Социализъм, за какво го бива?
Почти всеобщо прието е, че социализмът, като политическа система, е нещо лошо
Почти всеобщо прието е, че социализмът като политическа система, при която държавата има тотална власт, което я прави монополист в ролята на ръководител на обществените отношения, е нещо лошо, защото е в противоречие с представата за свободно общество. В същото време все още се срещат аргументи за социалистическите производствени постижения, пише ekipbg.com
Именно защото социалистическата държава отнема свободата на индивида да се самоуправлява и съответно да разполага със собствеността си според субективната си оценка за това кой курс на действие ще произведе най-задоволителни резултати за него, социалистическото производство не може да бъде окачествено като постижение в какъвто и да било икономически смисъл.
Първо, трябва да се отбележи, че аргументът за предполагаемите социалистически производствени постижения издава две допускания, които се допълват едно друго: Първото е, че решенията, които социалистическата държава взема относно разпределението на ограничени ресурси по специфични производствени цели, отразяват предпочитанията на обществото. Второто е, че резултатът от която и да е производствена дейност (или който и да е ресурс) има абсолютна полезност. И двете допускания, обаче, са погрешни.
Първото допускане произлиза от холистичната представа, че това, което се счита за общество, е единица, която има свой собствен живот, съществува независимо от отделните индивиди и може да мисли оценява и действа. Като такова, се предполага, че това, което обществото “мисли”, “оцени” и “извърши” е с императив спрямо предпочитанията на индивидите. Това приоритизиране на предпочитанията на “обществото” спрямо тези на отделния индивид обикновено бива оправдавано с vox populi. Но понятието „общество” е единствено метафора за интер-субективно взаимодействие и не съществува извън действията на отделните индивиди.
Второто допускане произлиза от трудовата теория за обективна стойност. Според нея човек оценява даден ресурс спрямо количеството труд, изразходено за производството му. От това следва, че стига да е изразходен труд за производството на нещо, то има абсолютна полезност за всички. Всъщност стойността е субективна и представлява процес на задаване на ординален ранк на ресурсите от индивида спрямо тяхната пределна полезност за него, така както той я възприема в контекста на задоволяването на своите нужди.
От казаното дотук става ясно, че каквото и да бъде произведено, то може да получи единствено индивидуална оценка, произлизаща от хетерогенността на предпочитанията на индивидите и съответната пределна полезност, която те му придават. Съответно, независимо за какъв резултат от производствена дейност става въпрос, той може да бъде оценен като “постижение” единствено в контекста на икономизирано средство, което допринася към потребителското удовлетворение при най-ниски алтернативни разходи.
Всеки, който твърди, че социализмът е произвел общозначими постижения, всъщност казва, че осъществяването на тези постижения прави самия него относително по-удовлетворен, отколкото ако не се бяха осъществили, като в същото време се опитва да изравни собствената си субективна оценка с тази на всички останали.
Това, което един такъв човек забравя да попита, е: какво би било, ако социалистическата държава не разполагаше с монопол върху собствеността на ограничените производствени фактори? И ако това беше случаят, нямаше ли тогава обществото да бъде относително по-добре, след като всеки индивид може да приоритиза употребата на частната си собственост по начин, който прави поне един човек по-богат (него) и никого по-беден?
Сравнението на относителното благосъстояние на индивида при производство, извършващо се в условията на институцията на частната собственост и обратното – в условията на монополизираната собственост върху производствените фактори – изисква анализ на особеностите на двата произведствени начина и съпровождащите ги институционализирани норми на взаимодействие между индивидите.
За анализ, който прави това сравнение и демонстрира, че пазарът е по-подходящо средство за увеличаване на производството на богатство, така както се оценява субективно от индивида и невъзможността на социалистическа държава да извършва нито ex-ante, нито ex-post съпоставка на приходи и разходи и съответно да икономизира ресурси, погледнете тук.
Получи голямо признание
Напук на нагласените статистики , Китайците ОТДАВНА са първата в света икономика , а иначе прехвалената Америка - стана първият генератор на дългове !
А нещата НЕ МОГАТ да продължават така вечно , нали ?
Щото в един момент , някой ще трябва ДА ПЛАТИ !
И познайте кой ще е той ...
Ето даже сега с тази статия ние се разделяме , а всъщност системата ако се смени тя ще е яхната от същите тези капиталисти и те ще станат комунисти и всичко ще продължи, тези 2 системи са всъщност 1 система която сменя формулата си за определено време и така изпуска "парата" събралото се недоволство на масата хора, ако това недоволство не получи "гръмоотвод" това ще доведе до революция която историята е показала че не свършва добре за власт имащите.
Единствения начин да се промени системата е да се променят хората , без завист, без злоба ,без суета , всеки има свой път на развитие но всички сме заедно на тази територия и трябва да сме заедно в борбата срещу власта, не да я унищожим а да я накараме да работи за нас!
По фундаменталните закони на природата всичко СТАРО, БОЛНО и НЕДЪГАВО умира и на негово място идва нещо друго, което по-устойчиво и жизнеспособно. И щом социализЪмът и комунизЪмът изтекоха в мръсния канал, отговорът на въпроса в заглавието е съвсем лесен - НЕ СТАВАХА ЗА НИЩО. И затова изтекоха в мръсния канал, където в близко бъдеще ще ги последват и тия носталгици, които говорят и пишат глупости и възхваляват скапания СОЦ. Това се подразбира от самосебе си, няма какво повече да го коментираме.
Интересното е друго. Защо тия хорица отричат истината, която не е очиведна а ОЧЕВАДНА? Защо казват на бялото - черно? Ами защото те като хора подпомагали утвърждаването на тая човеконенавистна система, мачкали са сънародниците си, писали са доноси срещу тях, вкарвали са ги по затвори и концлагери, убивали са ги и същевременно са "намазали дебело филията" са изправени пред жестоката реалност - да признаят, че те, техните родители, баби, дядовци и пр. са най-обикновени престъпници и мародери. Дори НС ги обяви за престъпници със специален закон. Но те, както се казва, се хващат като удавници за "спасителната сламка" - за баничката, киселото мляко, екологичните зеленчуци (окъпнани в радиоактивен Чернобилски дъждец), за "безплатното" образование и здравеопазване, за "добрите" предприятия, които бяха закупени от комунистическите лидери и нарязани за скрап, защото не ставаха за нищо и пр. глупотевини. И сега тия носталгици си стоят в раздвоено (шизофренно) състояние и изпадат в ужас от жестоката истина - че са ПРЕСТЪПНИЦИ! И ако перифразираме известната реплика на Петър Младенов за танковете, трябва да кажем . "Психиатрите да идват, психиатрите да идват".
P.S. "Сега рИвете, ама га ядохте кИфтетата (през СОЦ-а) не рИвахте"!
Противно на очакванията и на бръщолевенията на разни списвачи, като този "автор", към днес се оказва, че оня строй е имал своята логика. Да сравняваме днешния БВП с тогава е нелепо. Трябва съвсем да ти е източен мозъка ( не че няма такива хора) за да твърдиш, че икономически днес се развиваме, при положение, че тогава и бабите и дядовците ни дори след пенсионирането си работеха по полето. Там работеха и студенти, ученици и военни. Полседните дори работеха и в задъхващите се производства, докато стажът на студенти и випускници дори се провеждаше в цеховете. Какви са били задоволеностите на хората ? Трудно е да се напише еднозначно, защото всичко се уповава на чисто личностни възприятия, но предвид ангажираността на всички по онова време - нямаше безработица, казаните за боклук бяха само за гларусите и котките, докато днес за тях има опашка и ред. Сега разбирам, какво е означавала плановостта на производството тогава и липсата въобще на производство днес. Сегашна България е превърната в консуматорско общество с много материални гъдели, за които ние жертвахме уважението между хората, радостта им от живота, усмивките от лицата им, спокойствието в душите им, жертвахме родителите си, които трябва да остаряват в недоимък днес, жертвахме майките си, сакралното отношение между мъже и жена, семейните ценности, комуникацията си, човещината. В чисто материален аспект - днес някои карат мерцедеси, бентлита, джагуари, ферарита, други карат таралясниците на запада, трети пък не карат нищо, защото не могат да изкарат месеца. Днес у нас има много неща, но няма вече общество, няма средна класа ( най-голямата щета, която един строй/управление може да допусне), няма здрави хора, няма млади българи, няма ги вече цели села и малки градове. Няма я и българщината, въпреки че на трети март веем знамена, а когато денят отмине и се закачим за ежедневието си, простакът, злобарят, завистливият, крадливият и негодникът са навсякъде. И да, днес е добре за разбойника, мушеника, реституирания лентяй, семплия откъм знания и възможности политик, добре прикрит в костюм и власт, чиято задача и цел са поне един мандат. Задавате ни някакви въпроси от спомени за соца, а сами не си потърсите отговорите. А отговорът е прост - щом един народ се топи и бяга в странство, щом родителите ни са нещастни пенсионери, а майките ни трудно изкарват месеца, щом закон и правосъдие отсъждат според зависи, щом всички тук зависим от "зависи-то" на няколко оядени и потънали в корист управници, а съдбата ни се кове на всеки 4 години, за какво бъдеще говорите и за какви сравнения въобще става въпрос. От мощна държава, днес се превърнахме в държавенце без доблест и чест. Държавенце, което купува на търг самолетите си и чака благоволението на минимум 10 държави не е държава. Е, как да има щастливи и задоволени днес хора, след като икономиката ни, отношенията между хората и принадлежността ни днес са върнати на ниво родово-общинен строй.