Буфосинхронадата „Херо Мустафа” и задкулисните играчи у нас

Румен Радев и Херо Мустафа обсъждат бъдещите си творчески планове

Ключови думи: херо мустафа, българия, протести, румен радев, орешарски, коментар, америка, сащ, политика

Преди 6 години, когато трима американски сенатори изнудиха Пламен Орешарски, в пълно противоречие с българските национални и финансови интереси, да спре „Южен поток“, мой познат, който имаше добри позиции в това правителство, ми обясни защо премиерът се е огънал така лесно.

„Американците му дадоха да разбере – съвсем безпардонно, че ако той не го направи, ще бъде свален по изпитаната схема с улични протести, а тези след него, во главе с президента Росен Плевнелиев, и без друго вече са им обещали, че ще спрат проекта“, обясни той. Че българската политическа класа от последните 30 лета не е способна да е единна в отстояването на националните интереси, както това се случва в Германия със „Северен поток“ например, е ясно отдавна.

Винаги ще се намери някой предател, а всъщност готовите да се предадат/продадат са дори по двама, трима, че и повече. Но че сред българската политическа класа има хора, които все още вярват на дадена от американски официални лица дума, е нещо ново.

Орешарски свърши мръсната работа и после бе свален тъкмо с протести. По изпитаната американска схема. Конкретен повод бе Пеевски и избирането му – след среднощна сгляда при Доган – за шеф на ДАНС.

Днес този филм се повтаря. Но, както знаем от историята, повторенията винаги се случват като фарс. В нашия случай – под формата на буфосинхронада. Наново имаме задействан руски газов проект, макар и само бегла сенчеста версия на стария. Това пак дразни официален Вашингтон. Зад ъгъла дебнат няколко български политически играчи, готови да задоволят най-разнообразно всички отвъдокеански капризи, напук на бедна България, която отчаяно се нуждае от пари. Улиците отново са пълни с протестиращи хора. А конкретната причина – виж ти случайност, пак е дуото Пеевски-Доган.

Няма спор - огромна част от протестиращите – и тогава, и сега, наистина са убедени, че преборват мафията, че свалят Доган и Пеевски от властта. Че този път ще е различно. Обаче една малка, но никак не маловажна, група сред тях има съвсем други планове, защото е твърде наясно за какво става дума.

През 2014-та улицата свали Орешарски (който не бива да забравяме, че беше зам.-финансов министър на Иван Костов), мислейки си, че е наказала хората на фамозните лидери на ДПС във властта. Така на гребена на вълната начело се появи най-напред ярко демократично (по разбиранията на Росен Плевнелиев) служебно правителство, а сетне - кабинет на ГЕРБ с цяла плеяда митингували до вчера протестъри. Ярка звезда сред които бе митингуващият сега Христо Иванов.

Улицата така хубаво „измете“ ДПС от властта, че още в рамките на плевнелиевия кабинет бе извършена най-голямата кражба от последните години – фалита на близката до ДПС банка КТБ. А сетне – докато Иванов министерстваше едно хубаво, Доган си довърши спокойно палата на Росенец, а Пеевски – своите си дела в „Булгартабак“, в окрупняването на медийната империя и в някои други – не така известни и видни за масовото око неща. Всичко това се случи с любезното съдействие (или бездействие) на властта, покачила се след народни протести. Както и с любезното (но съпричастно към всички безобразия на ДПС) мълчание на американското посолство.

Днес пак имаме играчи, които хората виждат по един начин, а задкулисието ги разпознава по друг. Но митингуващите все пак имат право – сега всичко е различно. Ако някога Америка бе в състояние да състави и изпрати съвместна група сенатори от двете основни партии (републиканците Рон Джонсън и покойния Джон МакКейн и демократа Кристофър Мърфи), за да рекетират законното българско правителство, днес подобна акция е немислима. Америка е затънала в такова политическо блато, че на Демократическата партия руските газови проекти са ѝ последна грижа.

Най-важното задание за нея е как да свали Тръмп в опит да спаси неспасяемия либерален глобалистичен проект, който не просто се пука по шевовете, а вече с гръм и трясък се разпада на парчета. Самият Тръмп, изправен пред фалита на цял отрасъл – шистовата индустрия, но и пред неясната финансова есен, и особено зима, след вирусния хаос (който дори никак не е приключил), се опитва да закърпва където и каквото може. Спирането на руските „турски“ и „северни“ потоци са му особено важни, за да се подсигури живителна глътка за американските износители. Америка на Тръмп е все така безцеремонна и нагла, но Тръмп няма нито времето, нито политическата виртуозност, освен с размахването на нови и нови санкции, чрез които да свърши това, което на обиграния и безпардонен МакКейн се отдаде някога с лекота. Пък и на него България му е твърде далечна, много мъглива, може би му изглежда и много лесна, за да организира чак някакви си специални тематични рекетьорски воаяжи. България при Тръмп е дори не последна, тя е извън дупките на кавала в днешното американско кънтри.

Всичко това открехна звездния миг на новоизгрялата естрадна певица Херо Мустафа. Да си американски посланик в България след комунизма е като да си български такъв в Етиопия. Назначението се приема с едни и същи емоции. Разликата е, че в банановите държави българските пратеници се появяват и си отиват в пълна тишина. В същото време банановите медии осигуряват истинско (и бляскаво) шоу преживяване за всеки американски посланик, стига да си го поиска.

Местен певец, дори записал истински хит, може да не се добере никога до национален ефир, но всяка клоунада на изпратения сред бананите американец получава мигом национално покритие. Мнозина вероятно въобще не бяха чували, че съществува песен със заглавие „Заедно“, понеже българските медии в България се гнусят от българската музика. Но същите тези хора няма как да не са попаднали на бурлеската на буфосинхронното трио „Мустафа и приятелки“, защото мигом бе разнесена по тв ефира, интернет медиите и всички социални мрежи.

Премиерата на тази музикална карикатура бе на 22 юни. В този и следващите дни онази част от населението, която носи банановия дух в себе си, се радваше от сърце, че такава важна задокеанска особа го е озарила с вниманието да си мърда устата пред камера, а певците, изпълняващи в оригинал въпросната песен, преживяваха бурни оргазми. Именно това време използва президентът Румен Радев, който публиката мисли за толкова ляв, че с единия крак едва ли не е стъпил в комунизма, пък с другия (олеле, Боже) в Москва, за да назначи (на 25 юни) една от най-ярките звезди на Сорос у нас – Иванка Иванова, за свой юридически съветник. Откакто е завършила висшето си образование, тази жена няма грам друг стаж, освен в „Отворено общество“. Но за президента тя и само тя всред цялата юридическа общност се оказа най-достойна да го съветва.

Във всяка важна за Тръмп държава подобно назначение би се приело на нож от местния американски посланик, който задължително е съмишленик на американския президент, с традиционни консервативни убеждения и от сърце ненавиждащ Сорос и слугите му. Но България не е такъв случай. Тръмп не се вълнува кой ще се изпрати в София, стига да си пише редовно грамите и в редките случаи, когато има такива, да изпълнява съответните заръки на Държавния департамент или Белия дом. Г-жа Мустафа изглежда много правилно разбира това, защото още с пристигането си у нас завърза близка дружба с либералния кръжец на Сорос от „Америка за България“ и всички по канала надолу, които смучат пари оттам. Затова назначението на Иванова в очите на американската амбасада е много положително явление. Да се смята, че Радев сам се е спрял тъкмо на човека на Сорос е наивно. Подобно кадрово решение винаги е съпроводено с дадени обещания и тънки сметки. А в момент, когато Америка готви санкции срещу „Турски (Балкански) поток“ в опит да го спре, сметките понамирисват в тази посока.

Но стига с конспиративни теории. Да галопираме по хронологията по-бързичко. На 8-ми юли Радев посочва момчетата, изкъпали Христо Иванов в морето, като служители на НСО и иска оставката на правителството. С което дава жар на протестите. И се случва поредното шизофренно българско чудо. Някога издигнатият от Костов Орешарски бе разпознат като враг от столичния десен либерализъм, който го прогони от властта, за да докара Борисов. Сега Борисов им е враг, но пък издигнатият от БСП Радев го посрещат като пръв другар. Доган и Пеевски, които добруват при всякакви управления, се размахват като плашила. А над всичко това естрадната звезда Мустафа е във вихъра си.

Най-напред тя пусна на английски език многозначително съобщение, уж само за американските граждани у нас, че протестите ще продължат до 16 юли. После го подсили и с декларация, в която бе закодиран цитат от главния прокурор Гешев. Докато публиката се чудеше какво ли пък ще да значи всичко това, а бившият юридически съветник на Радев (същият, на чието място се кипри сега момичката на Сорос) - Борислав Цеков (издал книга във възхвала на Тръмп) неспирно пишеше по стената си във Фейсбук – „Това са знаци, знаци са“, челият само „Винету“, но иначе хитър, като Тодор Живков, премиер, много добре разчете въпросните знаци. Явно само той от основните политически играчи все още не е обещал пред буфопевицата, че, напук на българските национални и финансови интереси, ще спре поредния руски проект. Наместо във Външно министерство, за да ѝ бъде разяснено, че подобни декларации са в разрез с нейния дипломатически статут, Мустафа бе поканена в кабинета на Борисов. Какво са си говорили там така и не бе съобщено, но не е и нужно. Преди срещата премиерът имаше вид на уплашен и почти готов да се предаде на тълпата отвън. След нея вече изглеждаше успокоен, дори мотивиран да си довърши мандата, макар и с някакви промени в правителството.

Мустафа, чиито бъдещи творчески планове се простират далеч след съдбовните американски избори наесен, натрупа достатъчно точки, за да вдигне сегашния си най-нисък ранг във Висшата външна служба на САЩ. Който и да е следващ президент, ако изобщо има американска държава след тази есен, би оценил по заслуги това, че е успяла да опитоми целия политически спектър в банановата държава, където е била пратена.

А за тези, които още не са разбрали – в страна, където политическата класа вече 30 години не успява да се научи единно да брани националните интереси, оцеляването е въпрос на точно обратното. Този, който по-първи и по-щедро обещае пред поредния гастролиращ американски клоун, че ще загърби българския интерес, получава потупване по гърба и твърдата му американска дума за подкрепа. Друг е въпросът как все още има български политици, които вярват на твърдата американска дума.