Българите са в основата на човешката цивилизация! Това е доказано от Раковски

Георги Раковски смята, че българите са донесли в Европа стария култ към Шива. Лично Джузепе Верди е дирижирал опера, написана за българския гений

Ключови думи: Георги Раковски, пеласги, Бурджания, Джузепе Верди, Иван Тренев

Българите са пеласги – най-старият народ на балканите в Европа. Те са „най-чисти“ индоевропейци, които първи напускат Хиндустан и донасят в Европа стария култ към Шива след потопа. Това е разкрил Георги Раковски. Роденият на 14 април 1821 г., в Котел учен е доказал, че българите са в основата на човешката цивилизация и че гръцкият език е формиран от нашия. 

2500 г. Пр.Хр. континента Европа в арабските писмени хроники е известна като Бурджания (на името на коренното население на балканите – българи).

Почти нищо не се знае за големите приноси на Георги Раковски в различните клонове на науката, особено в областта на етнографията, географията, култрологията, социалната психология и народопсихология. Основоположниците на науката „народопсихология” оценяват по достойнство неговия принос в областта на научно-теоритичната парадигма на народопсихологията. Той е създател на едно от основните понятия в народопсихолгията и първи е изяснил неговото съдържание още през 1861 г. Това е „народен характер.” По-късно създадената американска школа по „социална антропология” оценява неговия принос като основоположник на културолгията и социалната психология и антропология.
Иван Вазов го нарича „мечтател безумен, образ безумен“. Всъщност той е една универсална личност, оставила отпечатък и в сферата на образованието, печата и дори науката. По онова време Раковски е известен като човека със 100 ръце – той е книжовник, публицист, общественик, революционер…
Съби Стойков Попович, както е истинското име на Георги Раковски, е роден на 2 април 1821 г. в богатото семейство на чорбаджи Стойко Попович – буден и авторитетен терзия, водач на местните еснафи. Като млад Съби сменя първото си име, като взема името Георги – на вуйчо си капитан Георги Мамарчев, известен бунтовник и офицер в руската армия. Друга версия свързва избора му на фамилията с името на полския революционер Михаил Раковски, който бил преследван в Европа и странствал из Азия.

Раковски получава финансова подкрепа от Стефан Богориди, за да се изучи. В Карлово той е ученик на известния даскал Райно Попович. Накрая завършва и гръцката Велика народна школа, намираща се в елитния цариградски квартал Куручешме.

По време на обучението си в османската столица се запознава с велики личности като Иларион Макариополски, Неофит Бозвели, Сава Доброплодни, както и с дейци на полската емиграция като Михаил Чайковски, по-известен като Садък паша.

Подобно на повечето свои събратя, в хода на Кримската война започва да храни надежди за освобождаване на българите. След края й Георги Раковски взема решение, което определя по-нататъшната му съдба: открита борба с османското правителство и гръцкото духовенство „чрез пресата и сабята”. Към 1855 година той вече знае цели 5 езика: персийски, френски, турски, гръцки и арабски.

През 1858 г. приема руско поданство и става преподавател в Одеската семинария. Именно тук водят началото си и първите му опити за изява в едно неподозирано за него поприще, тръгвайки по трънливия път на историка и журналиста. След разпускането на легията Раковски е напълно разочарован от двуличната политика на Атина и Белград.

Огорчението от егоистичната политика на балканските страни го насочва и към историческата наука. Основната му цел обаче е „разбуждането на националната свяст“. В онази епоха българите се нуждаели от това, но и  от задълбочени академични трудове, които създава Георги Раковски.

Раковски изгражда в своите съчинения на базата на документите, които е чел в Атон, Цариград, Виена, Марсилия, Ватикана, Индия. Той открива, че  българската нация играе основна роля в изграждането духовността, писмеността и държавността. Всички други държави се появили след нас и ограбили нашата култура. 

Котленецът е от първите български историци, оценил делото на Паисий Хилендарски
За него трудът на светогорския монах е изходната точка, от която започва новата история на България. За автора на „Горски пътник“ голямото значение на „История славенобългарска“ за националното ни осъзнаване е очевидно. Възгледите на двамата големи българи съвпадат както по отношение на несъгласието им с чуждите домогвания, така и в укорите им към някои от своите „неразумни и юроде“ съвременници.

Независимо от начина, по който са формулирани идеите на светогорския монах допадат на Георги Раковски поради разкритията им с документи, че българите са обвързани директно с човешката общност, а не просто с една нейна част. Не са му напълно чужди и месианските елементи във възгледите на Паисий.

Същевременно младият революционер, който се оформя в контекста на други културни и исторически представи, не може да не отхвърли някои от идеите, които лежат в основата на „История славенобългарска“. Така в „Основни начала за българската най-стара словесност“ Раковски оспорва преминалата от Стария завет в паисиевата история юдейскоцентрична представа за древността на човечеството и търси  и доказва други възможности, които да съответстват на неговото време. 

 С цел да обясни произхода на българите в издавания от него вестник „Български лебед“ той обръща взор към историята на Индия.

Идеологът на нашето националноосвободително движение написва много статии, в които се опитва да повдигне националното самочувствие на борещия се за духовно и политическо освобождение български народ с примери от неговата история, показващи общност и успоредици с древната индийска култура.

Той открива и описва много примери за 

 родство между българския език и санскрит, като намира и аналогии в съвременния български фолклор с божества и митични персонажи от индийската митология

 Според него малко европейски народи могат да се похвалят с такова богатство. 

Според него българите са пеласги – най-старият народ на балканите в Европа , и „най-чисти“ индоевропейци, които първи напускат Хиндустан и 

донасят в Европа стария култ към Шива след потопа

 За разлика от много свои съвременници пламенният котленец вижда в староиндийските вярвания не „примитивен“ политеизъм, а усъвършенствана религия, от която и по негово време сред българите се пазят значителни следи.

Неговите наблюдения сочат, че 

тази древна религия е близка до християнството и поради това българите лесно биват покръстени от апостол Павел

Всички тези свои виждания Георги Раковски публикува под заглавието „Кратко разсъждение върху тъмните и лъжовните начала, на които е основана старата история на европейските народи“. В изданието той споменава, че след дълги бдения и четене във Виенската библиотека е 

 успял да определи съвсем точно къде е прародината на българите

 – в района на Северен Афганистан и Памир.
Интересът му към Индия не се изчерпва само с нейната древна история и богатото й културно наследство. Като хуманист той съчувства на борещия се за своята независимост индийски народ и издига глас в подкрепа на тази борба още през 1857 г.

Откритията на Георги Раковски са били част от процеса на раждането на българската нация. А в онази възрожденска епоха основният враг, с който българите трябва да се справят е Гръцката патриаршия и по тази причина доста от съчиненията на котленеца са насочени против елините.

Като възпитаник на Куручешменското гръцко училище  за известно време той става част от кръга около съотечественика си Стефан Богориди в Истанбул и има възможност да се рови в библиотеката му. От това време датира и близостта му с Гаврил Кръстевич, който има отношение към хипотезата за хунския произход на българите.

Същевременно Георги Раковски е сред тогавашните българи, които за времето си са познавали много добре античната култура. Но той е напълно чужд на патоса на елинофилите и често се изказва не много ласкаво за древна Елада. Характерен пример за отношението му към класическата древност и претенциите на фанариотите е заглавието на една негова статия, публикувана през 1865 г. в „Българска старина“, озаглавена „Приемуществото на българския език над староелинския или истинския състав на елинския език“.

Раковски не пропуска възможност да изобличи древните автори в тенденциозност. Същевременно той умело намира и използва такива техни идеи, които подкрепят собствените му тези. В съчиненията си на няколко пъти например въвежда един цитат от Платоновия диалог „Кратил“, който по това време едва ли е бил познат на много българи. Въпреки изцяло отрицателното си отношение към гръцката античност, Раковски не се поколебава да я използва, за да докаже идентичноста на българския народ.

Заемайки част от прочутото съчинение на Херодот, той се спира на тезата за така наречения кимерийски произход на нашата нация. Въпреки че е свързан с Русия, с нейната наука и култура още от ранно детство по семейна линия  Георги Раковски се превръща в един от яростните противници на руските имперски домогвания, а оттам – и на русофилството, и на славянофилството като стратегии за общуване на българите със света.

През 1858 г. той се връща на Балканите, дълбоко разочарован от руската политика за преселване на българите във Влашко и Молдова.

За разлика от крайните славянофили, властващи в руската историография в този период, Раковски не приема идеята за опасностите, които крие в себе си западната цивилизация. Той получава много от европейската наука при престоя си в Марсилия и неговите политически планове често имат „европейски“ облик и дух.

Показателни са сравнително по-малко известните му проекти за икономическо интегриране със Запада. Редица статии в „Дунавски лебед“ от 1860 -1861 г. разгръщат идеята, че Западът има изгода да търгува с българите.

Научните търсения на котленеца не се ограничават само до чистата история и нейното тълкуване. Първият етнографски анализ също принадлежи на него. През 1859 г. на бял свят излизат „Показалец или ръководство как да си изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоклонения“. Проучването на Раковски в българския фолклор и до днес не е загубило значението си и съвременните учени го цитират като най-достоверен източник.

Георги Раковски е културен историк, етнограф, публицист, мемоарист, войвода и политик. За него има написана опера, посветена в две действия. Има данни, че я е дирижирал  Джузепе Верди  в присъствието на Георги Раковски, който е седял във вип ложата на Миланската Скала през 1862 г. На великото събитие в чест на Георги Раковски са били всички най-видни италиански политици и карбонари, както и други европейски лидери. Операта е посветена на Георги Раковски в чест на неговата политическа, революционна и просветителска дейност.

Георги Раковски е национален герой на Индия! Той е първият, който защитава индийците от колонизацията и безчинствата на британската корона. Благодарение на неговите статии в европейските вестници и в неговия вестник – Виктор Юго, четейки статиите на Раковски – възмутен от безчинствата – пише на премиера на Англия – и само след месец зверствата срещу индийците спират! В негова чест и до днес има няколко училища, с неговото име в Индия.

Георги Раковски е изследвал старите долмени в Корея – Сеул. Експедицията се доказва от документ в Петербургската библиотека, в която руски дипломат е разпитал защо корейците почитат толкова този българин, а те му отговорили, че той разкрил истината за корейската история и старите българи.

Георги Раковски като учен доказва, че българите са в основата на човешката цивилизация – неговите трудове и познания се базират на обиколките му в различни архивохранилища и археологически разкопки от целия свят. Той е имал възможност да чете стари ръкописни книги от симеоновата библиотека и преди това, които успява да ги скрие, за да не бъдат унищожени! Днес историците говорят с пренебрежение за учения Георги Раковски, защото тези днешни учени работят срещу България!

Георги Раковски е създателят на Народопсихологията! В своите революционни идеи той претворява настоящето в бъдеще. Ето защо Раковски и като научен изследовател живее не само в своето съвремие, но и в бъдещето. Със своите книги „Ключь българского язьiка“ (1858) , „Българска старина“ (1865) и „Показалецъ или ръководство какъ да са изискватъ и издирватъ най-стари черти нашего битиа, язъка, народопоколеника, стараго ни правлениа, славного ни прошествиа и проч. (1858).“ показва дълбочината на изследователското му творчество и на научните постижения не само в областта на народопсихологията, историята, културологията и етнографията, но и в сферата на държавността, политологията и сигурността. Може да се каже, че Георги Раковски е основоположник, не само на българската етнография, но и на социалната психология.

Георги Раковски за първи път употребява понятието „народен характер“, което, заедно с понятията „народен дух“ и „народна психика“, се превръщат в фундаментални понятия в народопсихологията. Както е известно за създатели на народопсихологията се смятат немският философ, психолог и педагог Морис Лацарус (15 септември 1824 г.- 13 април 1903 г.) и Хейман Щайнтал (16. Май 1823 г. – 14. март 1899 г.) През 1859 г. те започват да издават списанието „Въпроси на етническата психология и на езикознанието“ (нем. Zeitschrift für Völker psychology uno Sprachwissenschaft). На страниците на това списание формулират задачите на народопсихологията като наука. Лацарус и Шайнтал се стремят да определят закономерностите на вътрешната духовна дейност на хората, които живеят в една държава. Първоначално двамата немски учени определят като основно понятие народният дух за център на изследванията в народната психика (народопсихика). Впоследствие те утвърждават народния характер като основно понятие в народопсихологията и то след 1859 г. До голяма степен основните характеристики на това понятие са посочени обаче през 1858 г. от гениалния Георги Раковски. В своя „Показалец“ Георги Раковски разглежда съдържанието на понятието народен характер като определящо по отношение на дефинирането същността на националната идентичност. В тази своя книга, от научна гледна точка, се изяснява същността, структурата и функциите на понятието народен характер, които се доразвиват от последователите на немската класическа школа в народопсихологията. В „Показалеца“ на Раковски има дори раздели, озаглавени като: „българи-народнъй характерь и домашнъй бить“, „характерь българского народъ“ и др. В първоначалния етап от историята на етнопсихологическата мисъл народният характер се определя като основно понятие- категория, която като рамка обхваща останалите понятия и термини, влияе върху подреждането на връзките, споява ги в една мисловна парадигма. Първоначално такова основно понятие (както вече изтъкнахме) е „народният дух“. То е наложено най-вече от Йохан Хердер (25 август 1744- 8 декември 1803 г.) и Георг Вилхелм Хегел (27 август 1770 г. – 14 ноември 1831 г.) според тях духът на даден народ е сложно, но неделимо явление, което се вселява у хората от всяко поколение на този народ. След средата на XIX в. немската психологическа, етнографска и литературно-художествена мисъл стига до идеята, че на мястото на добрия стар термин „народен дух“ трябва да се създадат два нови „ народопсихика“ („народопсихология“) и „народен характер“. Народопсихиката е по-широкообхватен термин, означаващ съвкупността от всякакви колективни етнопсихични явления, а народният характер, според представителите на тази школа, изяснява по- тясната съвкупност, включваща само отличителните душевни черти, белези и свойства на даден народ. Те свеждат народният характер до един от елементите на народната психика. За разлика от тях, Георги Стойков Раковски разглежда народния характер като неделим елемент от националната идентичност, която включва още: народното самосъзнание, религиозната принадлежност на основната част от народа, народният език и традиционната (народна) материална и духовна култура. Това означава, че според Георги Стойков Раковски народният характер е основен фактор за устойчивото развитие на обществото и държавата. Под „народен характер“ Г. Раковски разбира всички психични традиционни явления и особености на даден народ. С това той се връща към първоначалното значение на понятието „характер“, въведено в употреба преди хилядолетия от самия Аристотел (384 г. пр. Р. Хр.-322 г. пр. Р. Хр. ). По-късно идеите на Г. С. Раковски се доразвиват през първите десетилетия на XX в. в Съединените американски щати (САЩ), когато на базата на понятието народен характер се разработва терминът „национален характер“ . Най-пълно в руслото на американската културна антропология идеите на Г. С. Раковски за ролята и значението на народния характер като етнопсихологичен феномен се доусъвършенстват в новите етносоциални реалности. В този смисъл може да се каже, че приносът на Раковски за развитието на народопсихологията има световно значение. Според него отличителните черти на даден народ могат да бъдат следните: свободолюбивост, трудолюбивост, пасивност, нападателност, грубост, храброст, страхливост, търпеливост и т.н. Тук той включва и определени нагласи, предпочитания, желания и очаквания на хората към възлови сегменти на социалната действителност от трайните им отношения към основните елементи на техния живот. За Раковски са важни и мотивите на съответното население, специфичните съвкупности от ценности и ценностни ориентации, общи по съдържание преживявания, духовни въжделения, религиозни взаимоотношения и други компоненти на начина им на живот.

Изследванията на Раковски в традиционната народна култура показват, че той включва и народния характер в културоложкия профил на дадено общество. За него народният характер е определящ по отношение индивидуалното поведение в различни социални ситуации. Той достига до прозрението, че народният характер се основава на социокултурните архетипове сред хората от даден народ. Самият народен характер се предава от поколения на поколения безсъзнателно и е част от етногенетичния код на даден народ.

ГЕОРГИ РАКОВСКИ ДОКАЗВА И КАК СЕ ФОРМИРА ИМЕТО БЪЛГАРИ….

В книгата „Българска старина“ Георги Раковски подробно обяснява защо името на пеласгите (антични българи) е погрешно пресъздаване от гърците (данайци от семитски произход от Африка) на народностното ни име българи. Поради липсата на Б в техния език те го заменят или с Ph – П / Пф или с Ф. Пеласгите (антични българи) са известни в античните сведения и като Пелгари. Те нямат и характерното за нас Ъ. Тоест в названието Пелгари – Пелагри. Трябва да замените П с Б и гласната Е с Ъ. Георги Раковски доказва пред гръцки ерудити, че гръцкия език съдържа в себе си семитски и някой думи характерни за Африка, но основно е формиран на Балканите и почива на стария балкански език – древнобългарски. С две думи, той доказва, че гръцкия е формиран от български. Множество думи в гръцкия език имат прекрасно обяснение на български, но на гръцки нямат. Тоест явяват се заемки. Други изследователи твърдят, че и името на античните българи флегии, фриги и дори пеони също носят основата българския етноним. Блъгии (Блъгари е стара форма на етнонима ни). 

Фригите (антични българи) са малоазийска транслитерация на Бриги, както са наричани на балканите. Бурги, Бургиони са късни форми на названието Бриги (антични българи). В арабските хроники сме известни и под названието Бурджани това е арабската форма на Бурги. Бурджан на арабски от „бурдж“ означава кула, възвишение или възвишените. 2500 г. Пр.Хр. континента Европа в арабските писмени хроники е известна като Бурджания (на името на коренното население на балканите – българи).
 
СПОМЕНИ ЗА ГЕОРГИ РАКОВСКИ

Отначало борбата на Раковски в ”Дунавски лебед” беше насочена единствено срещу фанариотите. Той се въздържаше от всякакви нападки към Турция и показваше доверие в добрите намерения на султана. Неговото старание бе да убеди турските управници, че, ако направят желаните преобразования и възвърнат на българския народ неговата похитена църква, българите няма да се поддават на никакви чужди влияния, ще заживеят в мир и тишина като верни поданици, и със своето трудолюбие ще бъдат много по-полезни на империята, нежели ”един кривач фанариоти“, годни само за интригантство. Това е точно езикът, който д-р Чомаков държеше в Цариград. Но Раковски не запази за дълго тоя тон. Към средата на 1861 г. той почва да надава вик срещу турското управление. ”Подданити християни, в обще в Турска Европа, са достигли до едно такова положение, щом им е невъзможно веки да търпят… ”По-добре смърт, нежели такъв един живот”, пише той. 

Действително Гарибалди кроеше големи планове. Неговото намерение бе да се постави начело на едно общо възбунтуване на народите, потиснати от Австрия или спъвани от нея в своя устрем за свобода и обединение. От Австрия пожарът трябваше да мине и в Турция. Раковски на туй разчиташе; от там му бе въодушевлението, Гарибалди обаче в 1861 г. не мръдна и когато през лятото на 1862 г. излезе от своя о. Капрера, то бе не за да превзима Венеция, както се очакваше, а за да нададе своя вик: „Рим или смърт‘. Вместо Австрия той тръгна да напада папата. Спрян от самата италианска войска, ранен, той бе закаран в една крепост.

Раковски се видя зле излъган в надеждите си. На италианеца Марко Антонио той казал, оплаквайки се: „Какво стори за нас Гарибалди? Ние го очаквахме и бяхме готови да тръгнем след него, а той се изгуби в едно невъзможно предприятие.“ От Наполеон ІІІ Раковски също така бе разочарован. “Франция не иска да знае за нас, казал той на италианеца, като че ли ключовете на Балканите не са в наши ръце.“ Какво собствено очакваше той от френския император? Това, което очакваха революционерите от всички народи, изцяло или отчасти под чуждо иго: пренасяне и в други земи на делото за освобождение, почнато от него в Италия. В тия надежди Раковски е бил поддържан, както се вижда, от французи, замесени в съзаклятията. Английският генерален консул в Белград, който следеше Раковски, пише за сношенията му с двама от тях. Единият, който си давал името Рение, поддържал връзка с революционерите в Маджарско;  австрийският представител го прогонил от Белград;  другият Утрбон, изпъден по същата причина от Гюргево, успял да се задържи, по-дълго в сръбската столица. Той минавал за кореспондент на парижкия вестник ”Le Constitutionnel”, но това му качество било една маска. Лонгуърт го представлява като агент на едно лице от френското царско семейство, т. е. принц Наполеон. Утрбон бил много често виждан заедно с Раковски;  Лонгуърт мислеше даже, че той пишел френските статии в ”Дунавски лебед”.
Твърдението на Раковски, че принц Наполеон бил един от неговите читатели, така се обяснява лесно. Принц Наполеон бе се научил за съществуването на българите в Кримската война, когато той командуваше една дивизия пред Севастопол. Тогава френската армия имаше база във Варна и всички военачалници се спираха в тоя град. Принцът се заинтересува за тоя неизвестен нему до тогава български народ, тъй многочислен, на такова важно място, с толкова славно минало, и предвидя, че един ден той пак ще възкръсне. Той се интересуваше за всички народи, които търсеха своята свобода или своето обединение – италианците, поляците, маджарите, власите – и навсякъде гледаше да завързва връзки с революционните елементи. Защото, носител на едно голямо име, племенник на чутовния император, син на един крал, той търсеше една корона за себе си вред в Европа, дето някой поробен народ можеше да стане държава.

Ще видим после неговото име пак да се намесва в новините от Букурещ по българските работи.

Разочарован в Гарибалди, в Наполеона III, Раковски не смяташе, че всички възможности се отдръпват пред него. Той опря сега надеждите си върху княз Михаила.

Княз Михаил беше един владетел мечтателен и амбициозен. Дошел на сръбския престол, тъкмо когато се осъществяваше обединението на Италия, у него се роди идеята да играе ролята, която Виктор Емануил току-що бе играл и да обедини под своя скиптър цялото сръбство. Това е, което сръбските историци наричат ”Михаjлова мисао“, т. е. мисълта на Михаила. Такава една политика предполагаше обаче война с турците, а Сърбия не беше в положение да воюва. Войска тя нямаше почти никаква; оръжието й бе неупотребяемо. Освен това, в онуй време турците държаха гарнизони в шест сръбски крепости. Сърбия бе в действителност един вид окупирана територия. Самата й столица се намираше под турските оръдия на Кале Мегдан. Безсилен да води война само със силите на Сърбия, княз Михаил мислеше, че победата му ще бъде възможна, ако се повдигнат едновременно срещу Турция и другите християнски народности на Балканите. Точно така, през време на Заверата, гърците си правеха сметка, че едно общо християнско въстание срещу Турция няма да й остави възможност да изпрати войски срещу тях в Пелопонес.

Една от първите стъпки на княз Михаил по изпълнението на неговата програма бе да установи връзка с Босна, която не бе престанала от време да се вълнува, и да привлече българите. Присъствието на Раковски в Белград бе за него добре дошло в това отношение. Раковски от своя страна разбра, че при един владетел с такива планове за него се отваря поле за големите предприятия, които постоянно занимаваха въображението му. Така между двамата се постигна – как? кога точно? не знаем – един съюз, на който съдържанието бе: княз Михаил да обяви война на Турция, Раковски да вдигне на въстание българите.
 
ГЕОРГИ РАКОВСКИ КАТО ОРГАНИЗАТОР НА РЕВОЛЮЦИЯ  ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ ОТ ОСМАНСКО РОБСТВО СЪЗДАВА ДВА ПЛАНА ЗА  НЕЗАВИСИМОСТ.

 Първият план на Георги Раковски за особождението на България пише в Одеса през 1858 г. Той призовава към въоръжена борба и обосновава революционния път като единствения възможен за българския народ. Двете най-важни предпоставки са събирането на материални средства и изработването на план за действие. Раковски обмисля всестранно предварителната подготовка на народа за изпитанията на наближаващата борба. Първото, което предвижда плана от 1858 г. , е да бъде създаден ръководен център на освободителното движение т.нар. Тайна канцелария в Одеса, с поделения във Влашко и Молдова. Идеята е този център да поеме организаторската работа поддържайки постоянна връзка с родината чрез свои пропагандатори и дописатели.   

Нова в плана е идеята – широка дипломатическа акция да предхожда и съпътства приготовленията за въстанието. Като прозорлив политик Георги Раковски иска на всяка цена да осигури международна подкрепа на българската освободителна кауза. Уталожването на обстановката на Балканите временно отлага реализирането на замисъла на Георги Раковски.  Първият програмен документ от 1858г.  очертава перспективата и мобилизира онези сили в българското общество, които жадуват за национално освобождение чрез революция.

Втори план за освобождението на България

Идейното израстване на Раковски намерило отражение в изработения към края на 1861 г. в Белград нов План за освобождение. В началото изтъква, че “народния дух” навсякъде е подготвен за въстание против турците. Купували се оръжие и барут, в много селища били съставени тайни комитети, които разпространявали сред хората идеята за въстание. Предстоящата революционна акция в България е обрисувана по следния начин: Един добре въоръжен полк минимум от 1000 души, конници и артилеристи, ще тръгне от Сърбия, продължи по билото на Стара планина и достигне до Черно море.  Както в плана от 1858 г. , така и тук ,главниятu стратегически удар бил насочен в Северна България. Общият брой на бунтовниците според Раковски би трябвало да бъде 500 000 души. Целта била да се води борба като се ползва опита на хайдушките дружини.Това е ръководният му тактически принцип от 1861 г. Но той замислял общонародно въстание, различаващо се от действията на хайдутите. В този план Раковски набелязал основните отправни положения на стратегията на подготвянето на въоръжено въстание. За пръв път тук била доказана необходимостта от изграждането на въстанически сили, които се разделяли на вътрешни и външни. Ядрото на външните сили създадени на територията на някоя от съедните страни е полкът от 1000 души. Наред с този полк се предвиждало в борбата да се включат и български емигранти.

Планът за освобождение от 1861 г. обогатил политическата мисъл преди всичко със задълбочената постановка на тактическите въпроси на българската национална революция.  Тук намерило новото схващане за разгръщане на масово въоръжено въстание. Хайдутите трябвало да бъдат само част от ударната сила на революционната армия. Плановете от 1858-1861 г. показват, че макар да разчита на четите, Раковски се стремял да ги обедини във въстаническа армия и да подчини техните действия на плана за масово въстание, което при това е съобразен с международната обстановка и с постигната договореност с другите борещи се за национално освобождение на народите на Балканите. Първата българска легия е военен отряд, сформиран в Белград от български доброволци по време на сръбско-османския конфликт от 1862 година. Според замисъла на своя организатор Георги Раковски, отрядът трябва да вдигне на въстание българите в Османската империя. На практика легията участва в боевете за Белградската крепост, но никога не навлиза в османска територия. След тримесечно съществуване, тя е разпусната още през септември същата година от сръбското правителство под натиска на Великите сили и предателство от страна на Сърбите.  Освен Георги Раковски, в Първата българска легия  вземат участие и трупат опит редица видни български националреволюционери, в т. ч. и бъдещият създател на Вътрешната революционна организация Васил Левски.

План за освобождението на България
Автор: Георги Раковски
 
„План за освобождение на България“ е останал непубликуван.
 Той е подготвян през 1861 г., когато Георги Раковски започва да изгражда своята Българска легия.
 
Народний дух навсякъде е приготвен за въстание против турков. На това са одавно работило, а особито тая последня година. Приготовление се е състояло в том, всеки да си купува оръжия, барут и куршум доколко му е било възможно. Освен една част във Видинско окръжие, що нямат сички оръжия, в остали окръжия почти на пет един имат, а по някои си места и сички. Тии окръжия край Дунава са следния: Свищов, Рухчук, Силистра, Тулча и Варна на Черно море, а по вътрешност Враца, Севлиево, Ловча, Троян, Габрово, Търново, Шумен, Разград, ония места са, от тая страна Балкана. А от другая страна Балкана са, като се започне от Черно море от Ахило и Бургас, покрай Стара планина, следнии главни градища: Айтос, Карнобат, Ямбол, Сливен, Казанлък, Шипка, Габарчово, Калофер, Карлово, Сопот, Коприщица, Клисура, Самоков, София и проч. В Тракия же Филипопол, Стара и Нова Загора, Чирпан и проч., кои съставят близо до 500 села български.

По главните тия градове са се съставили тайни комитети, кои разпространяват между народу за това въстание, че напролет ще стане непременно и сички чакат първий синял да им се даде. Движението може да стане с успех на следний начин: Един добре оръжен полк от 1000 добри избрани и окървавени в бой люди с два горски топа, с 4 тобуша и 4 тръби и с два хирурга, исто конници, да се впусне тайно през Княжевец и Балканский хрепт и да маршира по Балкана право за Търново, като се даде синяла навсякъде с една прокламация или с други някой си знак да се дигат, да пресекат телеграфите и да затворят пътищата на пощите. По тойзи хрепт до Черното море Балкана е заселен почти се от българи и твърде малко турски или смсени села се нахождат. Нигде няма крепост по тия места, нито някой си пункт е заварден от редовно или нередовно турско войнство. Няколко билюк башии  с по 10 или по 20 человеци се скитат по тях да ги управляват и да събират даждие и проч. Първий град, що иде на тойзи път, е Враца под Балкана, без крепост и 18 часа далеч от Видин, кой тряба непременно да се превземе. Тая чета ще следова се из Балкана, като подигне на оръжие сичките села и се умножава всяка минута. А битки ще има със селци турци, кои са обедняли до крайност и дух изгубили. Доде достигне до Търново, де само 800 низама  има и крепост няма, ще има най-малко до 150 000 на крак мъжие, от коих 40 хиляди въоръжени. А като успее да продере до Черното море и подигне сичките средбалкански села и ония, що са в подножието и от двете страни на Балкана, броят на подигнатите ще се качи и до 500 хиляди мъжие, тогава навярно могат се брои сто хиляди пушки за бой.

Въстанието според умножението си ще се разпростира и ще състави плановете на битките с турците. Но главното правило ще бъде хайдушки горски боюве. Колкото турци по селата и по градовете се предадат, ще им се зема оръжието и ще им се респектува ] чест, вяра и имот, а колкото стоят противни, ще се избиват за пример на другите.

Главното управление на сичките въздигнати места ще се дава от тойзи полк, кой от сегашните граници Сърбии като тръгне, първа му грижа ще бъде да има задстражие добро и да държи непрестанно сношение със Сръбское главно управление, от кое ще зависи, като състави една временна поща, доколкото му допуща мястото и времето. То ще си състави и временно правление от най-достойни и опитни людие.

Тойзи полк, щом с впусти в Балкана, главната му работа ще бъде това:
1. Да си състави едно временно управление и да бърза колко може един ден по-скоро да стигне в Търново.
2. Да засече и развали сичките главни балкански пасажи.
3. Ще държи непрекъснати сношения със Сръбско Вис. правителство, като състави една временна поща, доколкото му допуща мястото и времето.
4. Като достигне и завладей Търново, да израти едно отделение да усвои Свищов и да си отвори сношение с Влашко.
5. Военний времен ред ще бъде: войводи, тисящници, сотници, и петдесятници.
6. Колко турци се покорят…

Турски крепости има край Дунава само 4 — Видин, Рухчук, Силистра и Варна на Черно море. А вътре има две — Белоградчик при Видин, но ничтожна, и в Шумен, коя е по-новий крой и доста добре завардени, но те от Балкана се зема лесно. От тия крепости във Видин има по-више войнство, до 5–6 хиляди воини, а в другите по-малко, но от никоя крепост не може се дигна редовное войнство да остави пункта си и да доде в непристъпний Балкан.

В Ниш има тоже крепост и малко засега войнство. В София има до 1500 души, но и тий не могат дойде в Балкана. Турското правителство доде състави и управи в Балкана само десет хиляди воини, трябва най-малко да минат два месеца, но този полк с 15 дни ще стигне в Търново, а за месец сичкия балкан ще бъде подигнат и Сищов на Дунав усвоен. От Македония помощ турци не могат дойде, нити арнаути, защото и тамошните места са разбудени и не щат остана мирни. Щом се появи такова нещо, от Влашко щ дойдат няколко легиона българи с добри офицери, кои са днес в служба влашка. А от Гърция има да додат много българи, кои са тоже там в служба и са произвестени и синяла може лесно да им се даде.

Сичките волентири, кои служеха в последния бой в Русия и две години се екзерсираха във военно изкуство, част са разпръснати по България, а част са във Влашко и на първи синял са готови.
Няколко хайдушки чети тоже са произвестени и тий първи ще се найдат в Балкана.
                               
ОТ СПОМЕНИТЕ НА ИВАН КАСАБОВ ЗА ГЕОРГИ РАКОВСКИ ЗА ГЕОРГИ РАКОВСКИ И ГРЪЦКИТЕ „УЧИТЕЛИ” ПО ИСТОРИЯ:  
 
Интересно би било лекцията да ни бъде изнесена лично и сега от славния български водач Георги Раковски. За съжаление времето е неумолимо и след толкова изминали векове, можем само да гадаем какви стари елински думи е изписал Раковски и кои български думи са излезли при добавяне на отпадналите букви към тях. Виждайки резултатът от филологическото издирване, гърците и даскалът им избягали, а българите викали след тях – “чакайте, къде бягате”. Действието се развива през 1860-те гг. в гр. Плоещ, Влахия. Ето разказът на д.р Иван Касабов:

“…В Плоещ имало няколко гърци-търговци и един гръцки учител уж добър филолог, но и търговците и те се считали за много учени и надменни над българите. Често са подигравали българите с българский им произход и им правили много други унижения. Раковски разбрал това, понеже българите му разказали за отношението на гърците срещу българите. Раковски казал на българите да се съберат вечерта в кафенето и задържат там малко гърците и той да дойде да им покаже тяхната глупава наученост. Раковски действително ги намерил там, събрани българи и гърци. Раковски познаваше доста стария елински и новия гръцки език, понеже от малък още той е следвал науките си в Цариград и Атина в гръцката гимназия. При това той имаше дар да говори много убедително и ясно. Тук Раковски започнал разговор с гръцкия даскал и други уж по–учени търговци на гръцкий язик, за да ги въведе там, гдето той бил скроил планът си. Раковски влагал в филологията с гръцкий даскал, този започнал да разсъждава надменно. Раковски тогава поискал един тибишир, написал на масата едно голямо число стари елински думи с техните акценти и дигами и прочие. Обяснил какво означават тия дигами и какви букви отпаднали по-после представляват, гръцкий даскал удобрявал, че това е верно. Тогава Раковски написал думите цели с отпадналите букви и изкарал съвсем български и че те са заети от българский язик и че българский язик съществувал преди гръцкия и че този последния е разработван от българский язик. Гръцкия даскал се смутил, започнал да дига гюрюлтия, но не можа нищо да отрече в доводите на Раковски, види се толкова бил сведущ в своята филология. Около тях се струпали в кафенето сички румъни и някои румънски професори, които почнали да удобряват доводите на Раковски. Гърците тогава избягали всички от кафенето. А българите укуражени така от триумфа на Раковски, започнали да им викат – “чакайте къде бягате”. Румъните отпосле закачали гърците по тази случка, а българите тогава укуражени обърнали работата също противоположно с тези гърци, започнали да ги подиграват и презират. От тогава тези гърци отбягвали да се срещат с българите…”.

източник: “Моите спомени от Възраждането на България съ революционни идеи”, стр. 46-47, изд. 1905 г., д-р Иван Касабов /1837-1911 г./, член на Таен централен български комитет – Букурещ /1866-1868 г./ и на Българското книжовно дружество /след 1884 г./.

Дали Раковски не ни е оставил в трудовите си „ключ“ за намиране на отговори на въпросите от увода на статията:

Георги С. Раковски за произхода на българския език
(Подбрано от „Съчинения в четири тома“. Запазена е автентичната форма на изказ на автора.)

…„Наш български говорим язик съхранил два язика познати от ученого света Европи за най-стари на свят язици, Самъскрити и Зендски язик. На Самъсъкрит язикь къту сравним спомагатълни глагол би или бити пополнено в чърковни ни язик, щем видя с удивление си, чи няма разлика от нашаго! и дето сми мислили до сега чи сме изгубили в говорими си язик, неопределеное наклонение ся съхранило исто, както на Самъсъкрит язик; в него язик неопределное наклонение глагола ити=ида, е и както на наш говорим язик аз ща и, казва народ, глагола пи-ти-тия, е пи, аз ща пи казва Българин, дати е да и проч.

В Самъсъкрит язик бъдощое время ся съставя от едносложное неупределно наклонение и от едно ща, исто както и в наш говорим язик да-ща пи-ща и проч. Ние сми мислили чи окончаящи на а, о, у, нъ и на това сми били излйгани! тии са чисти окончания имянителного падежя, както и на Зендски и Самъсъкритски язик, Вишну, Ману, Кришна, Първио и дру. С една реч в България ся говори днес Самъсъкрит и Зендски язик смесно както ся види Старо-индийско и Зендско баснословие съхранено в народни праздници, приказки и проч. Тука тряба да търсим ние отличитълная черта нашаго днешнаго язика…“

…„Преимуществото българскаго язика над еленскаго се състои в том, че той е увардил почти цяло първобитното си гласопроизношение по сравнению със самъсъкритаго и зендскаго най-паче, кои са признати от ученаго свята за най-стари язици, досега познати на света, старий си крой, задумяваме най-паче в коренните му речи, без да отстъпва ни едному от европейских язиков в богатството, в удобоизречието и в преимуществото да съставя от свои си коренни речи не само млогосложни, но и нови йоще коренни речи за потреба изражения си и за нови предмети, без да изгубва свойството и явността на значенията им, както са в коренните му първобитни речи, кое преимущество новолатинските и други индоевропейски названи язици не могат да имат, освен еленскаго, защото и той има това богатство, но до някой си само стъпен и поради сместа от пелазгическаго, старобългарскаго.

Разностъпените же сродства, които имат сичките индоевропейски язици помежду си и въобще със самъсъкрит и зендски язик, никак не могат опроверга нашите доводи за преимуществото и най-голямата старина над тях българскаго язика. Първо, защото наш язик, както и више казахме, увардил и удържал до днес почти сичките гласове и изменението им един в други, както се виждат и четат в самъсъкритий и зендски език; второ, че наший язик като се разглоби до коренните си слогове, става същий почти както тях язици; трето, че тии коренни слогове, и сами уединени, изражават явни и цели мисли, както и млого коренни речи във вишеречените язици, а най-паче в глаголите и в неопределените наклонения, кои се нахождат в българский говорен язик едносложни, подобно както в самъсъкрит и зендски език“….

…„Най-после казваме: че коренните слогове в българский язик почти сичките са съставени по самото действие природи и показват като през едно прозрачно стъкло впечатленията, които, размислени от първите человеци, произвели са язика.“

„Ние сме говорили и другаде с примери в настоящее си съчинение, че наший писмен и говорен български язик има свойството при коренните първобитни слогове да прибавя по няколко си окончания, кои окончателни слогове додават на първобитните значения увеличителни, събирателни, притежателни и пр., а тии първобитни коренни слогове, като се отделят от додадените им отпосле, остават пак речи, имеющи цяло особно значение, свойство, кое има самскритий язик в най-голяма обширност, както е доказано от най-учените индиянисти. По това свойство язика си ние щем разложи народното си име българи и щем доказа как е съставено и що значи.

Коренная реч е бълг или бльг, коя съответствува с образуваната от нея благ, благий и пр.; с окончанието же на слога ар става бльгар или бльгар, попълнено с удвоений ъ става бьлгаръ, бльгаръ; а с додадений йоще слог на инъ блъг-ар-инъ, кой слог дава на тоя реч йоще едно по-обширно, по-разпространено значение. Подобно съставени речи в язика си имаме млого, от които забележваме следния: от овць (овца) става прилагателно овчь (овче месо казваме); от овчь же с додаденое ар става овч-ар, а йоще додадений слог на инъ става овч-ар-инъ и значи онзи, който притежава и пасе овце. От грьнцъ става грьнчъ – грьнч-ар – грьн-ар-инъ, и значи онзи, който има заведение и прави грънци, и други млого.

Нека сравниме и от самскрит язик една реч, коя се съставя в него язик по истий крой, както и в наш язик.

На самскрит язик коренная реч на земята е зем, от коя става прилагателна земен или земено, както ния пишат учените индиянисти; от земен же става с окончанието на ат земен-ат, а с окончанието на ар става земен-ат-ар, коя учените ни представлят съкратена зементар и тълкуват я, че значила: онзи, който наема земя да я работи, равно с fermier. Тая же реч и днес е в употребление в Хиндистан, т.е. наемающите земи за работане се назовават зементари.

Сега, като видяхме как се е съставила тая реч бльг-ар-инъ, по истото свойство самскритаго язика, нека видиме и що значи.

Видяхме, че коренная реч е бльгъ, равна с речта благъ, благий; речта же благ има няколко си значения преносни, кои са: кроткий, мирний, питомий, счастлив (благополучний), богатий, имотний (сравн. благо и благайница), благо-родний и друг., щото, ако я тълкуваме по тия значения, тряба да я разтълкуваме: бьлгаринъ = онзи, който принадлежи на кротките, мирните, опитомените, счастливите, богатите, имотните, благородните. Това е значението на българин в преностна смисъл….

Учените признават за най-стар народ, познат на света, ариите (les aryas) и тяхното име произвождат от корений слог ар, кое тълкуват ор-ачи, сеящий, а после благородни, в отношение на черното индийско племе, което ойще не е било облагородено, и пр.

Ние в наш язик имаме речи ора, орач, кое няма никаква разлика от Aryia, както го тълкуват днес учените индиянисти, и кое е едно и исто с речта бьлгарин, както я разложихме и разяснихме!
Нека кажеме йоще нещо си.

Първите арии = орачи, не са тутакси почнали да мелят житото на брашно и да си месят хляб, но яли са го тъй сурово, после са почнали да го варят цяло, после да го чукат по-дребно, да го правят на булгур и да варят и млого по-после да го мелят на брашно, да си варят каша или мамалига* и най-после да си месят пресен безквас хляб и тъй постепенно са дошли до днешното съвършенство, но не пак йоще сичките, защото има йоще млоги племена, които живеят по старому. В наш язик имаме речта булгурь, бльгурь, бългурь, кое някак си съотвествува с народното ни име, в изменението българинь, бльгаринь и булгаринь. А бългур е счуканото жито на дребно, кое варят и ядат българите и кое се види, че значи българско ядене, т.е. българско изобретение.

В народните ни же обреди бългуря и вареното жито играят едно твърде обширно тайнствено действие. Когат се роди дете, на понудата му (понуда = принос богу) варят бългур, кога гуждат име на детето, варят бългур, кога му напиват година, творят истое. Сватбите почват от засевки на жито, т.е. чисти се жито за бългур, кого варят на сватбата. На мъртвеца варят и раздават жито първий ден, в третините, деветините и так дале. Тука се крие една голяма тайна коя никак не е от християнскаго века, но остатка явна от най-древните времена, когато е изнайдено орачеството и житото е било твърде драгоценно нещо, щото е увело в религиозните тайнства!…“

източници:

1/ “Моите спомени от Възраждането на България съ революционни идеи”, стр. 46-47, изд. 1905 г., д-р Иван Касабов /1837-1911 г./;

2/ „Георги С. Раковски за произхода на българския език“ /сп. „Житно зърно“/ ;

(Подбрано от „Съчинения в четири тома“. Запазена е автентичната форма на изказ на автора.