Криворазбраният емигрантски патриотизъм

Вече цяло едно поколение повтаря на децата си колко зле е в България и колко по-добре е в чужбина

Ключови думи: българи в чужбина, емигранти, българи

Обикновено за промяната на манталитета и начина на живот в дадено общество е необходим период от близо три поколения. Трудно е един народ да се преобрази за кратко време. В България обаче стана в рамките на 25-30 години с едно скайп-поколение, което израсна с баби и дядовци, далеч от родителите си. В нашето ДНК има качества, които спомогнаха за това. Една удивителна приспособимост към даденостите на всяка епоха, една естествена способност за оцеляване в трудни условия.

И ако до вчера определяхме България като фабрика за производство на емигранти, то към днешна дата със сигурност може да се каже, че голяма част от българите емигрират не защото не могат да живеят в България, а защото търсят дестинации, които да им подсигурят социален комфорт. Ако през 1990 г. бе логично да се излива емигрантска вълна от България в чужбина поради икономически причини, то през 2021 г. това вече не важи. Животът се променя, променят се разбиранията и ценностите.

Продължаваме обаче като народ да култивираме лъжливата илюзия, че добрият живот се намира на всяко друго място в света, но не и в нашата родина. Доказателство е факта, че от сто български семейства и стоте желаят детето им да стане лекар, инженер, адвокат или икономист. Смятат за обидна мисълта, че детето ще стане водопроводчик, електротехник, медицинска сестра или работничка. И тук се намесва мама, която събира куфарите и поема пътя на гурбета.

Вероятно повечето от тези деца, които ще успеят да завършат образованието си и ще станат лекари или инженери, ще имигрират в Германия и Англия, защото са израснали с разказите, колко зле е в България и колко добре е в чужбина. Стъпвайки в желаната чужбина обаче, малко от тях ще продължат поетия курс, а много от тях ще се превърнат в обслужващ персонал. Мирогледът на това поколение е изкривен до степен, че нереализиралите се предпочитат да останат нискоквалифициран персонал на Запад, вместо да се върнат и упражняват образованието си в родината. И този начин на функциониране на обществото е следствие от лесно изпращаните гурбетчийски пари, които ни направиха още по-сурови спрямо тези, които смятаме, че са по-силни или по-богати от нас. Не казвам, че няма изключения, но общото правило е това. Добри и достойни хора има навсякъде, но в по-голямата си част действат с грешен манталитет, който ги тласка към грешни решения и избори, защото естествен еволюционен процес е всяко поколение да се възпитава от следващото. Българчето на 2018 г. обаче не опознава света от родените през 1988 г., а от поколението на родените през 1958 г. и се възпитава в България на Живков.

До тук не е ясно обаче дали емигрантите, живеещи между Запада и Изтока имат морално право да определят живота на предпочелите да останат в Родината си българи. Това, че изпращаме доброволно пари на близките си, предпоставка ли е да определяме политическия и икономически курс на държавата, в която не плащаме данъци и осигуровки, и сме я напуснали по собствено желание? И нека не се крием зад оправданието: Бях принуден да я напусна, защото имигрантското раздвоение е нонсенс спрямо хората избрали да останат в нея. В 21-ви век ми се струва, че патриотичното говорене напоследък е съвсем непатриотично.

Емигрантите изпращат и ще продължават да изпращат пари, но бъдещето на една страна зависи главно от хората, избрали да живеят вътре в нея и на второ място от парите, идващи отвън. И ако осъзнаем колко широки са границите на родината, ще установим колко тесногръди са емигрантските представи за икономическо и политическо шоу.

Източник: Труд