява войната в Украйна и където се съхраняват всички стратегически планове за нея. Навсякъде местното население ги посрещаше радостно, едва ли не като освободители. Пътьом даже свалиха и малко военни самолети.

Защо Пригожин, чиито наемници почти стигнаха до подстъпите на Москва, в крайна сметка се отказа и прекрати операцията, ще се разбере, когато бъдат разсекретени съответните архиви. Или когато той сам се появи, за да разкаже. Твърденията, че е мъртъв идват само и единствено от пропагандните ресурси на Кремъл, който за по-сигурно дори бетонира гроба му, да не би някой да го разрови и да види истината.

Във всеки случай безметежният поход на Пригожин и „Вагнер“ не остана незабелязан от украинците. И не само от тях.

Покрай затъването на Русия във войната в Украйна много съседни държави следят все по-внимателно колко точно е отслабена огромната империя. Япония – заради Чишима рето (Курилските острови), които Москва ѝ отне след Втората световна война, а Токио винаги е мечтал да си върне. Финландия – тъй като съветите ѝ окупираха след войната през 1939-1940 г. немалка територия, която тя никога не е прежалила. Китай, който отдавна се облизва лакомо за Сибир и не току-така от другарски чувства насърчава руснаците да не спират сегашната война, докато отслабнат още, та в сгодния момент китайската армия да не даде и една жертва, докато усвоява новите земи. Тук дори не говорим за останалите сили, които отдавна чакат разклащането на Русия, за да се проявят – движенията за независимост на народите, покорени преди столетия от нея. Пригожин помогна на всички тях да знаят със сигурност, че това не са съмнения, самата истина е: Русия е хвърлила всички сили на фронта в Донбас и околните области и е оголила тила и границите си.

Впрочем между похода на Пригожин и сегашното украинско нахлуване в Русия има свързващо звено – чеченските отряди „Ахмат“, тези „страшилища“, които в самата Русия всички отдавна иронизират с прозвището „Тик-Ток войска“. Именно те уж охраняваха щаба в Ростов на Дон. Точно те бяха разположени и в граничните региони на Курска област. Още в първите моменти на опасност и в двата случая забавно-развлекателните инфлуенсъри с пушки на Рамзан Кадиров, които всеки ден си публикуваха селфита и как танцуват лезгинка, се изпариха. В Курск това имаше печални последствия. Не просто избягаха от границата, а избутаха там наборни войници, взети съвсем скоро в казармата. Те не знаеха нито как да се бият, нито как да стрелят. Логично всички те бяха или убити, или взети в украински плен.

Все пак поведението на кадировските военни е обяснимо – няма защо да умират за чуждата им руска кауза, тъй като скоро ще бъдат нужни за отстояването на собствената, когато настъпи моментът за втората чеченска независимост.

Първите сигнали, че Украйна разработва планове за нахлуване в Русия, са именно от времето след похода на Пригожин. Тъкмо тогава с повод и без такъв САЩ изведнъж много често започнаха да заявяват, че не разрешават на съюзника си да действа на руска територия с американски оръжия, „за да не ескалира конфликта“. Лицемерно обяснение, което Украйна нямаше как да игнорира. Политиката „да не падне, да не победи“ продължаваше да е в сила. А е възможно Кремъл да е имал и някакви тайни договорки в този смисъл с Вашингтон, или по-скоро със застаряващите милиардери либерал-глобалисти от Давос - истинските началници на управляващата Демократическа партия в САЩ, които са и стари дружки на Путин. Властващите в Москва разполагат с твърде богат опит и дълга традиция как да се подсигуряват с подобни секретни споразумения в ущърб на беззащитни страни (заради едно от които бяха белязани и 45 години от историята на България). Правили са го с Хитлер, с Чърчил… През ноември 2021 г. - три месеца преди началото на руската агресия, - в Москва долетя шефът на ЦРУ Уилям Бърнс. Какво е правил баш тогава в Кремъл верният на дядките в Давос Бърнс и до днес остава огромна загадка. Попитан директно веднъж, той отговори: Опитвах се да предотвратя войната. Някои може и да са му повярвали.

Защо при това положение днес Украйна все пак си позволи онова, което не ѝ бе разрешавано две години и половина? Украйна има дълга история на опити да се отскубне от задушаващата хватка на Руската империя всеки път, когато международната обстановка го е позволявала. Тя винаги е ползвала противоречията между великите сили и Москва, водещи до моменти на хаос, за да обявява независимост. Така е през 1917 г., докато Руската империя се разпада. И през 1941, когато Степан Бандера използва нацисткото нахлуване в СССР, за да обяви възстановяването на Украйна. Никаква Украйна не е възстановена, защото хитлеристите чисто и просто арестуват Бандера и го пращат в концлагер. Да, не се връзва с руската пропаганда, че той е нацист. Но вече уточнихме, че руската пропаганда се родее повече с хумореските и фантастиката отколкото с реалността.

През 1991 година изглеждаше, че от злополучните си до този момент опити Украйна най-сетне се е научила как да организира и брани независимостта си. Тогава именно тя става причина за разпадането на СССР, както разказва в спомените си първият ѝ президент Леонид Кравчук. Когато на 8 декември 1991 г. се събрали с руския лидер Борис Елцин и беларуския Станислав Шушкевич в Беловежката гора, за да обсъждат как да преформатират Съветския съюз, Елцин не бил особено склонен към разпадане и независимост. Кравчук му казал: „Един ден американският президент Буш ще дойде в Киев и ще се срещне с мен, а когато дойде в Москва, ще ходи при Горбачов, теб дори няма да те поканят на срещата.“ Достатъчен аргумент за честолюбивия Елцин, който при това винаги е бил в конфликт с Горбачов.

Събитията от 2014 г., когато Русия окупира Крим и Донбас, и особено пълномащабната агресия от 2022 обаче показват, че опитът не е бил достатъчен за Украйна. Войната я завари с обрулени военни заводи, окрадени и празни складове за оръжие, без договори за доставки, с държавен апарат и разузнавателни служби пълни догоре с руски агенти. Напълно неподготвена. Единствено духът на украинския народ бе на висота - и благодарение на него, на доброволните отряди за самоотбрана, на това че президентът Володимир Зеленски не избяга от столицата в най-трудните и опасни часове, както руснаците очакваха и пропагандната им машина за измислици тръбеше, и както американците на свой ред го подканяха, което даваше надежда на бойците от армията да се бият с малкото, което имаха, - независимостта не бе потъпкана за пореден път.

От две седмици в света отново се появи вакуум, който Украйна безпогрешно надуши и използва, за да се опита да постигне освобождението на окупираните си земи. Плановете за операцията в Курска област очевидно са били държани дълго време в строга тайна и дори думичка за нея не е изтекла към врага. Много анализатори вече разсъждаваха по телевизии и писмени медии според типичното стандартно мислене, че няма как американците да не са разрешили всичко това, че дори може би самите те са го и подготвили…

В първите дни на руската агресия жителите на гр. Суджа в Курска област възторжено приветстваха убийствата и страданията на обикновените украинци. Сега съдбата реши да изпитат абсолютно същото.

Първоначалната реакция от Вашингтон в първия момент, когато се разбра, че военни отряди, вероятно украински, са навлезли в Курска област и поетапно я окупират, беше недоумение. А както стана ясно по-късно, тези новини се появиха едва на третия ден след пресичането на границата. Говорителката на Белия дом Карин Жан-Пиер, която винаги има предварително написани на листчета отговори на всички потенциални въпроси, нямаше какво да отговори. Тя не се бе въоръжила дори с нахвърляни словесни абракадабри – разплути витиевати изречения, уж по темата, които нищо не значат, но симулират отговор. Жан-Пиер успя да каже само, че Вашингтон ще разговаря с Киев за случващото се, за да получи информация.

Това, разбира се, не значи, че откъм Америка съвсем пък не е дошло одобрение. По-скоро, ако е имало, не е било така категорично. Не и толкова, колкото категорично до този момент бе забранявано да се закача руската територия.

На 21 юли либерал-глобалистите приложиха целия си арсенал от средства, за да принудят доскорошния си любимец Джо Байдън да се оттегли от президентската надпревара – нещо, което само ден преди това той категорично отричаше, че ще направи. Това изведнъж го освободи от всякакъв ангажимент към тях. Байдън вече не гони кариера, но продължава да е президент. Обстоятелствата го правят де факто независим, вероятно таящ и обида към доскорошните си господари от Давос и останалите по веригата. Като държавен глава никой все още не му е отнел правомощията, включително и тези да одобрява действия на съюзници на Америка, зависими от нея. Никак не изглежда невероятно в тази обстановка той – като отмъщение към давоските набори и антуража им, дискретно да е направил тъкмо това. В следващите дни Жан-Пиер вече не бе така изненадана, но и гледаше да избягва конкретни отговори на въпросите за Курска област Останали без изрични указания, и без да се забелязва осъждаща реакция от Вашингтон, паркетните европейски политици от либерал-глобалисткия спектър, както в цялата си кариера досега са правили, един по един побързаха сами да се изредят пред микрофоните с одобрение на украинските действия.

Заместничката на Байдън - Камала Харис, която и без това не участва в оперативни дела, е разсеяна в предизборни обиколки и Украйна ѝ е последна грижа. Неговите съветници и високопоставени генерали са вглъбени в онова изключително жестоко нещо, което Иран обеща да причини на Израел, но още никой не знае какво точно ще е. А Москва е толкова сигурна, че Украйна няма разрешение да нахлува в територията ѝ, защото Уилям Бърнс може би е ходил на крака да го обещае, че границите на Русия си стоят все така оголени. Идеален случай отвсякъде.

Водещият на новините по Трети канал на държавната иранска телевизия е достатъчно сериозен, че този път моллите са настроени твърде войнствено.

До този момент войната изглеждаше в задънена улица, с фронт, който в общи линии стои на едно и също място, и това даваше предимство на Кремъл да поставя условия и ултиматуми за мир, напълно неприемливи за Киев. С изненадващото превземане на руски земи Украйна не просто поема инициативата. Тя се сдобива с достатъчен аргумент да налага вече своя дневен ред за мир – връщате ни всичко окупирано плюс Крим и ще ви върнем вашата Курска област.

Първото нахлуване в Русия от 83 години обаче има и още цели. За втори път се разбира, че Русия не е силата, за която се представя. Тя не оправда очакванията да окупира бързо слабата беззащитна Украйна, а сега жертвата сама на свой ред започва да окупира насилника си. Другата е да принуди Москва да прехвърли войски от окупираните украински области към собствената Курска. Това обаче ще оголи фонта и ще даде възможност на украинците за контраатака и вероятен пробив. Има и трета - да се предизвика ефект на доминото. След като е видно, че империята е оголена и не е способна да защитава териториите си, онези вътре в нея, които имат свои планове за действие, да ги приложат. Това са регионите на Русия, в които националният дух е силен, а желанието за независимост винаги е лежало съвсем малко под повърхността: Татарстан, Башкортостан, Саха, Ингушетия, Дагестан, Чечня.

Дали обаче точно сега или след още малко време, разпадането на Русия е нещо, което вече е трудно да се избегне. Тук историческата логика е желязна. Когато една империя спре да се разширява, за да изхвърля вътрешните си противоречия навън, те я прояждат отвътре и унищожават. Правилото важи не само за Русия. Америка също е достигнала критичен момент в своето съществуване. Хаотичното бягство от Афганистан показа на целия свят, че и в тази империя вътрешните противоречия вече са по-силни от агресивното ламтене за чуждото. При това говорим не за дребни противоречия, а за системни.

Обществото ѝ - отново след Гражданската война, - е достигнало момент на непреодолими различия, които са хем фундаментални, хем основополагащи за нейното съществуване. И те са ясни: или либерал-глобализъм с безкрайно прииждащи мигранти, 50 пола, пропаганда на елгебете още от детските градини, деградация, нулеви въглеродни емисии, изкуствено месо и всичко останало по до болка познатия давоски конспект, или консервативна демокрация. Вътрешните противоречия, които САЩ досега успяваха да изтласкват навън чрез постоянните войни, които водеха, в момента прояждат и тях отвътре.

В такъв момент по всичко се вижда, че действайки дори на ръба на авантюрата, Украйна бърза да приключи с руската агресия час по-скоро, за да бъде все по-малко зависима от хаотизираща се Америка. Въпреки пламенните оптимистични статии на медиите от кръжеца на Давос, че Камала Харис побеждава от раз и с много, Тръмп е пътник, пък обществото с радост ще приеме резултатите, ще плесне с ръце и ще се разкърши във весел танц, във въздуха мирише на точно обратното.
„Флагман“ и досега е правил успешни прогнози за този първи голям военен конфликт в Европа след Втората световна.

Към тях добавяме и днешната: След нахлуването в Курска област, Украйна ще се възползва и от момента на объркване, докато всички зяпат втренчено как Иран ще удари Израел, за да събори най-сетне Кримския мост, преди някой да е успял да каже „не“. Това ще е черешката на тортата, с което краят на войната ще е вече виден и за онези, които се вълнуват само от околните керемидки.

Най-голямата война в Европа от 80 години насам върви към своя край. Но не и пълзящият хаос в света, който либерал-глобализмът пося, а проблемите в двете големи империи вече отприщват.