Алфа рисърч: Само 12% от българите одобряват управлението на ЕС
60% обаче категорично подкрепят членството ни в него
Едва 60% от българите запазват категоричната си подкрепа за членството на България в Европейския съюз и не търсят друга геополитическа алтернатива. Същевременно обаче, както поради неуспеха на България да се доближи по жизнен стандарт и равенство пред закона до ядрото от държави на ЕС, така и поради поредицата от кризи в Европа през последното десетилетие, скептицизмът към начина на управление на Съюза и конкретни негови политики нараства с по-ускорени темпове. 12% от пълнолетните българи заявяват, че одобряват изцяло начина, по който се управлява ЕС към днешна дата, 42% - само донякъде, а 39% - са определено неудовлетворени, пише dnes.bg.
Това сочат данните от последното изследване на "Алфа рисърч", проведено в периода 1 – 7 март 2024 г. Проучването е проведено сред 1000 пълнолетни граждани от цялата страна. Използвана е стратифицирана двустепенна извадка с квота по основните социално-демографски признаци. Информацията е събрана чрез пряко стандартизирано интервю с таблети по домовете на анкетираните лица.
Въпреки че много от детайлите на европейските политики и дебати остават встрани от вниманието на българите, като общ знаменател се откроява следната тенденция: Сънародниците ни одобряват най-силно онези политики, които им дават шанс да се възползват от достиженията и гаранциите на по-развитите европейски страни, а са най-критично настроени към онези, които се прилагат, или предстои да се приложат от Брюксел на национално равнище.
Така например, проучването регистрира най-позитивно отношението към възможността при нарушаване на правата им българите да се обръщат към Съда по правата на човека в Страсбург (84%). Следва удовлетвореността от възможностите за трудова миграция, т.е. за работа в страни-членки на ЕС (81%) и предвижданото изграждане на обща европейска система за сигурност (68%).
Разширяването на Еврозоната и Шенгенското пространство (53%) и влиянието на еврофондовете за развитието на България (51%) също се оценяват преобладаващо позитивно, но те срещат и по-висок дял негативни мнения - по около 30 на сто.
Противоречиви са обществените реакции към ефекта от европейските политики в три важни направления: Зеления преход – 34% положително отношение срещу 42% отрицателно, а за всеки четвърти българин този пакт остава напълно неразбираем; Европейската помощ към Украйна (38% подкрепящи срещу 45% неподкрепящи); Политиката за трудова миграция от страни извън ЕС в България (34%:49%).
Най-чувствителни и отрицателно настроени са българите към онези предложения и политики, които намериха и най-силен негативен отзвук в Европа: Миграционната политика и по-специално политиката за солидарно разпределение на мигрантите се одобрява от едва 19% при над три пъти повече негативни мнения.; Земеделската политика (свързана и с неяснотите около т.нар.зелен преход) – 26% одобрение при двойно по-високо неодобрение.; Увеличаване правомощията на ЕК за сметка на националните правителства – 77% неодобрение.
Въпреки че в личен план българите виждат ползи за себе си и за страната от европейското членство, за 17 години те не успяха де се убедят, че от техния глас зависи как ще функционира Европейския съюз и в каква Европа ще живеем. Затова не е учудващо, че избирателната активност на европейски избори е най-ниската възможна от всички други избори. Предстоящият вот не прави изключение – не повече от една трета заявяват твърда готовност да отидат до урните през юни. Ако тази тенденция се запази, броят на гласувалите може да падне под 2 млн. души, колкото е бил само на частичните избори за евродепутати през 2007г.
Безспорно най-интересен е отговорът на въпроса – как противоречивите нагласи към политиките на ЕС и слабата мотивация за участие в изборите се отразяват върху електоралните предпочитания? Най-висока мобилизация проявяват двете крайни групи – на най-големите евроентусиасти и на най-големите евроскептици. В резултат, ПП-ДБ повишават своя резултат от хипотетични национални избори (до 19.9%) и скъсяват дистанцията с ГЕРБ до 2.7 пункта, който събира 22.6% от вота на гласуващите. Възраждане, подобно на други европейски страни, където евроскептичните и антисистемни партии се представят малко над националния си потенциал, достигат 13.2%. По-слабата мотивация, дистанцираност и фокус върху локалните проблеми поставят в леко отстъпление ГЕРБ, БСП (8.9%) и ДПС (8.4% - чиито избиратели в Турция нямат право да гласуват на евроизбори).
Каква кампания ще водят партиите – с чисто европейски, или с национален фокус, кои фигури ще издигнат за евродепутати и каква ще бъде партийната кондиция след три месеца, несъмнено също ще повлияят върху конкретните резултати. Със сигурност обаче разлика в логиката на европейския и националния вот е налице и това дали двата избора ще се проведат заедно или поотделно, ще окаже влияние върху националната политическа картина.
Прочети още на: https://www.dnes.bg/obshtestvo/2024/03/13/alfa-risyrch-edva-12-ot-bylgarite-odobriavat-upravlenieto-na-es.601091
6 причини огнените зодии да се справят по-добре в любовта
Имате ли такава монета? Струва 5 бона в нета
Ужас на пътя: Автобус с пътници се преобърна край Чепеларе
Поморие се преклони пред паметта на Ботев и загиналите за Освобождението
Кандидат-депутатът от "Левицата" Севда Димитрова със силно послание от Топчийско
- Имало е два големи геополитически проекта, насочени към въпроса: Какво да стане със земите, които рано или късно ще се освободят от османски контрол? Разбирането е било, че болният човек е на Босфора и Османската империя загива, но въпросът е кой остава наследник на нейните земи. След разпадането на Османската империя, Англия присвоява повечето близкоизточни територии. Но Англия е имала проект и за Балканите, който е бил в няколко разновидности. Грубо казано, идеята е Румелия - това което днес наричаме Южна България - да остане в рамките на дълбоко реформираната и поевропейчена Османска империя. Румелийската държавност, с център Пловдив гледа към Турция. А другата част от нашите земи, без Македония и Беломорска Тракия, образуват една нова държавност. Това е една друга България, която е от „европейски тип”, но живее не от индустрия, а от посредничество – търговско, политическо, културно, и т.н. Елитът на тази България с корабчета прескача до Виена по Дунава. Първите дами от Русе и Свищов през ден тичат до Виена и Будапеща да си купуват дрешки и мазила. Тази малка България не е от индустриално-военен, а от „евро-космополитен”, посреднически тип. „На хубавият син Дунав” е национален химн. Или увертюрата към „Веселата вдовица”.
В този проект на южните българи от Румелия се е давало възможност да бъдат нещо като граждани на нова, реформирана, модернизирана Османска империя от демократично-либерален тип, а северните българи - да бъдат „Истински Европейци” от посреднически тип. Този английски проект не се осъществява, но неговите защитници – наричам ги за себе си „особени българи, „българяни” - винаги си остават по нашите земи. Най-видният им идеолог е Алеко Константинов, който рисува образа на бай Ганьо. А всъщност Бай Ганьо - това съм аз. Но за да видиш някого така, трябва да го гледаш през очите на омразата. Само омразата е толкова наблюдателна, че да забележи как вълнените домотъкани чорапи на Бай Ганьо, защото са стегнати, правят отпечатъци на квадратчета по кожата му. Всички тези сладки подробности, както и когато бай Ганьо прави цамбур в басейна – това е ужасът, срамът, погнусата на Онази България от Тази България. Защото Онази България си е представяла как живее в Париж и Виена, и същевременно се е бояла и ненавиждала другата, Тази България.
Но през цялото това време защитниците на другия неосъществен проект за България, „българяните”, които са не повече от 10% от цялото население на страната, са се чувствали малцинство и винаги са страняли от онази, селско-миризливата България, която яде кромид. Само че точно тази селско-кромидена България се осъществи във времето и се оказа, че това не е миризливата България (Божичко, каква нетърпима, каква неевропейска простащина!) а е страна с тежка военна промишленост, страна на държавници, дипломати, индустриалци - и корави войни. Българите, когато на Балканите правят истинска, автенична държавност, са корави, може би наистина неоправдано жестоки и нашите съседи помнят това. Това, всъщност, е Идеята за Българите – държавници, войни, промишленици. Произвеждат стомана, гаубици, жито и хубави деца. Това е образът на онази България, която се осъществи, и на която сега отмъщават, просто защото е посмяла да се осъществи. Сега тя целенасочено и методично се руши, за да победи Другата България, на Алеко Константинов, на Европейското Изящество, на Евро-гламура. България на българяните.
Как успяха „българяните” – а това си е един истински отделен крипто-етнос със своя култура, вяра, манталитет, сетивност и пр. – да инфилтрират властните структури на България? Има за какво да се мисли...
В продължение на 40 години в тъканта на българския социализъм се възпроизведе тъканта на онази, другата – Виенска България. Тя реши, че трябва да е на власт винаги и 10-е % отново се добраха до управлението. При това положение първото, което трябва да направим е да си разтрием очите и да видим действителността такава, каквато е. Да престанем да живеем в сънищата си, които някой друг ги измисля и ни ги възлага да ги сънуваме.
Според мен българската държавност е изядена, ние отиваме към приключване на един цикъл на държавност. Малката България не може да победи. Дори и да победи, ще стане ясно, че няма и за какво да побеждава. Тя не може да упражни никаква историческа мисия – освен ако наглото и демонстративно плюскане не го разбирате като мисия. Голямата България пък е изморена. Тези 10% като маса са толкова, но разполагат с контролни позиции в елита, успяха да трансформират заграбените си комунистически привилегии в социално-икономически. Тоест, онази Малка България, на българяните, като „номенклатура” днес пак се добра до властта. Тя няма какво толкова да направи с властта, най-много да се задави с нея. Но при това положение ще изстрада нацията, която май вече се съгласи, че е някак си хем нация – хем етнос. Затова мисля, че Третата българска държава си отива.
Струва ми се, че е дошло времето да опаковаме в куфарна форма това, което е останало от културата ни – след набезите на отворени фондации, културни, образователни министри и други бедствия, да вземем само най-необходимото,това, без което съвсем не можем – и да се готвим за Голямото пътуване.
Да, наистина, докато днешна България воюва с България от вчера, страната ще се пълни със всякакви чуждестранни агентури – и геополитически, и икономически, и какви ли не още.
Това е колкото неприятно, толкова и понятно – моментът е такъв. Но големият въпрос си остава за решаване от нас, българите – можем ли да принудим т.нар. национален политически елит да бъде отговорен пред Историята? Защото днешният елит няма усет за историческа мисия, той не чува гласове нито от миналото, нито от бъдещето, чува само куркането на стомаха си и си мисли само как да го напълни.
А ако не можем да задължим елита си да бъде на височината на историческите си отговорности – можем ли да го сменим?
((А ако и това не можем – тогава у дома ли сме си? Или вече някой друг е тук у дома си?
И ако е така – какво правим?))
Нали вие сте същите, за които ЕС цъфти и връзва, а за всички неудачи е виновен Путин?
Която като види Зеленски и се подмокря...
Или като види Байдън и се насира ....
Ако това е независимата политика на ЕС и ЕК, по-добре без нея !