Българската русофилия по сметка

Изглежда няма да чакаме още дълго, за да се случи онова, което краси профилите със знаменца и полусвастики

Ключови думи: българската русофилия, флагман

Ако днес нечий профил в социалните мрежи е украсен с българско знаме, с надпис „Аз съм Царевна“ или и с двете, голяма е вероятността допреди няколко дни там да се е киприло руското. На 24 февруари много българи прецениха, че за тях е важно да се заявят като привърженици на руската агресия в Украйна. Най-лесният начин да го направят бе с добавяне към основната им снимка на бяло-синьо-червения трикольор. Някои продължиха и по-нататък, като прибавиха и полусвастиката Z, станала символ на днешната война.

Но със затъването на Русия в започнатия от нея конфликт, в превръщането на „военната операция“ в кървава касапница, с провала ѝ да постигне целта си да превземе Киев за няколко часа, да инсталира там марионетна власт и впоследствие да присъедини Украйна като поредната област в Руската империя, тези руски знамена едно по едно започнаха да изчезват. Почти навсякъде те бяха заменени с български и с всякакви други патриотични добавки. В последните дни такава например е заявлението, че въпросното лице е „Царевна“ – българският кораб, станал заложник на руската окупация на Мариупол.

На много места в същите профили може да се срещне и публикация, превърнала се във вирусна сред тази категория хора, чийто текст гласи: „Да залеем фейсбук с българското знаме! Качвайте българското знаме! Стига с тези украински знамена и това лицемерие! Ние сме българи!“.

Ако обаче преровим още по-назад сред публикациите на тази съвсем немалка група от българското население, ще установим, че почти всички те, в месеците на коронавирусната сегрегация със зелени сертификати, са се заявявали и като крайни антиваксъри. С уговорката, че крайният антиваксър не просто изразява обосновани съмнения, а не приема ваксините като цяло. 
Как се случи така, че една и съща част от българското общество се оказват хем антиваксъри, хем горещи застъпници на руската агресия в Украйна, хем същевременно се позиционират и като български патриоти? На този въпрос не може да се даде еднозначен отговор, както не е еднородна и масата от хора, която разглеждаме. Някои от тях са обикновени работници, други са висшисти, а трета част – която е особено многобройна и е най-интересната, обичат Русия и новата полусвастика Z, докато същевременно са се преместили да живеят не в Махачкала, Казан, Пенза, Грозни, Чебоксари, Курган или Сиктивкар, а в Мадрид, Лондон, Копенхаген, Берлин, Париж, Чикаго.

Русофилия по учебник

В Европа и света днес има няколко държави, където проруските настроения са отчетливи. Сред тях са Сърбия, Унгария, Венецуела, Сирия, Беларус. За разлика от България обаче, тяхната проруска позиция е предимно на официално правителствено ниво, добре пресметната е и се позиционира според моментния интерес. Сърбия и Унгария имат дълга история на криволичещи отношения с Русия, които са достигали и до точка на кипене. Веднага след края на Втората световна война отношението на комунистическия диктатор Сталин към тогавашна Югославия и опитващия се да се отърси от подчинената му роля неин комунистически вожд Йосип Броз Тито е не по-различно от това днес на Путин към Украйна и президента ѝ Володимир Зеленски, който иска да еманципира страната си от васалитет на Русия. Сталин крои всякакви планове да убие Тито, но той се оказва достатъчно жилав и го надживява с десетилетия. От друга страна в месеците на американски бомбардировки над Югославия през 1999 година Русия засвидетелства подкрепата си за населението на нападнатата страна, но не предприе нищо повече.

Симпатиите на беларусите към Русия катастрофираха челно преди две години, когато насред огромните протести намесата на Путин спаси диктатора Александър Лукашенко от крах и закрепи властта му. Това обаче бе извършено с цената на масов терор – убийства, побоища и арести. 

През 1956 година Унгарското въстание пък е не просто народен гняв към управляващите комунисти, но и към съветските окупатори, чиито войски остават там след края на войната, за да помогнат за налагането на комунистическата диктатура. В крайна сметка въстанието е смазано именно със съветски танкове. Да се говори, че днес сърби, беларуси и унгарци масово харесват Путин, държавата му и това, което се извършва в Украйна, е твърде пресилено и опростенческо. На власт и в трите страни са консерватори, които имат свои си сметки за уреждане с либералния западен свят и виждат в Русия необходимия съюзник.

Коренно различно е положението в България. Тук има една важна първосигнална причина да се обича Русия – Освобождението от Турско робство. Тази обич се внушава още в най-ранно детство с първите разкази за турския гнет и царя освободител и се дооформя, облича и прошнурова с историко-учебникарски наслагвания в почти целия учебен курс – от първи клас та до последния урок по литература в гимназията. Затова в отличие от изброените по-горе държави, където русофилията се спуска на официално правителствено ниво, в България тя идва от низините.

Русофилия подир разруха

Разбира се нищо на този свят не е постоянно. Така и първосигналната русофилия сред българското население не винаги е толкова видна и така пламенна. В годините на комунизма например, когато Русия извира отвсякъде - България е залята от съветски стоки, пиеси, филми и музика, радиото е задължено да излъчва процент съветски песни на кръгъл час, а всеки петък единствената телевизия показва само съветски предавания на руски език, част от които дори без превод - русофилското чувство на българите е доста залиняло. Населението слуша западна музика, снабдява се с видеокасетофони и касети със западни филми, облизва се около веригата „Кореком“ - магазини, пълни със западни стоки, които не се предлагат другаде, а там се продават само срещу конвертируема валута. Масово се слушат чужди радиостанции, но не съветски. Съветските филми се прожектират в кината пред почти празни зали. По това време дори има всякакви антисъветски и антируски вицове, радващи се на народно одобрение. Един от тях гласи: Хубав ли е филмът или съветски?
Русофилията в България се изостря всеки път, когато страната изпадне в някаква беда. Този момент може да се онагледи най-простичко с откъс от „Под игото“ на Иван Вазов, когато Огнянов и чорбаджи Мичо препитват малката Събка за гръцкото робство, а тя издекламирва почти подсъзнателно: „От гръцко робство избави българите цар Асен, а от турско робство ще ги избави цар Александър, от Русия!“

В края на Втората световна война, когато с изтеглянето на немските войски е все по-ясно, че България ще трябва да се раздели с мечтите си да притежава Македония и да има достъп до Егейско море, русофилията е в подем. Както са посрещали жизнерадостно немските окупационни войски няколко години по-рано, така масово българите се радват и на съветските през 1944. Същата е аналогията и при погребението на диктатора Георги Димитров, превърнал България в най-верен сателит на Съветския съюз. Огромни маси тъжат край трупа му, и до голяма степен хората са все същите, които само няколко години преди това са ревали и край тялото на починалия монарх Борис III, превърнал страната в сателит на Нацистка Германия.

В края на съветската епоха, когато комунизмът е окончателно изчерпан, а България се задъхва икономически, мнозина отново си припомнят придобитото от детството русофилско чувство, като гледат с надежда на съветския ръководител Михаил Горбачов и неговата перестройка. Но тъй като тя води до само още повече разруха, тази внезапно избликнала русофилия бързо залинява отново. Още в първите години след 10-ти ноември 1989 г. русофилията в България изчезва със същата бърза скорост, с която се появява малко преди това, и дори става невидима и неосезаема. Тогава всички си мечтаят не за дружба и братство с държавата на Горбачов, а после на Елцин, а за Швейцария на Балканите. В по-следващо време, когато това не се случва, мнозина се захващат да си построят собствена Швейцария, като чисто и просто бягат от България. Но не в Русия, а на Запад.

Русофилия срещу либерал-глобализъм

32 години след падането на комунизма, когато на всички е ясно, че демокрацията и либерализмът, форматирани в последните две десетилетия и в глобализъм, не са донесли очакваните от българите резултати в материален и социален план, е дошъл редът на поредната порция русофилия. Мнозина се чувстват предадени от прехода, и с основание. Пенсионерите, които цял живот са се трудили, получават мизерни пенсии. Огромното количество фабрики и предприятия, завещани от комунизма, макар и в окаян вид, наместо да бъдат обновени и надградени, чисто и просто са разграбени и унищожени. Немалка заслуга за това има натискът от Запад икономиката да се разпродаде на всяка цена, като едно от условията за отпускане на изгодни заеми и за членство в ЕС. Няма правителство в последните десетилетия, което може да се похвали, че е изтръгнало България от най-долните места в класациите по бедност, раждаемост или по показател за щастие. А по отношение на брой на населението държавата буквално катастрофира. Украйна, но едва в дните на война е напусната така масово, с каквато скорост се обезлюдява мирна България в последните години.

Всички тези фактори, по причините, обяснени по-горе, отново пробуждат русофилията сред част от българите. За тях Путин не е диктатор, забранил опозицията, наложил жестока цензура, отровил свои опоненти с новичок в чужбина, нахлул в Украйна, където избива деца, жени и старци, а силен държавник, който ще натрие носа на Запада, ще направи на пух и прах неговите демокрации, либерализми и глобализми. И като крайна цел – ще свали продажната българска власт, ще доведе начело силна проруска партия, която – рамо до рамо с Путин – ще се разправи с американското посолство, с бюрокрацията в Брюксел, с всякакви елгебетета и джендъри и всичко в България ще потече по мед и масло.

За тази пламенна, но твърде утопична русофилия, огромна вина имат както Европейският съюз, така и американското посолство в София. Тяхното нахалство в последните 30 години, с намесата им във всеки аспект от българския живот, е безгранично. То започва още с появата на американски бази у нас, които се ползват абсолютно безплатно и където дори не важат българските закони. Преминава през явната и тайна подкрепа за българските правителства, което оставя у огромни маси усещането, че са съставяни не в зависимост от българските интереси, а по списък, утвърден от американския посланик – сегашното е най-виден пример в това отношение. Дооформя се от загубата на държавен суверенитет, при което дори толкова елементарно нещо, като покупката на нови влакове, трябва да се одобрява от Брюксел. И се стигне до централизираното налагане на либерализма в най-крайните му прояви с гей-паради и шумно прокламиране на политиката на идентичностите. България винаги е била толерантна страна. В годините на комунизма цели плеяди изпълнители и артисти, за които масово се е знаело, че са хомосексуалисти, са се радвали на всенародна любов, заради таланта си. И никога не са били обругавани заради сексуалните си предпочитания. Но насилственото налагане на хомосексуализма като норма в последните десетилетия доведе до точно обратния резултат.

Русофилия от дивана

Да си оформиш профила с руско знаме, да напишеш ругатня срещу „украинските нацисти“, да се радваш на новата полусвастика като на красив символ на руските „освободители“, при това да го правиш забележимо за всички, е фасулско занимание. Трябва ти компютър, или друга джаджа с интернет, и диван на който да се излегнеш. Диванната русофилия е забавна, защото е като детско редене на кубчета. Натискаш някакви клавиши и си се заявил на целия свят. Да се радваш на чуждото нещастие, на потоците кръв в Украйна, на зверствата в Буча, които смяташ, че изобщо не са никакви зверства, ами някакъв театрален декор с чешещи се трупове – понеже така са казали по Первый канал, е типичното проявление на съвременното технологично диванно русофилство. Стоиш си удобно в топлото жилище, хапваш салатка, пийваш ракийка, това те отпуска, и русофилията ти идва отвътре, а войната прилича на компютърна игра. Впрочем когато войната се води надалеч, винаги е било много лесно тя да се превръща в забавление.

Също така лесно се случват нещата, ако си в чужбина. В най-общия случай си избягал там, защото в България не си могъл да си намериш работа. Донякъде мразиш факта, че си емигрирал. Работиш много и не ти остава време да се замисляш кое е руска пропаганда, а кое – истина. Получаваш заплата в долари крони, паундове или евро, но намираш за много яко да харесваш Русия. Младото поколение, което пък никога не е живяло в руския свят, в който бе натикана България между 1944 и 1989 година, намира русофилията за любопитна и привлекателна, точно както е интересно всяко непознато нещо. Именно любопитството, непознатото, модата да си ляв, сталинист и русофил е подтиквал младежите преди 80 години да стават агенти на съветското разузнаване насред Втората световна война. Легендарната кеймбриджка петорка е плод именно на подобна мода. Разглезени дечица от богати семейства с добро образование се превръщат в предатели на родината си и в отлични съветски агенти, защото е яко да си полезен идиот на Сталин. Още по-странно изглежда, когато днес се знае, че и петимата са били хомо или бисексуални, нещо, за което в Съветския съюз е можело да се простят с живота си или поне дълги години да гният в затвори или трудови лагери.

През 1994 година във Франция излезе книгата Mes Camarades de Cambridge (Моите Кеймбриджсик приятели), написана от Юрий Модин, който е бил водещ офицер на петимата. През 1944 година, когато го назначават да ръководи петимата, Модин е бил на тяхна възраст – едва 22 годишен, защото Сталинският терор е унищожил цели поколения офицери от разузнаването. Но петимата са били толкова наивно харесващи Съветския съюз от удобството на западния свят, че дори не са се замисляли над това. Модин разказва, че хомосексуализмът е бил дори част от агентурната работа – нещо немислимо в самия СССР. Когато Модин се е разхождал с някого от петимата из Лондон, легендата за пред английската полиция, ако случайно ги спре за проверка, е щяла да бъде, че са любовници. А години по-късно, когато най-известният от петимата – Ким Филби, е разкрит от контраразузнаването и спешно трябва да бъде прехвърлен в Съветския съюз, насред сивата и отвратителна съветска действителност, убива мрачното си настроение в алкохол. Все пак КГБ прави за него отстъпка, като му намира един официален хомосексуален любовник, и си затваря очите за още няколко неофициални, с които се среща, докато официалната му жена е на работа, и които обаче са също от списъка на съветските тайни служби.

Както и сега, така и някога, благодарение на съветската пропаганда, рисуваща сталинска Русия в хипнотична модерна привлекателност, СССР се радва на огромен брой почитатели в свободния свят. Прогресивната общественост просто се влюбва в „чичо Джо“, въпреки терора, кървищата и глада, в които е потопил собствената си страна. Поради тази любов съветското разузнаване тогава, а вероятно и руското сега, няма защо да прилага особени усилия да вербува когото си поиска. То едва смогва да пренасочва към Москва онова, което само пада в ръцете му.

Русофилия и патриотизъм

За много българи днес е напълно в сила физичният закон, че действие ражда равно по сила противодействие. Повечето хора разсъждават на много елементарно ниво. За тях има само черно и бяло – американско господство и либерал-глобализъм и техен руски отпор. И понеже едното българите вече го живеят достатъчно дълго време, забравили са какво е било да си пионка насред руско-съветския свят, смятат, че сега наред е другото. Старата вяра, че само трябва да сменим единия господар с другия и всичко ще се оправи. Още Левски се е възмущавал от подобни елементарни очаквания: „Ако се бием с турците само за цар, то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство“.

Тези настроения се използват доста хитро от различни организации, позициониращи се като патриотични, които виждат в тях необходимите дози калории за подсилване на своята политическа тежест. Те ги канализират твърде умело, което засега се оказва печеливша тактика. Нещо повече – както някога профашистките сили в България са виждали в Германия надежда за присъединяване на Македония и беломорието, така и днес някои политически фактори смятат, че путинска Русия може да им помогне да завземат Македония, а впоследствие и части от Сърбия и Гърция. Тези утопични мечти могат да станат толкова по-масови, ако войната в Украйна привлече още участници, и в крайна сметка се прехвърли и в други европейски държави. Започнат ли да падат бомби в Полша, за което мнозина в Русия дори не крият, че мечтаят да се случи, изпадне ли западният либерал-глобализъм в още по-дълбока криза, тръгнат ли да се редят едно след друго крехки и безпомощни български правителства, сглобявани все в американското посолство, вероятността у нас да се повторят събитията от 1941-1944 година ще става все по-реална. Винаги ще се намери един нов Кимон Георгиев, който да извърши преврат, за да връчи страната на поредния нов господар с надеждата той да ни пусне в Македония. Това че Русия официално, и отдавна, се е обявили за гарант на териториалната цялост на Македония и последното нещо, което ще позволи някога, е България да я присъедини, се смита под чергата.

Разбира се тези розови представи за Русия и нейната въображаема роля за българското спасение ще се сблъскат челно с реалностите, ако „руският свят“ вземе, че все пак победи в България. Не е нужно да чакаме това да се случи, за да имаме представа що за спасение ни чака. Достатъчно е да проследим какви ги вършеха и вършат и в момента руските бизнес наместници у нас. Имената и делата им са всеизвестни, но неясно защо хората не ги възприемат като част от путинската вселена, макар да са точно това. Доста от икономическите безобразия, случили се у нас, са и тяхно дело. И си го позволяват дори сега, при положение, че ни управляват прозападни правителства!

Но след като народопсихологията смята, че е достатъчно да се сгушим в скута на поредния Голям брат, за да се решат всичките български проблеми, няма да ни се наложи да почакаме още дълго, за да се случи онова, за което хората, красящи си профилите със знаменца и полусвастики си мечтаят.

Както се вижда, българската народна русофилия, макар и отглеждана още от най-ранна възраст и затвърждавана през целия курс на обучение в училище, на практика не се различава много от тази, която на официално държавно ниво провеждат различни страни в един или друг период от време. Тя също се проявява само в определени моменти, което я прави русофилия по сметка - когато населението усеща проблем и силно се надява Русия да му го реши.