Димитринка Радева: Плача, когато децата ми си лягат гладни

Майка не може да си нахрани децата? Никаква новина в наше време. Явно в Бургас много хлапета си лягат преяли, но Стоян, Райчо и Кръстина често нямат на масата и хляб. Бъркам каши от брашно и така ги засищам. Понякога им варя ориз, а като направя боб е истинско пиршество, но пък няма хляб. Децата отдавна са отвикнали да питат какво има за ядене. Ядем каквото има, казва най-големият – шестокласникът Стоян. Да, понякога няма, но какво да направим, казва с година по-малкият Райчо. Аз не ям много, признава малката Кристина, която е само в трети клас.

Тримата се гушат в пооръфаните си дрешки. Дрехи поне имат. Дават им съседи, дават им приятели, а за първия учебен ден си правят истински шопинг. Чакат дрешките в магазина за втора употреба да станат по левче и за десет лева се сдобиват с цял гардероб. Сърдечни деца, мили, смирени, които не искат много. Просто да не заспиват гладни.

Историята на Димитринка е като на доста жени, които са се оженили за погрешния мъж. Двамата се запознали, влюбили се, родили им се две деца, заживяли скромно, но щастливо, когато той посегнал към чашката. Той се промени. Страшно. Нищо общо с човека, за когото се омъжих. Започна да се прибира пиян, да хвърля, да троши, да посяга на децата. Търпях го точно заради тях. Все мислех, че ще се оправи. Вечер се настройваше на секс и буквално насила ме вкарваше в леглото. Аз мълчах, за да не чуят децата. Наричаше ме с различни имена, обиждаше ме, твърдеше, че му изневерявам и беше спокоен само когато съм бременна. Така се появиха другите ни три деца.

 Големите се отделиха, имат свой път, дъщерята е на 24 години и е семейна, но трите изтърсачета останаха на моите ръце. Миех, чистех. Бях санитарка. Работех по две смени, за да нахраня малките. Но той ми взимаше заплатата и я изпиваше. Преравяше ми чантата за всеки лев. И ако нямам – бой. И мен, и децата. Тогава реших, че не бива да им причинявам това. Не можех да ги гледам как чакат кога ще се върне и кога ще започне да им крещи, или да ги бие. И се разведох. Получих пълно попечителство, а полицията издаде заповед той да не се приближава до нас. Чувам, че сега съвсем се е пропил, но не мога да му помогна. Радвам се, че е далеч от мен. От побоищата зъбите на Димитрина са изпочупени, усмивката й е крива, но тя все пак се усмихва. Защото ако почна все да плача и да се тръшкам, с какво ще помогна на децата си, кажете ми, пита тъжно тя. А пари за зъболекар? О, това е само много скъпа и невъзможна мечта... От болницата я съкратили, отишла да работи на друго място, чистела офис, но той фалирал. Така семейството също е във фалит.

Стоим на студено. Паля печка само в най-мразовитите дни. Тъпчем се в една стая, за да ни е топло. Но не можем на тъмно. Децата учат, пишат домашни. Хладилникът е празен. Чудех се какво да направя и тръгнах на църква да се моля на Бог да ми помогне. Записах и децата на неделно училище, хем да са на топло, хем да се научат на вярата, защото имаш ли вяра, имаш почти всичко. Там ни срещна сестра Ксения и ни уреди храна от социалната трапезария. Но от януари трапезарията спира работа и ние отново оставаме без залък хляб. Получавам помощи и детски надбавки. Сумата е около 300 лева. Как да гледам три деца с 300 лева на месец? Като платя тока, водата, стълбището, нищо не остава.

Аз не моля за пари. Моля се в църквата и на хората за някаква работа. Да имам някаква заплата и да не плача вечер с тях, когато нямам какво да им дам за вечеря, да не треперя сутрин, когато ми поискат стотинки за училище. Впрочем те отдавна спряха да ми искат. Знаят, че няма. И най-често чуват думичката няма. Започнах да чистя два входа, но ми плащат мизерни пари. Толкова мизерни, че за нищо не стигат. А децата не искат само храна. Искат учебници, искат тетрадки, химикали. Мога ли да ги спра от училище, защото не мога да им купя тетрадки?

Една самотна сълза се стича по лицето на Димитрина, но трите деца веднага я прегръщат и казват – не сме много гладни, мамо, не плачи! А са толкова слабички, че ако духне вятър ще ги отвее.

Димитрина не иска милостиня. Иска работа. Каквато и да е черна, трудна, проста и обикновена работа. Толкова ли много иска от този живот? Ще подаде ли някой ръка? Може би да, може би не. А За Коледа, когато се случват чудеса, Стоян, Райчо и Кръстина мечтаят в кашата от брашно да намерят парченце кренвирш или салам. И мама да работи.

Много ли искат? Май да...