Животът на Димитър Тодоранов е като филм на Тарантино - неочаквани обрати, невъзможна любов и на косъм от смъртта

Всестранно развита личност, която подкрепя изкуството във всякакви негови форми

Ключови думи: Димитър Тодоранов, живот като на филм, на косъм от смъртта, Федерацията по шотокан, Карате до, последни новини

Димитър Тодоранов е многократен национален, балкански, европейски шампион  по „карате-до”, главен мениджър на Федерацията по шотокан, треньор на българския национален отбор. Завършил информатика във Великотърновския университет, НСА, занимавал се е и с високорисково инвестиране на американската фондова борса. 

Собственик на Hacienda Beach, Лозенец, Носител на Златен пояс за треньор на 2018, Основател и съорганизатор на фестивала „Арт Поток“ в Лозенец, община Царево. Продуцирал е десетки концерти сред които нашумелите спектакли на Лили Иванова на брега на Лозенец,Бургас и в Националната Опера Продуцирал е постановки и изложби сред които и хитовата “Свалячи”- с Геро и Малин. Всестранно развита личност, която подкрепя изкуството във всякакви негови форми.

- Къде и кога си роден, в какво семейство израстна?

- Велико Търново. Месец май 1974, Телец, най-готиното време. Много си обичам града, той слава богу се запази и се разхубави за разлика от много други градове. Много е красиво, имам многo любими места там, рядко си ходя, но мисля, че имах прекрасно детство и юношество.

Майка ми работи като психиатър, баща ми беше стоковед при комунизма. Учил съм в едно базово училище, където експериментираха с нас. Няма да забравя, как всяка година ни променяха програмите, по едно време учехме и в неделя, постоянно се мъкнехме с някакви тежки раници. Имаше 2-3 подобни екпериментални училища в България. Моето беше едно от тях. В класът ми учеше дъщерята на шефа на областния комитет на партията. Спомням си добре тези години, голямо учене падаше, а и майка ми беше амбициозна, трябваше да си знам уроците.

- Кротко дете ли беше?

Не, палав много, направих доста глупости. Няма да забравя, още ме е срам от това нещо, на сградата на Общинския съвет имаше един витраж, който беше от страната на улицата. Много красив, но не знам защо с един мой приятел през голямото междучасие начупихме витража от улицата с камъни. И се прибрахме, и естествено стана голям скандал, не знам кой ни издаде и какво стана, но след два дни се разбра, че съм аз и стана мазало. Сега като се връщам към този спомен все се питам: добре де, това защо го направи, но нямам обяснение. Много бой ядох, щяха да ми намаляват поведението, бях в първата си лична криза.

- Кога започна да се занимаваш със спорт?

Карате/Началото

- От малък. Дядо ми беше много известен треньор и учител по физическо в Първа гимназия, треньор по баскетбол и волейбол и покрай него все си спортувах, а в училище играех футбол. Но реално, аз все се шегувам, през 85-та година гледах филма „Шаолин”. Същата седмица гледах и „Флашданс” реших, че искам да стана или танцьор, или каратист. И сега като се замисля…, добре че съм избрал каратето, че с танците не знам докъде щях да го докарам. Те тогава тъкмо го разрешиха каратето. Дотогава беше забранено, а пък майка ми намери някакви връзки и започнах в една апокрифна зала, беше много странно. Кимона нямаше, но се шиеха от дочен плат и вътре всички бяха много странно облечени с дочени кимона, нещо като зидаро-мазачи. Влизам за първа тренировка, то по тия групи винаги имаше едни комплексари, дето като видят някой нов, решават да го набият, за да го откажат. И той ми вика: „Абе момче, къде си тръгнал бе, нищо няма да стане от тебе, я връщай се.” Влязохме вътре, имаше още един нов и треньора ми каза: „Айде сега, лицеви опори, докато кажа стоп.” И заставаме, 3-4 минути, то трудно се издържа, и ме гледа оня, дето иска да се отказвам, и аз така го гледам лошо, и в момента, в който издържах до края, го погледнах победоносно, той сведе поглед и си викам Опааа. По филмите тогава гледахме „Кървав спорт”, бях много горд, че съм издържал. А другото момче не издържа. И така тръгнаха нещата. Попаднах на много добър треньор, най-добрите постижения са от негови ученици от търновската школа. Националния отбор по карате 94-5-6-7-ма беше само от търновци. И той реши да ме учи ударно – нямаше обяснения, само бой.

- Ти се занимаваш активно със спорт от малък? И докога?

- От 87-ма година тренирам карате, оттогава то е част от живота ми. Тогава съм бил на 13 години. И досега. Сега съм треньор на националния отбор по карате. Оттогава се занимавам постоянно с нещо. Имало е моменти, в които съм тренирал много, по три пъти на ден в най-силните ми години. Сега съм треньор, последно се състезавах през 2004-та в Норвегия на едно Европейско, тогава живеех в Щатите и играех за България.

До 1987 каратето беше забранено, нямаше състезания, нямаше нищо. Изведнъж през 87-ма го разрешиха, създаде се федерация и започнаха първите състезания. Първото състезание в България в категория до 18 години беше много забавно, малко като по филмите. Аз фактически не знаех, колко съм добър, тогава станах първи републикански, бях много щастлив. Мога да кажа, че след като дойдат първите успехи, започваш да си вярваш повече и повече.

Национален отбор ’93

Аз учех физика, бях от добрите, ходех по олимпиади. Но лека-полека спортът взе превес над това да ходя по олимпиади, но все пак влязох в Търновския университет – Информатика. Но вече в университета си направих собствен клуб в Търново, доста успешен, с много хора, деца. Бях на 20 години. След това ме поканиха да работя в клуб “Икен Реал”-София, после станах европейски и продължих да тренирам все по-усилено.

- Какво е това да си европейски шампион?

- 97-ма в София, в Зимния дворец беше първото, за което сериозни бизнесмени и президенти на федерацията, по някакъв начин се пребориха да вземат домакинството. Тжогава каратето беше в пика си, много хора тренираха. Забавното беше, че състезанието се проведе 97-ма февруари, а януари падна тогавашното правителство. Имаше бунтове. В момента, в който тренирах за състезанието, България се тресеше. Точно, когато народа нахлу в Народното събрание, ние бяхме в сградата на Студентския дом и гледахме, какво става. Аз тогава само тренирах. В крайна сметка Зимният дворец беше препълнен, беше голяма еуфория тази моя победа. Колкото всички бяха изненадани, толкова и аз, въпреки че една година бях тренирал само за това, то си остава единствения златен медал за над 18 години в българското карате. Дай боже отново да имаме златни медали.След многото успехи, които имах, дойде инцидентът в Бразилия през 98-ма.

- Животът ти се е завъртял на 360 градуса. Какво е чувството да оцелееш, да се завърнеш от белия тунел и да живееш втори живот в истинския смисъл на думата? Бразилия и България …

- Случи се през 1998 –ма на Световното първенство по карате в Рио де Жанейро, Бразилия. Имах много успехи след Европейското първенство през 1997 и тогава започнах да работя с най-добрия треньор в света, Антонио Олива – испанец. Поканиха го за някакви семинари тук в България, той много ме хареса и реши, че сам той ще ми води подготовката за Рио. Бях в много добра форма. Когато отидохме в Рио, преди самото състезание той ми каза: „И нищо да не правиш, най-вероятно ще станеш световен шампион така, че сега иди на плажа малко да се отпуснеш.”

Barra de tijuca /Рио

- Състезанието е на другия ден, така ли? И ти отиваш на плаж?

/Оставям целият разказ на Митко Тодоранов така, както ми го е разказал, години след произшествието му и от гледната точка на времето и силата на духа на човек, спасен по чудо от волята на Бог/.

- Световното състезание е няколко дни. Пристигаме целият отбор от 8 човека. Антонио Олива от Испания беше външен треньор там. Той все още се води най-добрия в света. Той търси и избира таланти в карате. На следващия ден, беше четвъртък, отидох на плажа, хванах една голяма вълна, която ме повдигна, завъртя и повали. Действието се развива на плажа Копакабана. Впоследствие разбрах, че там няма големи вълни, не е сърф плаж, но може да си вземеш дъска, да караш и да се учиш. Обикновено няма вълни, но както нямаше, да кажем, че всяка девета вълна е по-голяма, една вълна ме хвана на гребена си. Океанските вълни изсмукват всичко под себе си, издърпват кислорода от ситния пясък във водата и той става като бетон отдолу. Няма нищо общо с нашия пясък, като падаш, все едно падаш на бетон. И просто загубих равновесие във въздуха се завъртях, усуках и паднах така на пясъка. Проблемът дойде от това, че съм се усукал, защото реброто ми беше пробило бъбрека като нож. Но аз се изправих, излизох на брега и външно ми нямаше нищо. Това беше много забавно. Изправям се, излизам и нищо ми няма. Казвам си:” Абе какво стана?”. Това също беше усложнило много ситуацията, защото външно ми няма нищо, а вътрешно се оказа, че се пълня с кръв.

Казах на едно от момчетата с мен, че нещо не ми е добре и го помолих да се прибираме. Тръгнахме, а той понеже учеше стоматология ми каза, че устните ми започват да изчезват, което било признак, че имам кръвоизлив. Отидохме в главния хотел, влязохме и паднах във фоайето. Тогава разбрах, че работата не е никак добра. Дойдоха лекарите на федерацията, събраха се всички, чудят се какво става. Те, като гледат, че няма нищо отвън, тотално не могат да разберат какво става. Обяснявам, какво е станало и лекаря на федерацията ме праща с едно такси до болницата. Пристигаме в болницата, там пък никой не говори английски. Гледат ме, че отвън нищо ми няма и само викат:” Ок!” Видяха, че нямам устни и повикаха лекар. Това е най-голямата болница в Рио, „Мигел Кото” се казваше. Поду ми се корема и разбраха, че нещо става с мен, но нищо не направиха.

- А ти си бил в съзнание през цялото това време и с кръвоизлив?

В съзнание, да, но болката беше ужасяваща. Къде в съзнание, къде не, но единственото, което ме вълнуваше беше, че няма да мога да играя на другия ден и само това питах, ще мога ли да играя. Какво ли са си мислели? Тоз ще умира, къде ще играе. Но ме бутнаха в едно място – дълга зала със завеси, нещо като интензивно отделение. Понеже Рио знаеш, какъв огромен град е и колко неща се случват, има висок коефициент на травмираност в града.

- Колко време преседя там?

- Стана вечер и нищо не се случваше. Всички наоколо крещяха, викаха, кръв течеше от някакви хора, всеки пъшка, а аз гледам да не се обаждам много-много. Някакъв човек до мене, незнам какво му беше, но все ме гледаше и както си стоя, умря. Нещо му стана и го завиха, и си викам: „Работата е сериозна.” Обаче аз преди да ида да плувам бях изпил много течности и освен че кръвта ми изтича, не можеш и да уринираш, някаква страховита болка в пикочния мехур. Опитвах се да обясня с ръце, но никой нищо не разбираше. Тогава дойде една жена, която говореше някакъв бегъл английски и най-накрая ме разбраха. Имаше някакви стажантки, дойдоха 15 момичета най-различни, сложиха ми катетър, учиха се, снимаха. Но понеже е имало съсиреци в бъбрека, то тръгва малко и спира пак. Аз пак почвам да викам, то някаква неописуема болка, пак идват същите момичета и цяла нощ се занимаваха с мен. Сигурно 20 пъти ми смениха катетъра, напрово си станахме като гаджета с тези момичета. На сутринта вече дойде някакъв лекар. Аз вече ни жив, ни умрял, първо от това, че кръвта ми изтича, второ, от това, че съм се отровил от урината. Лекарят говореше английски. Той само като ме видя се развика и започна да им се кара. Поведоха ме по едни коридори, бутнаха ме в един друг, оставиха ме 10 минути. Чу се някакъв шум, изкараха един труп, бутнаха го до мене, а от него тече кръв. Помня, че минах през някакъв скенер, ама вече не бях много в час, изпитвах адска болка. След това ме сложиха и ме оперираха, като се събудих и видях какъв белег имам си казах: „Майкоо, какво е ставало тука?” Другото тъпо нещо беше, че никой не ми каза какво става, абсолютно никой. Много след това разбрах, че кръвта ми се е отровила, отделно е изтекла цялата. Ако не съм бил в такава върхова форма заради състезанието, е нямало да бъда жив. Проблемът беше, че съм загубил повече от нормалното кръв и са се колебаели как да ми прелеят толкова голямо количество кръв. Една нощ седях така след тази операция, с някакви гъби, които ми бяха сложили  вътре да ми попиват кръвта и решиха да правят втора операция. При втората операция ми се случи това с белите тунели, когато си спомням, как си наблюдавах тялото отгоре и какво съм правил.

- Разкажи ни за белия тунел. Какво ти се случи там?

- Никой не говореше английски, а аз много исках да говоря и който влезеше в стаята, аз все: „Екскюз ми, екскюз ми”. Тогава една от стажантките ми каза: „Патриция съм, не съм Екскюз ми”. Сближихме се. Всъщност тя ми разказа, какво се е случило след първата и преди втората ми операция. Преведе ми горе-долу. Направиха ми и втората операция и чак след нея започнаха да ми преливат кръв, постоянно защото се притесняваха, дали организмът ми ще я приеме.

След втората операция Патриция остана при мен през цялото време. Странното е, че помня каква книга е чела, а няма как да съм го видял. Помня отгоре, как съм се разхождал, кой къде е бил. Явно съм излизал от тялото си, имаше бял тунел, след това ми беше станало много хубаво, топличко и приятно. Но след цяла нощ така, в гърчове, съм се събудил. И като се събудих, първите 5-6 часа беше много критично, но след това рязко започнах да се оправям и то защото изпаднах в някакъв размисъл; оттогава дойде цялата ми по-религиозна насоченост. Тогава, не знам защо реших, че трябва да благодаря на Господ, че ми се е случило това. И започнах да си го повтарям непрекъснато: „Благодаря”. И започнах рязко да се оправям. След един ден проходих. Казаха ми, че за да ми задействат червата и да не се отровя, трябва да ставам и да се движа. Изкарах цяла нощ така – ставам, разхождам се между болните, почивам си 5 минути и после пак. Гледаха ме все едно съм луд човек. А аз като програмиран, носех си две банки – едната с кръв, маркучи висяха отвсякъде и така си се движех.

С единия анестезиолог станахме приятели и понеже много ме болеше бъбрека, той ми би 1-2 пъти морфин – нерегламентирано и от него ми ставаше много приятно, едно розово, топличко, направо не ми се искаше да излизам от това състояние. Това с белия тунел беше същото като усещане.

В един от дните, не знам защо, сигурно съм бил под въздействието на морфина, съм излязъл от реанимацията заедно с банките, както съм гол и съм тръгнал из болницата, където са приемните за пациенти. Там, където са кабинетите за преглед, хората стояха и ме гледаха странно. Там ме е намерила Патриция и са ме върнали. Малко бях вманиачен на тема ходене, защото ми бяха казали, че колкото повече ходя, толкова по-бързо ще оздравея.

В белия тунел имаш избор. Изборът да живееш е много важен. Няма да забравя – когато знаех, че може да умра си мислех, че всеки може да преживее смъртта ми, само майка ми – не. Детето й да умре на другия край на света, в Бразилия, тази мисъл за нея…

Усещаш, че умираш – и душата, и тялото го усещат. И за миг не съм се предал, просто в един момент усещаш, че дали се предаваш или не предаваш, работата не зависи от тебе.

След втората операция, когато започнах да благодаря и рязко се оправих, тогава се обърна всичко в моя полза. Благодарях на Господ, но не че ме връща, а че ми се е случило това. Така го усетих, не знам откъде дойде това. Че тази трудност, през която ми даде да премина, е за добро.

Тогава разбрах, че един грък, когото го бях побеждавал 10 пъти в предходните 6 месеца е станал световен шампион, докато аз бях между горния и долния свят в белия тунел. Голямата ми мечта беше да стана световен шампион. Когато се случи това нещо, първоначално много се ядосах, някакъв яд ме обзе и си казах: „ Сега, вместо да съм световен, лежа тук с 20 тръби в мене и ще умирам. Какъв несправедлив живот!” Бях разярен и тогава се влошиха нещата още повече, втората операция дойде. И може би заради това, че изведнъж отнякъде ми дойде да благодаря на Господ, че това ми се е случило – това, лошото – нещата се оправиха.

Сега става още по-интересно. Този лекар, който ме е лекувал, е един от най-добрите хирурзи в Бразилия. Подозирам, че са искали някаква застрахователна измама да направят чрез мен, защото както трябваше да лежа още 10-15 дни, дойде един ден и каза:” Тръгваме след 2 дена за България. Два часа преди това ми беше казал, че трябва да лежа още минимум 10 дена, заради преливането на кръв. И изведнъж ми каза, че ме местят в хотел, където да ме гледа санитар и след 2 дена летим за България.

- В това състояние и след такива операции да летиш от Бразилия за България? Та това е нечувано! Къде бяха българите от твоя отбор? Не се ли намесиха? Треньорите ти? Какво се случи?

- Хората от отбора знаеха, но ги пускаха в болницата само един път, аз бях в реанимация. Цялата световна федерация знаеше за моя случай, дойде представител , всички дойдоха, но това беше доста по-късно.

Федерацията остави при мен един мой много близък, Веско Шумантов, който е каратист и зъболекар. Той идваше през 2 часа да наглежда, какво се случва. Тогава и с това момиче Патриция нещо ставаше, усещаше се, че има и малко любов. Викам го аз и му казвам, че ще ме вадят, че нещо става, да намери Патриция (тя живееше в болницата). В същия момент идва доктора с още две докторки, слагат ме в една инвалидна количка и почват да ме бутат, а аз викам по коридорите: „ Патриция, Патриция.” Исках да я видя и да се сбогуваме. Качиха ме в едно такси и тръгнахме. Минавайки покрай плажовете, си викам: „ Ей, това живота е хубава работа.” В онези години имаше една песен на Шер много известна, май се казваше „Believe”. Бяха я пуснали в таксито. Гледах хората по плажовете и си виках:” Леле, жив съм!”

След операцията

Мина този романтичен период, оставиха ме в един хотел с Веско и двама санитари. Аз вече бях по-добре и пожелах да се върна в болницата, за да видя Патриция. Качиха ме в едно такси и отидохме. Там всички ме познаваха, но никой не знаеше, че съм излязъл навън. Много лекари бяха идвали всяка сутрин да ме виждат. Наричаха ме „Шампионе”. Шефката на рецепцията много ми се радваше, като на бебе. И влизам аз, Веско върви пред мен, за да не ме бутат хората. Имах 60 шева, които стърчаха през тениската, бях и отслабнал с 30 килограма. Появяваме се на входа на болницата и рецепционистката ме гледа шокирана: „Какво правиш тука бе?”  Обяснявам ѝ, разказвам ѝ и ѝ казвам, че съм отишъл за да видя Патриция. И голяма радост, любов. Тогава тя се усъмни, че нещо нередно се случва. Не можахме да разберем какво точно става обаче. Два дена престояхме в хотела и доктора каза: „ Утре летим”.

- Твоят разказ е за филм, а не за интервю или очерк. Аз съм потресена. Така ли завърши сагата ти? Как се прибра от Бразилия все пак?

- Нещата бяха много странни, това, което докторът казваше, всеки ден се променяше. Каза:” Излитаме, с мен ще дойде жена ми” (друга лекарка). Качваме се в самолета, аз и Веско седим заедно, доктора зад нас. И изведнъж той се показва и казва: „Виждам хората от КГБ. Те са тук.” Ние си помислихме, че е странен. А той продължава: „Не искам 300 хиляди, искам 1 милион, качва се цената.” Съгласихме се на 1 милион. След малко: „Не, не, 300 хиляди са достатъчни”. Пак седим, мълчим, самолета излетя, изведнъж той става и закрещява: „Тук е най-важния човек в самолета! Най-важния, ей тоя е.” И почва да ме удря по главата. Дойдоха стюардите, питат какво става. И доктора както си седя, изведнъж като хукна да бяга – тича из самолета, някакви крясъци се чуват, те го гонят, той се връща, крещи: „Искам цветя за пилота!” След малко се връща, сяда спокоен, седи, седи и пак скача: „Който не гласува за Романо Проди, да слиза от самолета!” После се развика: „Отвличам самолета, отвличам го, отиваме директно в България!” Тотално полудя, крещя, вика, бяга, жена му седи и реве. По едно време, както бягаше напред-назад, скочи върху мене. Приятелят ми го свали с един шамар, а един от стюардите седна до него. Те дори не повярваха, че сме заедно и имаме някаква връзка. Крещя, вика, буйства.

Явно бяха подали някакъв сигнал за тревога, защото по едно време казаха, че самолетът ще кацне в Милано (а по принцип беше от Рио до Рим). Кацнахме. Гледаме навън полиция, линейки, приготвени като за терористи. Казаха ни да стоим спокойно. Някакви хора влязоха, сграбчиха го, завързаха го и го отведоха. С Веско решихме да не казваме, че сме с него. А той носеше всички документи за операцията ми. От летището казаха, че ще прехвърлят всички пътници за Рим. Слизаме, вървим през летището, Веско носи куфарите, а на мен ми е лошо. И на пропуска ни казват: „О, вие нямате Шенгенска виза, не можете да минете.” И не ни пуснаха да отидем до самолета. Седим с Веско, чудим се какво да правим и аз му викам: „Отивам, вдигам си тениската и им казвам, че ще умра след 2 часа, ако не ме качат на самолета за България.” Точно това и направих, някаква паника настана, намериха български полет и ни качиха.

- Благополучно ли свърши тази трагикомедия?

- Ами! Отварям аз българския вестник в самолета (майка ми още не знаеше какво ми се е случило) и на първа страница заглавие: „Акула напада Димитър Тодоранов и му отхапва бъбрека”. Естествено, това са го прочели всички в България. Майка ми се свързала с федерацията и ме чакаше на летището. Слизам от самолета, а там ме чакат  и ме гледат странно, търсят захапката на акулата.

Закараха ме веднага да ме лекуват във ВМА. Питат ме къде са ми документите, кой ме е лекувал, казвам: „Не знам, нямам доктор, нямам епикриза, нищо нямам”. Попаднах на някакъв шегаджия доктор, който отсече: „Те сигурно са ти взели бъбрека за органи, а? Спокойно, утре ще разберем, ама ще е тежка нощ, а?” И аз цяла нощ не можах да мигна. Мислех какво ли ми се е случило с бъбрека, имам ли, нямам ли. Отивам на другата сутрин на скенер, там същия шегаджия. Гледа ме и мълчи. По едно време вика: „Искаш ли да чуеш? Имаш бъбрек! Обаче може да имаш СПИН, кръв са ти преливали, нали? Направи си едно изследване за всеки случай. „

След цялото това чудо се прибрах вкъщи, майка ми беше щастлива. От морфина имах абстиденция 20 дена. Лягах, затварях си очите, събуждах се след 3 секунди, а имах чувството, че съм спал 10 часа. Сънувах метални чудовища, които се бият и ми дрънчат в главата.

- Кога се съвзе изцяло и съвзе ли се изобщо от този ужас?

- На десетия ден след изписването бях в залата в Търново и тръгнах да вдигам тежести от лежанка. След петия месец станах шампион на България и влязох в някаква убийствена форма. Тогава научих за йога и Пилатес. Пилатес са упражнения точно за тези мускули, които държат корема и аз си го направих твърд, като бетон. След това станах балкански шампион, какво ли още не. Е, не станах световен шампион, явно не ми беше писано, но пак имах големи успехи.

Какво се случи с твоя Ангел – хранител Патриция?

Патриция ми беше спасила живота. Говореше си с мен, разказваше ми какво се е случило, четеше ми книги, преди операцията ми донесе уокмен с диск на ABBA. Слушах  парчето „Dancing queen” около 60 пъти и си мислех: „Само да оздравея, ще се така ще танцувам”. Като се прибрах в България, си пишехме, чувахме се по телефона. След две години отидох в Рио за Коледа, върнах се в болницата, видях всички доктори. Разбрах, че доктора са го приели в лудница, но се лекувал и сега пак практикува. Не му се обадих, за да не му отключа пак психозата. Един месец бях при Патриция. До сватба не стигнахме – къде е България, къде е Рио де Жанейро. Но си останахме приятели.

- Промени ли се животът ти, какво научи от всичко това, което ти се случи?

Свадбата /Ню Йорк

Две години живях в България и реших, че е дошъл момента да сбъдна най-различни мечти, които имах. С приятелят ми Веско, който беше неотлъчно до мен първо отидохме да работим на круизен кораб. Там започнах като фитнес инструктор за 8 месеца. Срещнах се с бившата ми вече жена, оженихме се и отидохме да живеем в Ню Йорк, откъдето беше тя. От 2000 до 2009 бях в Ню Йорк, бяхме женени 6 години. Деца нямаме. В Ню Йорк бях треньор по карате, след това персонален треньор. Измислих моя тренировъчна програма, в която влизат йога, Пилатес и бокс в една кръгова тренировка нарекох я “Body fat no more”. Програмата стана много популярна. Всички на Уолстрийт я практикуваха и Ан Хатауей тренираше година и нещо по нея, Хю Джакман също. Бившата ми съпруга беше водеща в MTV и тогава с доста звезди общувахме, които идваха и да тренират при мен.

Waffra Inc. /Ню Йорк

- След това изкарах курсове за борсов посредник и последните 4 години работих в един хедж фонд, за рисково инвестиране.  И от време на време водех тренировки. Покрай фитнеса се запознах с един човек, който е СЕО на една инвестиционна група. Той е от Кувейт, Фауас ал Мубараки.  Предложи ми да работя при него, за Кувейтския пенсионен фонд. В този период също ми се случваха много интересни истории. Една от любимите ми е, как ме изпратиха при един преподавател в Харвард, за да вляза в час бързо. Той ми даде един брой на „Wall Street Journal” и каза: „Искам да заградиш това, което не разбираш”. Аз започнах да заграждам цели страници, а той ми вика: „То и аз нищо не разбирам, ама други, като почнат нищо да не ми заграждат и да се правят, че много разбират… значи, мой човек си.” Станахме големи приятели и с този човек.В инвестиционния фонд поработих 4 години, дойде финансовата криза 2008-9 и реших да се прибера. Не беше импулсивно, прибирах се от време на време, имах идеи да правя разни неща в България и те се случиха. 2009-та се прибрах за малко по-дълго, а през 2010 вече окончателно.

- Как живееш днес? Какви са ценностите ти сега?

- Интересува ме духовната сфера. След това, което ми се случи, станах по-религиозен. Започнах да ходя на църква, да постя, да се интересувам от духовното, а не от материята.Един ден докато си говорихме с митрополит Антоний той ме попита, дали искам да стана Иподякон. Аз отговорих: „да”. Иподякон означава помощник. Всяка църква има много иподякони, някои имат и по 20. От дечицата, които носят иконите, до възрастни хора, които помагат на църквата. Не е престижна длъжност, не означава нищо. Самата идея е, че трябва да помагаш безвъзмездно и да нямаш привилегии. Единствената привилегия е, че можеш да влезеш зад олтара. Не е нещо, с което да се парадира, аз затова не исках дори да се разбира. Прави се т.н. подстригване, което е нещо като второ кръщение. Но не си монах, не даваш обет. Малко по-близо си до църквата, но това е въпрос на личен избор. Митрополит Антоний ме вика с него за да помагам и в чужбина. Ходили сме в Берлин, в Рим, в Израел. Извън духовната връзка между нас вече има и приятелство.

За мен нещата много се промениха от 1998, откакто оживях. Тогава си казах, че ако оживея, ще бъда щастлив. Когато живееш втори живот е някак по-различно. Знаеш, че си си го заслужил и трябва да върнеш жеста, като правиш смислени неща и си щастлив. В този живот, ако си нещастен – много бързо ще ти се изчерпа кредита. Ако си щастлив и правиш добри дела, ще имаш дълъг кредит на живот. Много се промених. Бразилия ми премахна съсредоточеността в малките, дребни и несбъднати неща. Приех, че щом съм се върнал да живея втори живот, значи някакъв смисъл има.

- Визираш ли бъдещето и как?

Самата идея за търсене на нови неща, които са смислени и значими не само за мен, а за колкото се може повече хора е прекрасна. Не става въпрос да раздаваш пари, а по някакъв начин да накараш хората да се замислят и да направят нещо, което има хубав ефект върху една среда, един град или група от хора. Като гледам, колко хора са седнали и са писали за конкурса с коледните писма и разказите ми става драго.

Това, което искам в момента, е да пренесем цялата дейност на лятната Хасиенда тук, в София, за да може да достигне до повече хора. И не само до българи, а и чужденци, защото много млади хора  идват с евтините авиокомпании в София. Искаме да им дадем малко по-смислено преживяване.

Защо се насочих към изкуството? Когато човек е болен се стреми да лекува следствието. Понякога малко късно. А изкуството помага за това хората да не се разболяват. Много хора задържат емоциите в себе си и това е причина за отключването на много болести. Изкуството помага да изкараш емоцията навън и по този начин лекува. То е едно от добрите лекарства срещу причината за болестта – подобрява общуването между хората и вътрешния диалог.

Когато мисля за бъдещето неизменно го свързвам с вярата не само религиозната,а тази в чистата житейска форма. Аз като спортист винаги съм знаел, че ако не вярвам в победата, няма как изобщо да отидеш на състезание, няма смисъл. Като треньор уча националния отбор да вярва в победата, да се подготвят за нея. Като човек вярвам в доброто в хората, очаквам доброто в тях. Вярата е не само в църквата, вярата е навсякъде в живота. Да приемаш нещата такива каквито са ,но да вярваш , че ако поискаш да ги промениш,ще можеш. Да усилиш светлината у хората около теб, но ненатрапчиво , а вдъхвайки им увереност.