Всичката ни цъфнала, та да се ръфаме като озверели животни за една дата

Заставени се чувстват някои да отрекат ролята на Руската империя към онзи момент, защото в момента всичко, идващо от Русия, е лошо

Ключови думи: турско робство, 3 март, паметник на шипка, руска империя

С всяка следваща година отбелязването на 3 март затвърждава все по-тягостното усещане, че вече няма нищо, което да не може да се превърне в ябълка на раздора между българите. Полемиката дали това е най-подходящата дата за националния ни празник се разгоря с нови сили в дните, предшестващи отбелязването на годишнината от Освобождението ни от османско владичество.

Тук отварям една малка скоба, защото дори този израз поражда спор. Сравнително доскоро употребяваната фраза „турско робство” беше опитано да бъде заменена дори с „османско присъствие”. Именно този спор даде и началото на последвалите доста по-сериозни разминавания между различни групи, довели и до много по-яростните противоречия, касаещи въпроса дали въобще 3 март е дата, с която трябва да се гордеем и да отбелязваме като най-светлия ден в историята ни.

Робство, владичество или присъствие

В последните години историците ни, в по-голямата си част, се обединиха около тезата, че няма как да се говори за робство, при положение че българите в империята никога не са имали робски статут, защото са имали собственост, плащали са данъци, придвижвали са се свободно.  Като основен аргумент те посочват и това, че този израз – турско робство, е бил съзнателно създаден от идеолозите на българското национално движение през 19 век, като част от средствата за активизиране на българите в борбите им срещу империята и желанието за създаването на независима държава. По-късно, след Освобождението, този израз естествено е използван и от писателите, историците и въобще - обществеността.

В последните години, предимно след 89-та, макар и полемиката сред историците ни да е възникнала още от 70-те години на 20 век, се наложи консенсусът, че коректният термин е „османско владичество”. Той включва в себе си както и първите векове, в които безспорно и документирано е имало гонения, кланета, статут, близък до този на робите, така и промените в положението на българите в империята в края на 5-вековния период. Всъщност с този термин международната наука  и историография обозначава и статута на всички народи, които са живели под властта на османците в империята.

За съжителство не е уместно да се говори, защото макар и в някаква степен да касае отношенията между различните народи в империята, не отразява адекватно тези между българите и турците.

Между историята, признателността и модерния наратив

Историята е ясна – неоспоримо е, че на тази дата, след 500 години, България отново се появява на световната карта. Тук обаче веднага следва котрааргументът на противниците на празника - договорът, който е подписан тогава, е предварителен, а самото подписване на протокола в Сан Стефано е без българско участие. Което също е така.

Сред основните аргументи на тези, които са „против”, са, че всъщност това е тоталитарен празник, а самата дата съвпада с коронацията на Александър ІІ през 1855 г., което не може да е национален празник в друга държава. Първата част обаче не е вярна, защото именно след 9 септември 1944 г. празникът спира да се отбелязва като официален и е обявен за шовинистичен. Тоест именно комунистите го забраняват, а 9 септември го измества като национален празник.

Като основна разделителна линия между двете групи стои темата за благодарността. Едните са категорично против, че не трябва да изразяваме благодарност, това дори е позорно, посочвайки, че Русия е гонила свои интереси, много често е била и открито против нас – първият пример е съвсем скоро след 1878 г., когато е била твърдо срещу Съединението на България.

Тук идва и въпросът защо благодарността, която може да бъде наречена по-правилно признателност, доста често, говорейки за Русия, се доближава до раболепоност. Веенето на чужди знамена на националния ни празник не е добра индикация колко свободни, независими и значими се чувстваме. Да не забравяме, че ако тръгнем по тази линия, би трябвало да присъстват и финландски, полски, румънски, украински, молдовски знамена. А те обикновено липсват на церемониите.

Според тази група, която защитава тезата, че това е най-подходящата дата за национален празник, няма как да не сме благодарни, до живот дори, защото иначе не се знае как е щяла да се развие историята ни и още колко сме щели да останем под османско владичество. Тази страна посочва и факта, че българският народ ясно изразява отношението си към Русия, към гражданите ѝ, към Руско-турската война, като всяка година хиляди се стичат към връх Свети Никола и паметника Шипка, където искат да се преклонят пред освободителите на България. Факт е, че макар и видимо все по-спорен, предизвикващ полемики в общественото пространство и медиите, мнозинството от българите явно не виждат така 3 март.

През призмата на войната в Украйна и руската инвазия дебатът у нас придоби все по-ожесточен вид. За много хора, в контекста на актуалните събития, не може и дума да става да почитаме страна-агресор, особено развявайки нейните знамена, още повече на националния си празник. Прокрадва се обаче и съмнението, че голяма част от гражданите се чувстват сякаш заставени да отрекат ролята на Руската империя към онзи момент, защото в момента това е трендът – всичко, идващо от Русия, е лошо.

3 март – налива ли допълнително масло по линията русофили-русофоби?

Тази фрагментация е все по-отчетлива през последните години, като извън чисто обективните фактори се намесват и много субективни. Между националните комплекси и признателността се прокрадва  и чисто политическият аспект, който винаги, без значение от страната, от която е използван, е силно пристрастен и преднамерен. Вярно е, че макар и споменавана през годините, темата за или против 3 март, както и евентуалната му смяна като национален празник, никога не е била толкова коментирана преекспонирана в общественото пространство.

Разделението се засилва и от обстоятелството, че взаимно двете страни се надъхват, като всеки отказ на която и да е признае, дори да изслуша аргументите на другата, бетонира още повече противниковата страна. Колкото повече едните засвидетелстват своето позитивно отношение към ролята на Русия за освобождението ни, толкова повече другите демонстрират открито презрение и дори омраза към всичко руско. Съответно колкото повече се говори за смяна на датата на националния ни празник, ответната страна толкова повече вее руски знамена и демонстрира неприкрита благодарност към Русия.

Тема в развитие, която има потенциал да отвори други доста по-съществени – за националните ни комплекси, за зависимостите, за това къде е границата между благодарност и прекланяне на глава, между национално самочувствие и потиснато такова... Към момента обаче, за съжалание, е единствено поредната силно разделителна линия между българите.