Смърт и памет: Гробовете от миналото ни разказват истории, които съвременните забравят

Милко и Сийка са се самоубили, защото са били обвинени, че въртят любов. Тя е изключена от училище без право да учи никъде. Него го пощадяват. Всичко това е закодирано в епитафиите върху гроба.

Ключови думи: гробове, истории, флагман, варна

Гроб отпреди 89 години, където са положени две почти деца, загинали трагично, съседства с друг от 2000 г. В него е погребано младо момче, убито зверски. Върху плочата на първия родителите им са се погрижили да оставят памет за тях. Епитафиите са поетични и са вплели в себе си послание към бъдещите поколения. В онези години времената са сложни. В България е въведен безпартиен режим. Вестниците са цензурирани. Родителите не могат да напишат истинската причина за смъртта. Затова я закодират умело в поетичните епитафии. Дори днес те са в състояние да спрат случайния минувач, да го накарат да се зачете, защото надписите говорят и вълнуват. Така ще е още много десетилетия. Докато времето не ги изличи.

Върху втория гроб има само име и две дати – на раждането и смъртта. Нищо, с което да впечатли, ако изключим една айфелова кула, която стои по-скоро кичозно на плочата. Нито ред, с който родителите да накарат странниците, минаващи покрай него, да се спрат, да се замислят, да станат съпричастни с трагичната история. 25 години подир убийството малцина са онези, които все още помнят името на момчето и драматичната му участ. След още малко, като я забравят и те, гробът ще остане безличен като всички останали от новото време.

И двата се намират в централните варненски гробища, които днес всички наричат „старите“. В първия почиват учениците Михаил и Сийка. Родителите им пишат върху камъка, че са загинали „от людско зло в лъжовний свят“.

Достатъчно да предизвика любопитство. И то такова, че историята им да бъде разучена, благодарение на съхранените на различни места архиви. През 2020 година тя най-сетне видя бял свят.

Останките във втория са на Мартин, студент във Франция. Там е убит от двама неудачници, които просто му завиждат, че е отличник, че животът му се получава. Те са още в затвора. Но интернет отдавна е изтрил най-старите публикации, в които се разказва цялата драма. Въпрос на време е да изчезнат и последните отпреди 5 години с искането на убийците да бъдат пуснати предсрочно. Когато и това се случи, вече няма да има никаква следа, която да води към трагичната история на Мишо.

Ако през 1937 година, когато са премествали останките му от наистина старите в централните варненски гробища, тогавашните българи са решили да изпишат върху камъка само Петко Киряков и датите на раждане и смърт, никой нямаше да знае, че това е гробницата на Капитан Петко Войвода. Но те са имали достатъчно въображение да не постъпят така. Затова мястото, където почиват жена му и четирите му деца, говори и днес.

Защо някога – във времена, които смятаме за сиви, дори нецивилизовани, хората са имали въображение, то им е подсказвало как да разкажат и да запазят жив спомена за починалите си близки, а днес няма нищо от това?

Съвременните гробове са не просто сиви и еднакви, но често некролозите около тях съдържат даже обвинение към мъртвия – че си е позволил да умре: „… отиде си, на никого не каза нищо…“
Тези места винаги са огледало на обществените и социалните промени. Преди Втората световна война и преди установяването на комунистическия режим в България културните и религиозни традиции са по-различни. Гробищата често са възприемани като социални мрежи, където да отправяш послания, а не просто да изразиш уважение към починалите и техния живот. Епитафиите и описателните надписи са начин да се запази историята на човека и неговите постижения или трагедии за бъдещите поколения. За времето, когато никой от близките му вече няма да е на този свят, за да може сам да ги разкаже.

След установяването на комунистическия режим през 1944 г. много аспекти на обществения живот, включително религията и културата, са подложени на контрол и промяна. Тиранията насърчава колективизма и социалното равенство. В такова общество е трудно човек да мисли самостоятелно и с въображение. 45 години диктатура - последиците се са видни и днес. Това е широка тенденция за унифициране и стандартизация на обществените традиции дори след комунизма, когато индивидуалният подход уж отново е водещ.

Модерният начин на живот, урбанизацията и глобализацията водят от своя страна до още промени в начина, по който хората възприемат и изразяват скръбта си. По-малко внимание се обръща на детайлите и повече на простотата и функционалността.

А когато човек прекарва времето си основно в социалните мрежи и те оформят до голяма степен речниковия му запас, това може да доведе и до случай, в който един от малкото „говорещи“ съвременни гробове ни съобщава, че там е погребан „уникален баща“, „уникален съпруг“, „уникален мъж“, който „не даваше задна“.

Недалеч от починалия, „уникално“ описан по всички инфлуенсърски стандарти, е последният дом на 18-годишния ученик Алишер Сузин. Загинал през 1933 година, върху него са оставени слова прости, но затрогващи: „Спри се при този тъжен гроб, оросен от сълзите на моите родители, и пролей и ти поне една топла сълзица за моя тъй рано изгаснал млад живот“.

Около тях е друг, където мъж жали по загубата на своята любов. Тя може би се е самоубила. Времената отново са сурови - годината е 1940. В Европа вече бушува война. Цензурата в България е сериозна. Но епитафията е успяла да я заобиколи. „Дивен цвят на младост свидна, за тоз покой ли ти мечта…“

Днешното общество, заето с настоящето и бъдещето, изглежда е загубило нуждата да оставя трайни следи след себе си – три имена, две дати, това е. Личните истории очевидно вече са загубили окончателно своята стойност.