Цивилизацията се разпада пред очите ни, какви опции ни остават

В днешния свят на оправдан песимизъм можем да сме гневни, непукисти, революционери или строители – от избора вероятно зависи бъдещето

Ключови думи: съвременен свят, четири опции, колапс, философия, живот, мироглед, криза, икономическа криза, енергийна криза, социална криза

В съвременния, очевидно разпадащ се под ударите на ентропията модерен западен свят, човек няма много опции за това как да прекара остатъка от дните си, колкото и да са те. От началото на COVID пандемията досега – за последните 2 години и половина, ставаме свидетели на рязка промяна в цайтгайста – както в социален, така и в икономически и житейски план. Европа „гори” от суша, цените на горивата и електричеството скачат почти вертикално заради абсурдната и безполезна „Зелена сделка” докато най-сигурният ни източник на енергия – атомните електроцентрали, се брандират като опасна отживелица.

Докато всичко това се случва виждаме и как свободите на хората се отнемат една по една. Под претекст, че държавата се опитва да помогне на своите поданици или граждани, дори малкото изражение на свободна воля, което ни е останало започва да изчезва по един или друг начин. Дигитална ера, в която живеем и която трябваше да се превърне в нещото, което да ни освободи от оковите на контрола, да ни направи по-умни, по-образовани и по-можещи, направи точно обратното – пороби ни до степен, в която вече самите ние не осъзнаваме, че сме роби.

Образованието ни умира точно така, както вече умряха хилядите български села с по един, двама или дори нула жители. Икономиката ни, зависима вече почти изцяло от замиращия Запад, се руши пред очите ни, а цените на всичко вече достигат невиждани нива. От оптимизма, с който бе характерен доскоро западният свят, в който предпочетохме да живеем, няма и следа – не че на изток е нещо по-различно. И повечето от нас вече предпочитат да седят пред екрана и да псуват държавата, която е дотолкова съсипана, че, както се изразяват зевзеците, „вече и таксиметровите шофьори не знаят как да я оправят”. А алтернативи има – условно четири на брой.

Първа опция

Наблюдаваме колапса без да правим нищо и отломките ни смачкават

Тук се има предвид да гледаме безучастно клоунския свят, в който живеем. Да гледаме и да говорим, но да не правим. Ситуацията е лоша, знаем, че е лоша и единственото, което правим е в най-добрия случай да доказваме на съмишлениците си колко много знаем за това колко лоша е ситуацията. Може би пишем в социалните мрежи, може би си мъмрим под носа, може и да обсъждаме последните политически или социални теми, поредната катастрофа, следващото чудо за три дни, може би обвиняваме държавата, началниците си, политиците, президента или министъра,  псуваме поредните тийнейджъри, счупили пейка в парка и говорим как всичко е много зле. Зле е, но проблемът на тази опция се състои в точно това. Че като правим гореизброеното, не променяме нищо. Само вредим на себе си – и психически, и физически.

Втора опция

Не обръщай внимание и се радвай на живота

Тук може да се каже много и мнозина избират точно този мироглед. Ние не сме отговорни за падението на цивилизацията, в която живеем, не сме избрали системата, не сме сложили на власт тези, които стоят на постовете си. И в този смисъл – нека всичко остане така. Всеки, избрал тази опция, прави съзнателен избор да не обръща внимание на системата и да не я подхранва. Опитва да отгледа децата си възможно най-добре, да им осигури максималното, доколкото е постижимо това, опитва да дава пример на другите, да се наслаждава на малкото останали свободи напълно, да си живее живота. И прави точно това докото не дойде и неговият час, след който всичко се превръща в безсмислено. А постигнатото се забравя за 1, 2 или 3 поколения и се размива в масата на останалото безумие.

Трета опция

Ставаш революционер

Има и много, които избират именно този начин на живот. Те се превръщат в модерните Ботев, Левски, Жана д’Арк или Че Гевара, които настояват за справедливост, за промяна в системата, категорични са, че светът може и трябва да се промени. Че хората, които сега са на власт, трябва моментално да станат от трона си и да го отстъпят на младите. Искат временна анархия, за да дойде на място на сегашния новият ред. Викат „оставка” под прозорците на политици, размахват плакати с лозунги, настояват за промяна, И в повечето случаи не осъзнават, че са част от системата, въпреки виковете и действията си. Защото по-често, отколкото ни се иска, революцията обикновено води до това, че държавата печели – по една или друга форма. Защото колкото и да уважаваме революционерите, трябва да са ясни фактите – всяка тяхна победа, дори да изглежда като победа, е по-скоро загуба, тъй като по един или друг начин държавата печели и накрая получава повече власт.

Четвърта опция

Създаваш нови системи на управление

За това се изисква много, защото трябва хем да спрем да псуваме съществуващата система безучастно, хем да жертваме част от радостта си към живота, хем да се превърнем в революционери и хем да имаме достатъчно информация и подготовка, за да измислим нещо ново. Не само да не обръщаме внимание на системата в сегашния ѝ вид, но и активно да не участваме в нея. Да гледаме как старото се срива постепенно и в същото време да го заменим с новото. Да не търсим реформи, а иновации. Защото разбирането, че сегашният свят е непоправимо счупен е единственото, което може да ни извади от оковите, с които сме заключени и да впрегне цялата ни градивна сила, която да спре ентропията на умиращата ни от собствената ни ръка цивилизация.

Но едва ли.