Само във Флагман.бг! Дъщеря на влиятелен бизнесмен от Несебър хваната напушена зад волана, вижте хубавата Елена (СНИМКА)
Екшънът се разиграл в с. Равда, 22-годишната красива брюнетка прекарала денонощие в ареста
17 Февруари 2018, Събота, 06:50 ч.
Автор: Флагман.бг, снимка: Флагман.бгПо случая е образувано бързо полицейско производство
Дъщеря на влиятелен ресторантьор от Несебър е хваната напушена зад волана. Екшънът се разиграл на 15-ти февруари в с. Равда, където полицаи от РУП-Несебър спрели за проверка "Фолксваген Пасат". Зад волана на немския автомобил била 22-годишната Елена В., научи Флагман.бг от свои източници. Органите на реда констатирали, че красивата брюнетка е шофирала след употреба на канабис.
Младата жена е била задържана за срок от 24 часа. Срещу Елена е образувано бързо полицейско производство.
Елена В.
Според източници на Флагман.бг момичето произлиза от знатно семейство. Родителите й въртят ресторантьорски бизнес в най-големия курорт Слънчев бряг, твърдят близки до семейството.
В категории:
Несебър
Антисемитски акт ли е решението за арест на Бенямин Нетаняху?
22/11/2024, Петък 08:47
1
Пети опит за избор на парламентарен шеф
22/11/2024, Петък 08:29
0
Разбиха престъпна мрежа с български просяци в Гърция
За по-качествен секс: Мастурбирайте поне веднъж седмично
5 техники за флирт, с които да накарате мъжа да ви хареса
21/11/2024, Четвъртък 21:40
0
Могат ли двама души с една и съща зодия да имат успешен брак?
21/11/2024, Четвъртък 21:20
0
Леля ми прави този вкусен свинско-славянски гювеч, уникален е
21/11/2024, Четвъртък 21:00
1
Владимир Путин с извънредно обръщение
Как можем да отслабнем и да избегнем увисналата кожа
21/11/2024, Четвъртък 20:40
0
Ще се шокирате какво се твърди за него
След 14 г. издирване: Намериха убиеца на камериерката Роза Мачокова
21/11/2024, Четвъртък 20:20
1
Вдигане на акциза за алкохола е сред мерките за "саниране" на бюджета
21/11/2024, Четвъртък 20:00
4
Спазвай пунктуацията, че нищо не разбрах от писанието ти, неграмотнико!
http://prikachi.com/images/961/9268961G.jpg ЕИ ГО ДЕ Е БАТКО Е ГАЛИН МЕШКОВ МЕНТОВИЯ ЧАЙ НА БРАТЯ МИЛАДИНОВИ
Обичам те. Надявам се, ти - мене.
Но - вжеглени във общия хомот,
да си го кажем просто няма време...
...И си отива нашият живот.
Във делници, в неща и грижи сиви,
във прози, в труд, и грапав, и суров,
безмислен, смислен - просто си отива.
Във всичко друго, само не в любов.
Между две скуки, между два етажа...
И ако някога се изтърва
"обичам те" срамливо да ти кажа,
повярвай, не е истина това.
"Обичам те" е просто малко. Много,
безкрайно те обичам! Но защо
да ти го казвам? Нужно ли е? То го
живеем двама. В двама ни е то.
В душите ни, в децата ни, във всичко.
И в общия ни път трънлив, не нов.
Обичам те. Но що са трите срички
пред нас - безкрайносричната любов.
* * *
Среднощна молитва
Събличай се, полека се събличай
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.
Нима е грях тъй да те гледам, мила?
Нали от този вечен грях любовен
ний всички на света сме се родили?
Нали от този "грях", така наречен,
започва всъщност нашето начало?
Ако е грях, то този грях е вечен,
безсмъртен като смъртното ти тяло.
И като моето, което те обича,
което тръпне, чака и което...
Събличай се! Полека се събличай,
греха да видя и да го усетя,
в копнежа му да изгоря докрая...
На този свят горчив и толкоз мрачен
по-сладко чудо от това не зная:
жена, която се съблича в здрача...
Събличай се и ми свети със вечност.
* * * * * *
Заклинание
Обричам ти се. Днеска и завинаги.
Без ум и разум. И с душа и с плът.
И знай, че всичко светло в моя път
частица е от теб - за мен най-свидната.
Ах, колко дълго, страшно и мъчително
мълчах и трупах в своя страх нелеп
това, което сбирал бях за теб -
едната дума свята и спасителна.
Най-милата, най-святата, най-нежната.
А минала с мен в толкоз кал и мраз
дълбоко чиста я опазих аз.
Една и топла, пазих я с надеждата,
за всичко твое тя да е отплатата.
Аз само в нея можех да сбера
възторга от душата ти добра,
и клетвата, и прошката ти, святата...
Не казвай нищичко! Не трябва вричане.
А нека само наште две сърца
горят в кръвта на трите ни деца!
И в теб, Надеждо моя! В теб. Обичам те.
* * *
Ревност
Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим, прости.
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя
и да се влюбя. Тъкмо в теб!
До днес. Но днес, незнайно как тъй
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзирах аз.
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те загубя? -
си виках сам във адски страх.
Нима?! Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг.
Дамян Дамянов
ИНТИМНО
Дамян Дамянов
Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, даленото гнети
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм тво, далеч ме дръж -
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една "Мадона" от Рембранд
Погледната от близичко е грозна
И целия и гений и талант
Е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
Която отдалеч е рай вълшебен
Отблизо ти се вижда буца пръст -
Пръст, във която ний сте легнем с тебе…
СРЕЩА
Дамян Дамянов
С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем ?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.
ПРИКАЗКА
Дамян Дамянов
Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?
ОБИЧАМ ТЕ И ТЕ ЦЕЛУВАМ
Дамян Дамянов
Целувам те, защото те обичам.
Не ми е нужно твоето вчера,
а утре е така далеч.
Мълчанието е доверие -
очите тихо красноречие.
Мигът в прегръдка да заключим,
да бъде наш, да бъде вечен
и който първи проговори
той първи не обича вече.
КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Дамян Дамянов
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш.
НЕ СИ ОТИВАЙ
Дамян Дамянов
Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!
СПОКОЙСТВИЕ, ПАРИ, УЮТ И СЛАВА
Дамян Дамянов
Спокойствие, пари, уют и слава ...
Какво ли друго липсваше ми още ?
Земята под нозете ми бе здрава,
безветрено - небето в мойте нощи.
Живеех, трупах.... Докато във мрака
усетих във гръдта си страшна яма :
Очи захлюпих, изведнъж заплаках
аз всичко имах, само тебе нямах !
Любов велика птица полудяла,
ти трябваше да дойдеш с велика сила
да възкресиш душата ми умряла
праха й да сметеш от нейните крила.
Ти трябваше с дихание горещо
да я опариш цяла в тъмнината
за да усетя над камари вещи,
че съм последен просяк на земята.
ПРИКАЗКА ЗА ТАЙНАТА ВРАТА
Дамян Дамянов
Ти за мен бе тайнствена врата,
тайнствен ключ аз исках да намеря,
който да отваря в любовта
най-добре залостените двери.
Като принц от приказките сам
търсих в пещерата великана,
ключ да ми даде от твоя храм,
но заключен храмът си остана.
Но нима вълшебства трябват тук ?
... Като стар крадец, като разбойник
най-накрай заблъсках с юмрук,
но вратата се затегна двойно.
Ти за мен бе тайнствена врата,
сложих върху бравата ръката
като във просъница разбрах,
че била отключена вратата...
Не, не била тъй вълшебна тя
окована с катинари тежки,
чакала човешката врата,
да я стоплят дланите човешки.
ПИСМО ДО ТЕБ
Дамян Дамянов
Вдигни очи ! За мен вдигни очи !
Защо? Не питай ! Просто погледни ме !
Помилвай ме и просто помълчи ...
И ако искаш двама да мълчим.
Защо ? Не питай ! Ти ще разбереш -
загледай се в погледа ми влажен
очите, ако можеш да четеш,
очите, вместо мене ще ти кажат.
В тях блести сега една сълза,
а твоят смях е птичка под небето.
Ръцете ти са клонки на бреза,
а аз живях без сини небеса,
без пролети, без цъфнали надежди.
Очите ти са капчици роса,
в които небесата се оглеждат.
Лицето ти е цялото в светлина,
косите ти горят като житата.
А в моите нощи нямаше луна,
затуй израснах блед сред тъмнината,
затуй протягам смръзнали ръце
и жадно през очите ти надничам.
През тях се вижда твоето сърце
и затуй тъй много те обичам !
ЛУННА СОНАТА
Дамян Дамянов
В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.
ПИСМО
Дамян Дамянов
Бих ти изпратил писмо без адрес.
И аз знам, че ще получиш писмото.
То ще стигне при тебе нощес
или днес, но ще стигне, защото
този вятър, ту тих ту свиреп,
тези птици, с лъчи по крилата
са приятели с мен и с теб,
и по тях, и по тях ще го пратя.
Ако вятърът се умори,
ако птиците хвърлят писмото,
от ръцете на хора добри
то ще стигне до теб - не защото
сме единствени хора в света,
не защото света ни познава,
а защото приел любовта
от сърце на сърце я предава!
КОГАТО СИ ПОМИСЛЯ, ЧЕ И ТИ
Дамян Дамянов
Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб -
когато си помисля, че те няма.
Когато си помисля...Не, не, не!
Но ти си тук - усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача...
Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти.
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва.
МОЯ НОВА ГОДИНА
Дамян Дамянов
Във тази чудна бяла нощ къде си?
И тази нощ ли ме оставяш сам?
Годината на теб какво донесе?
На мене ли? Подарък най-голям...
Една торба със мъка пак остави
годината под моята елха
от мъката аз песни ще направя,
от сълзите - на римите смеха!
Но песните ми няма да са тъжни -
до хората ще стигат без скръбта -
поетите - те винаги са длъжни
да не показват сълзи пред света!
Самички свойте сълзи да изпият
дори в новогодишния си тост
и хамлетовска мъдрост да разкрият
на хората всевечния въпрос:
"Да бъдем ли?..."
Защо пък да не бъдем?
Та в бъдното са нашите очи,
макар светът понявга да ни пъди
и глътнатият залък да горчи!...
Годините ще спират като гости,
но ние ще оставаме след тях,
защото се обичахме по-просто
и всяка скръб обръщахме на смях!...
Във тази чудна бяла нощ къде си?
Годината на теб какво донесе?
ОСТАНИ ТАЗИ НОЩ
Дамян Дамянов
Остани тази нощ! Тук при мен остани!
Двете тежки врати любовта ни ще скрият,
ще ни пазят отвън тези неми стени.
За една нощ сами ще избягаме ние.
Ще избягам във теб, ще избягаш във мен.
В тиха златна гора ще потънеме двама
и ще гоним насън оня дивен елен,
който бяга във нашите сънища само!
Остани тази нощ! Като куче отвън
ще ни пази до утрото будният вятър...
Остани тази нощ!...Остани!...Остани!...
И прокарай ръка по лицето ми тъмно -
като в лист изпомачкан мойте бръчки махни!
А когато от наште целувки се съмне
и когато се вдигне небесният кош,
ти излез, разкажи по най-бързия вятър
за човешката обич и за нашата мощ -
и ще стане по-светла земята...
АЗ ИСКАХ ДА ТИ КАЖА ДВЕ СЛОВА
Дамян Дамянов
Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях -
кога ли съм се учил на това?
Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?
По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!
Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах - не можах...
Кога ли съм се учил на това?
КЪСНО
Дамян Дамянов
Защо си тук сега, едва сега?
Защо чак днес със погледа си, с тоя,
със който някога пропъди ме така,
че аз с години бягах, цял - тъга,
се сещам да ми кажеш: "Аз съм твоя!"
Защо чак днес, кажи, защо чак днес
се сещаш пак за любовта ми стара?
Тя бе до теб, но ти с нехаен жест
вместо в сърцето си да я поканиш - "влез!",
вратата и затръшна с толкоз ярост.
Тогаз бе лято... С думи и снага
и аз бях пленен. Ти бе също лятна.
Сега е вече есен. За кога?
Не виждаш ли - наблизо е снега.
До теб. До мен. И пътя към вратата
полека-лека ще затрупа той.
И с него - нас. И двамата. До пояс.
Защо едва сега си тук? Защо? Защо?
И да си моя днес, не съм аз твой.
Снегът е мой. И преспата му - моя.
Ах, късно си се сетила. И път
отдавна помежду ни няма.
Кога му беше времето, светът
гореше в зной. Днес иде с бяс снегът.
Преди да ни е скрил той, скрий се...
Късно!
НЕ ТРЯБВА ДА ТЕ ТЪРСЯ
Дамян Дамянов
Не трябва да те търся. Няма!
Не бива да те виждам. Няма!
Не можеш да ме любиш. Няма!
Завинаги от теб ще си отида.
Ще се превърна в сянка - невидимка.
И цял в мълчание ще се зазидам!
Но само, само да не те обичам -
това не мога да ти обещая!...
И страшното тогава ще настъпи:
останала съвсем, съвсем без мене,
без мойте тромави и тежки стъпки,
без моя поглед, без гласа ми дрезгав,
без моята любов, така безкрайна,
ти цялата във студ ще се загърнеш,
от себе си сама ще се уплашиш.
И пак във всичко ще ме преоткриваш:
ръцете ми - в прегръщащия вятър,
очите ми - в звездите дето падат,
гласа ми дрезгав - в тишината мъртва,
а любовта ми - в цялото пространство.
Когато се уплашиш, ме извикай!
Където да съм, твоя глас ще чуя,
защото все ще слушам тишината...
Ако е късно, о, ако е късно,
отдън земята жив аз ще изляза,
ще тръгна с ветровете, със звездите,
със тишината, с цялата вселена,
със всичко, от което съм направен.
Ако не аз, то моята мечта.
СРЕДНОЩНА МОЛИТВА
Дамян Дамянов
Събличай се, полека се събличай
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.
Нима е грях тъй да те гледам, мила?
Нали от този вечен грях любовен
ний всички на света сме се родили?
Нали от този "грях", така наречен,
започва всъщност нашето начало?
Ако е грях, то този грях е вечен,
безсмъртен, като смъртното ти тяло.
И като моето, което те обича,
което тръпне, чака и което...
Събличай се! Полека се събличай,
греха да видя и да го усетя,
в копнежа му да изгоря до края...
На този свят горчив и толкоз мрачен
по-сладко чудо от това не зная:
жена, която се съблича в здрача...
Събличай се и ми свети със вечност.
ПОСВЕЩЕНИЕ
Дамян Дамянов
Къде си моя първа обич?
Разпръсна ни света голям!
А беше време...Даже в гроба
не исках да отида сам.
Не исках да съм сам без тебе.
Не искаше и ти - сама.
За двамата ни бе потребен
един живот. Една земя
под нас или над нас да бъде.
Ала животът се мени.
Земята се върти и пъди
прашинките на две страни.
Земята се върти. Пилее
листа и птици, сняг и прах...
Върти се тя и те - със нея!
И те - със нея, ние - с тях!
До вчера влюбени и вечни,
днес - аз самичък, ти - сама.
Като два полюса далечни,
два края на една земя.
И двете точки на кълбото
се гонят всеки миг и час.
А колко други във живота
се гонят също като нас!
И как безкрайно се пътува
по паралела "Аз и Ти"...
Затуй откакто свят светува
кълбото земно се върти.
ПОСЛЕДНО ПИСМО
Дамян Дамянов
Ти ли ми отне топлината,
че е тъй студено днес у нас?
Няма с туй да станеш по-богата,
нито сиромах ще стана аз!...
А пък можеше ти толкоз леко
да ме стоплиш с двете си ръце!
Колко обич трябва на човека?
Колко сбира живото сърце?
Но аз имам мъка, дето пари,
лист неписан и безсънна нощ,
но аз имам вяра и другари -
те ми дават и крила и мощ!
И кога ми стане много тежко,
аз отново пак ще ги сбера -
ще им кажа всичко най-човешки,
те са свои - те ще разберат!
Ще повикам мъката си стара,
тя ще капне мълком на листа,
ще запаля със другар цигара...
Не, не съм самичък на света!
Имам радост, имам скърби тежки
и един огризан молив стар...
Да скърбиш е винаги човешко,
нечовешко - да си без другар!
ВИК
Дамян Дамянов
Почакай! Спри! Преди да си отидеш,
преди да треснеш като гръм вратата,
изслушай този мой последен вик:
ела при мен във този сетен миг
и ме завий с горещото си тяло!
Защото инак ще умра от студ...
Аз искам от последната раздяла,
от нашата прощална земна ласка
да ми родиш прекрасна дъщеря.
Страхувам се от тази пещера,
в която подир теб ще заживея!
Когато като дънер остарея,
край моя ствол приведен, сух и слаб
ще изтекат реките на годините.
И ще ми трябва руса дъщеря,
която да ме води по света да пея.
Върни се, остави ми само нея -
девойката със твойта красота,
с която пеш ще тръгна по света,
за да изуча всички птичи песни
и на човешки да ги преведа.
Лъжа ли беше първата ни ласка?...
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме стряска
един копнеж - роден, но неживял?...
Със теб си имах някога огнище.
Там греех две премръзнали ръце.
Гордеех се пред всички с него: "Вижте,
от туй е топло моето сърце!"
Домът ми беше толкова уютен!
Бедняшки, ала спретнат беше той.
Едно дете люлеех там на скути
и тоз немирник беше мой и твой.
И мой бе оня щъркел, дето лятос
под нашия въртеше своя дом.
И моя беше ти, заради която
света бих минал три пъти пешком!...
Но моя бе и мъката, а нея
не слагах под глава, когато спях...
И този дом измислен тя отвея,
и този дом измислен стана прах...
Затуй към всеки светъл чужд прозорец
издигам днеска погледа си ням
и радвам се, че вътре има хора -
дечица, смях, огнище има там!
Аз всяка чужда радост съм обсебил -
деца ли срещна - милвам с две ръце.
Светът е мой...Но ако те има тебе,
как пълно би било това сърце.
ТИ ПАК МЕ ГЛЕДАШ С ЛАСКАВИ ОЧИ
Дамян Дамянов
Ти пак ме гледаш с ласкави очи
и питаш пак: "Боли ли те за нея?"
Тешиш ме за разтуха: "Не плачи!
Ще я забравиш!...Аз ще ти попея!"
И аз се стапям в нежния ти глас,
и аз забравям минали обиди.
Но милвам теб, а мисля за оназ,
която преди тебе си отиде.
Тя никога не милваше така,
тя като теб не можеше да пее,
но аз жадувам нейната ръка
и гледам теб, а виждам само нея!
Ах, твоята усмивка тъй добра
пред мен света отваря като книга,
но обичта ти - обич на сестра -
повярвай - за сърцето ми не стига!
ОТИВАМ СИ
Дамян Дамянов
Отивам си. Но, моля те, не страдай!
Не се измъчвай и не се кори.
Не си виновна ти да стигна в ада
и огънят му жив да ме гори.
Не си виновна ти, не си виновна!
Виновен е светът със хорски бяс,
със тази пяна мръсна и отровна,
изсипана зловещо между нас.
Виновно е навярно битието,
което изкопа между ни ров,
което в злоби, в сметки ни помете
и не остави място за любов.
Отивам си. Но ти не ме изпращай!
Бих всичко друго преживял, освен
разплаканите ти очи - две цеви страшни
със два куршума - две сълзи след мен.
ЕЛА ДО МЕН С ЦЕЛУВКАТА БЕЗКРАЙНА
Дамян Дамянов
Ела до мен с целувката безкрайна
на наште две обречени тела!
Ела! Като магия! Като тайна!
Ела, като безсмъртие ела!
Като звезда, умряла в изнемога
от сблъсъка на срещната звезда!
Ела! Изпепели ме в своя огън!
Сама стани на пепел! Но следа
подире ни в небето да остане!
И с нашта светлина тя да блести!
На нашто място да остане рана.
Но с друга светлина след нас огряна,
вселената ще ни обезсмърти.
Обичам те. Надявам се, ти - мене.
Но - вжеглени във общия хомот,
да си го кажем просто няма време...
...И си отива нашият живот.
Във делници, в неща и грижи сиви,
във прози, в труд, и грапав, и суров,
безмислен, смислен - просто си отива.
Във всичко друго, само не в любов.
Между две скуки, между два етажа...
И ако някога се изтърва
"обичам те" срамливо да ти кажа,
повярвай, не е истина това.
"Обичам те" е просто малко. Много,
безкрайно те обичам! Но защо
да ти го казвам? Нужно ли е? То го
живеем двама. В двама ни е то.
В душите ни, в децата ни, във всичко.
И в общия ни път трънлив, не нов.
Обичам те. Но що са трите срички
пред нас - безкрайносричната любов.
* * *
Среднощна молитва
Събличай се, полека се събличай
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.
Нима е грях тъй да те гледам, мила?
Нали от този вечен грях любовен
ний всички на света сме се родили?
Нали от този "грях", така наречен,
започва всъщност нашето начало?
Ако е грях, то този грях е вечен,
безсмъртен като смъртното ти тяло.
И като моето, което те обича,
което тръпне, чака и което...
Събличай се! Полека се събличай,
греха да видя и да го усетя,
в копнежа му да изгоря докрая...
На този свят горчив и толкоз мрачен
по-сладко чудо от това не зная:
жена, която се съблича в здрача...
Събличай се и ми свети със вечност.
* * * * * *
Заклинание
Обричам ти се. Днеска и завинаги.
Без ум и разум. И с душа и с плът.
И знай, че всичко светло в моя път
частица е от теб - за мен най-свидната.
Ах, колко дълго, страшно и мъчително
мълчах и трупах в своя страх нелеп
това, което сбирал бях за теб -
едната дума свята и спасителна.
Най-милата, най-святата, най-нежната.
А минала с мен в толкоз кал и мраз
дълбоко чиста я опазих аз.
Една и топла, пазих я с надеждата,
за всичко твое тя да е отплатата.
Аз само в нея можех да сбера
възторга от душата ти добра,
и клетвата, и прошката ти, святата...
Не казвай нищичко! Не трябва вричане.
А нека само наште две сърца
горят в кръвта на трите ни деца!
И в теб, Надеждо моя! В теб. Обичам те.
* * *
Ревност
Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим, прости.
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя
и да се влюбя. Тъкмо в теб!
До днес. Но днес, незнайно как тъй
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзирах аз.
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те загубя? -
си виках сам във адски страх.
Нима?! Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг.
Дамян Дамянов
ИНТИМНО
Дамян Дамянов
Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, даленото гнети
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм тво, далеч ме дръж -
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една "Мадона" от Рембранд
Погледната от близичко е грозна
И целия и гений и талант
Е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
Която отдалеч е рай вълшебен
Отблизо ти се вижда буца пръст -
Пръст, във която ний сте легнем с тебе…
СРЕЩА
Дамян Дамянов
С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем ?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.
ПРИКАЗКА
Дамян Дамянов
Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?
ОБИЧАМ ТЕ И ТЕ ЦЕЛУВАМ
Дамян Дамянов
Целувам те, защото те обичам.
Не ми е нужно твоето вчера,
а утре е така далеч.
Мълчанието е доверие -
очите тихо красноречие.
Мигът в прегръдка да заключим,
да бъде наш, да бъде вечен
и който първи проговори
той първи не обича вече.
КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Дамян Дамянов
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш.
НЕ СИ ОТИВАЙ
Дамян Дамянов
Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!
СПОКОЙСТВИЕ, ПАРИ, УЮТ И СЛАВА
Дамян Дамянов
Спокойствие, пари, уют и слава ...
Какво ли друго липсваше ми още ?
Земята под нозете ми бе здрава,
безветрено - небето в мойте нощи.
Живеех, трупах.... Докато във мрака
усетих във гръдта си страшна яма :
Очи захлюпих, изведнъж заплаках
аз всичко имах, само тебе нямах !
Любов велика птица полудяла,
ти трябваше да дойдеш с велика сила
да възкресиш душата ми умряла
праха й да сметеш от нейните крила.
Ти трябваше с дихание горещо
да я опариш цяла в тъмнината
за да усетя над камари вещи,
че съм последен просяк на земята.
ПРИКАЗКА ЗА ТАЙНАТА ВРАТА
Дамян Дамянов
Ти за мен бе тайнствена врата,
тайнствен ключ аз исках да намеря,
който да отваря в любовта
най-добре залостените двери.
Като принц от приказките сам
търсих в пещерата великана,
ключ да ми даде от твоя храм,
но заключен храмът си остана.
Но нима вълшебства трябват тук ?
... Като стар крадец, като разбойник
най-накрай заблъсках с юмрук,
но вратата се затегна двойно.
Ти за мен бе тайнствена врата,
сложих върху бравата ръката
като във просъница разбрах,
че била отключена вратата...
Не, не била тъй вълшебна тя
окована с катинари тежки,
чакала човешката врата,
да я стоплят дланите човешки.
ПИСМО ДО ТЕБ
Дамян Дамянов
Вдигни очи ! За мен вдигни очи !
Защо? Не питай ! Просто погледни ме !
Помилвай ме и просто помълчи ...
И ако искаш двама да мълчим.
Защо ? Не питай ! Ти ще разбереш -
загледай се в погледа ми влажен
очите, ако можеш да четеш,
очите, вместо мене ще ти кажат.
В тях блести сега една сълза,
а твоят смях е птичка под небето.
Ръцете ти са клонки на бреза,
а аз живях без сини небеса,
без пролети, без цъфнали надежди.
Очите ти са капчици роса,
в които небесата се оглеждат.
Лицето ти е цялото в светлина,
косите ти горят като житата.
А в моите нощи нямаше луна,
затуй израснах блед сред тъмнината,
затуй протягам смръзнали ръце
и жадно през очите ти надничам.
През тях се вижда твоето сърце
и затуй тъй много те обичам !
ЛУННА СОНАТА
Дамян Дамянов
В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.
ПИСМО
Дамян Дамянов
Бих ти изпратил писмо без адрес.
И аз знам, че ще получиш писмото.
То ще стигне при тебе нощес
или днес, но ще стигне, защото
този вятър, ту тих ту свиреп,
тези птици, с лъчи по крилата
са приятели с мен и с теб,
и по тях, и по тях ще го пратя.
Ако вятърът се умори,
ако птиците хвърлят писмото,
от ръцете на хора добри
то ще стигне до теб - не защото
сме единствени хора в света,
не защото света ни познава,
а защото приел любовта
от сърце на сърце я предава!
КОГАТО СИ ПОМИСЛЯ, ЧЕ И ТИ
Дамян Дамянов
Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб -
когато си помисля, че те няма.
Когато си помисля...Не, не, не!
Но ти си тук - усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача...
Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти.
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва.
МОЯ НОВА ГОДИНА
Дамян Дамянов
Във тази чудна бяла нощ къде си?
И тази нощ ли ме оставяш сам?
Годината на теб какво донесе?
На мене ли? Подарък най-голям...
Една торба със мъка пак остави
годината под моята елха
от мъката аз песни ще направя,
от сълзите - на римите смеха!
Но песните ми няма да са тъжни -
до хората ще стигат без скръбта -
поетите - те винаги са длъжни
да не показват сълзи пред света!
Самички свойте сълзи да изпият
дори в новогодишния си тост
и хамлетовска мъдрост да разкрият
на хората всевечния въпрос:
"Да бъдем ли?..."
Защо пък да не бъдем?
Та в бъдното са нашите очи,
макар светът понявга да ни пъди
и глътнатият залък да горчи!...
Годините ще спират като гости,
но ние ще оставаме след тях,
защото се обичахме по-просто
и всяка скръб обръщахме на смях!...
Във тази чудна бяла нощ къде си?
Годината на теб какво донесе?
ОСТАНИ ТАЗИ НОЩ
Дамян Дамянов
Остани тази нощ! Тук при мен остани!
Двете тежки врати любовта ни ще скрият,
ще ни пазят отвън тези неми стени.
За една нощ сами ще избягаме ние.
Ще избягам във теб, ще избягаш във мен.
В тиха златна гора ще потънеме двама
и ще гоним насън оня дивен елен,
който бяга във нашите сънища само!
Остани тази нощ! Като куче отвън
ще ни пази до утрото будният вятър...
Остани тази нощ!...Остани!...Остани!...
И прокарай ръка по лицето ми тъмно -
като в лист изпомачкан мойте бръчки махни!
А когато от наште целувки се съмне
и когато се вдигне небесният кош,
ти излез, разкажи по най-бързия вятър
за човешката обич и за нашата мощ -
и ще стане по-светла земята...
АЗ ИСКАХ ДА ТИ КАЖА ДВЕ СЛОВА
Дамян Дамянов
Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях -
кога ли съм се учил на това?
Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?
По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!
Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах - не можах...
Кога ли съм се учил на това?
КЪСНО
Дамян Дамянов
Защо си тук сега, едва сега?
Защо чак днес със погледа си, с тоя,
със който някога пропъди ме така,
че аз с години бягах, цял - тъга,
се сещам да ми кажеш: "Аз съм твоя!"
Защо чак днес, кажи, защо чак днес
се сещаш пак за любовта ми стара?
Тя бе до теб, но ти с нехаен жест
вместо в сърцето си да я поканиш - "влез!",
вратата и затръшна с толкоз ярост.
Тогаз бе лято... С думи и снага
и аз бях пленен. Ти бе също лятна.
Сега е вече есен. За кога?
Не виждаш ли - наблизо е снега.
До теб. До мен. И пътя към вратата
полека-лека ще затрупа той.
И с него - нас. И двамата. До пояс.
Защо едва сега си тук? Защо? Защо?
И да си моя днес, не съм аз твой.
Снегът е мой. И преспата му - моя.
Ах, късно си се сетила. И път
отдавна помежду ни няма.
Кога му беше времето, светът
гореше в зной. Днес иде с бяс снегът.
Преди да ни е скрил той, скрий се...
Късно!
НЕ ТРЯБВА ДА ТЕ ТЪРСЯ
Дамян Дамянов
Не трябва да те търся. Няма!
Не бива да те виждам. Няма!
Не можеш да ме любиш. Няма!
Завинаги от теб ще си отида.
Ще се превърна в сянка - невидимка.
И цял в мълчание ще се зазидам!
Но само, само да не те обичам -
това не мога да ти обещая!...
И страшното тогава ще настъпи:
останала съвсем, съвсем без мене,
без мойте тромави и тежки стъпки,
без моя поглед, без гласа ми дрезгав,
без моята любов, така безкрайна,
ти цялата във студ ще се загърнеш,
от себе си сама ще се уплашиш.
И пак във всичко ще ме преоткриваш:
ръцете ми - в прегръщащия вятър,
очите ми - в звездите дето падат,
гласа ми дрезгав - в тишината мъртва,
а любовта ми - в цялото пространство.
Когато се уплашиш, ме извикай!
Където да съм, твоя глас ще чуя,
защото все ще слушам тишината...
Ако е късно, о, ако е късно,
отдън земята жив аз ще изляза,
ще тръгна с ветровете, със звездите,
със тишината, с цялата вселена,
със всичко, от което съм направен.
Ако не аз, то моята мечта.
СРЕДНОЩНА МОЛИТВА
Дамян Дамянов
Събличай се, полека се събличай
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.
Нима е грях тъй да те гледам, мила?
Нали от този вечен грях любовен
ний всички на света сме се родили?
Нали от този "грях", така наречен,
започва всъщност нашето начало?
Ако е грях, то този грях е вечен,
безсмъртен, като смъртното ти тяло.
И като моето, което те обича,
което тръпне, чака и което...
Събличай се! Полека се събличай,
греха да видя и да го усетя,
в копнежа му да изгоря до края...
На този свят горчив и толкоз мрачен
по-сладко чудо от това не зная:
жена, която се съблича в здрача...
Събличай се и ми свети със вечност.
ПОСВЕЩЕНИЕ
Дамян Дамянов
Къде си моя първа обич?
Разпръсна ни света голям!
А беше време...Даже в гроба
не исках да отида сам.
Не исках да съм сам без тебе.
Не искаше и ти - сама.
За двамата ни бе потребен
един живот. Една земя
под нас или над нас да бъде.
Ала животът се мени.
Земята се върти и пъди
прашинките на две страни.
Земята се върти. Пилее
листа и птици, сняг и прах...
Върти се тя и те - със нея!
И те - със нея, ние - с тях!
До вчера влюбени и вечни,
днес - аз самичък, ти - сама.
Като два полюса далечни,
два края на една земя.
И двете точки на кълбото
се гонят всеки миг и час.
А колко други във живота
се гонят също като нас!
И как безкрайно се пътува
по паралела "Аз и Ти"...
Затуй откакто свят светува
кълбото земно се върти.
ПОСЛЕДНО ПИСМО
Дамян Дамянов
Ти ли ми отне топлината,
че е тъй студено днес у нас?
Няма с туй да станеш по-богата,
нито сиромах ще стана аз!...
А пък можеше ти толкоз леко
да ме стоплиш с двете си ръце!
Колко обич трябва на човека?
Колко сбира живото сърце?
Но аз имам мъка, дето пари,
лист неписан и безсънна нощ,
но аз имам вяра и другари -
те ми дават и крила и мощ!
И кога ми стане много тежко,
аз отново пак ще ги сбера -
ще им кажа всичко най-човешки,
те са свои - те ще разберат!
Ще повикам мъката си стара,
тя ще капне мълком на листа,
ще запаля със другар цигара...
Не, не съм самичък на света!
Имам радост, имам скърби тежки
и един огризан молив стар...
Да скърбиш е винаги човешко,
нечовешко - да си без другар!
ВИК
Дамян Дамянов
Почакай! Спри! Преди да си отидеш,
преди да треснеш като гръм вратата,
изслушай този мой последен вик:
ела при мен във този сетен миг
и ме завий с горещото си тяло!
Защото инак ще умра от студ...
Аз искам от последната раздяла,
от нашата прощална земна ласка
да ми родиш прекрасна дъщеря.
Страхувам се от тази пещера,
в която подир теб ще заживея!
Когато като дънер остарея,
край моя ствол приведен, сух и слаб
ще изтекат реките на годините.
И ще ми трябва руса дъщеря,
която да ме води по света да пея.
Върни се, остави ми само нея -
девойката със твойта красота,
с която пеш ще тръгна по света,
за да изуча всички птичи песни
и на човешки да ги преведа.
Лъжа ли беше първата ни ласка?...
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме стряска
един копнеж - роден, но неживял?...
Със теб си имах някога огнище.
Там греех две премръзнали ръце.
Гордеех се пред всички с него: "Вижте,
от туй е топло моето сърце!"
Домът ми беше толкова уютен!
Бедняшки, ала спретнат беше той.
Едно дете люлеех там на скути
и тоз немирник беше мой и твой.
И мой бе оня щъркел, дето лятос
под нашия въртеше своя дом.
И моя беше ти, заради която
света бих минал три пъти пешком!...
Но моя бе и мъката, а нея
не слагах под глава, когато спях...
И този дом измислен тя отвея,
и този дом измислен стана прах...
Затуй към всеки светъл чужд прозорец
издигам днеска погледа си ням
и радвам се, че вътре има хора -
дечица, смях, огнище има там!
Аз всяка чужда радост съм обсебил -
деца ли срещна - милвам с две ръце.
Светът е мой...Но ако те има тебе,
как пълно би било това сърце.
ТИ ПАК МЕ ГЛЕДАШ С ЛАСКАВИ ОЧИ
Дамян Дамянов
Ти пак ме гледаш с ласкави очи
и питаш пак: "Боли ли те за нея?"
Тешиш ме за разтуха: "Не плачи!
Ще я забравиш!...Аз ще ти попея!"
И аз се стапям в нежния ти глас,
и аз забравям минали обиди.
Но милвам теб, а мисля за оназ,
която преди тебе си отиде.
Тя никога не милваше така,
тя като теб не можеше да пее,
но аз жадувам нейната ръка
и гледам теб, а виждам само нея!
Ах, твоята усмивка тъй добра
пред мен света отваря като книга,
но обичта ти - обич на сестра -
повярвай - за сърцето ми не стига!
ОТИВАМ СИ
Дамян Дамянов
Отивам си. Но, моля те, не страдай!
Не се измъчвай и не се кори.
Не си виновна ти да стигна в ада
и огънят му жив да ме гори.
Не си виновна ти, не си виновна!
Виновен е светът със хорски бяс,
със тази пяна мръсна и отровна,
изсипана зловещо между нас.
Виновно е навярно битието,
което изкопа между ни ров,
което в злоби, в сметки ни помете
и не остави място за любов.
Отивам си. Но ти не ме изпращай!
Бих всичко друго преживял, освен
разплаканите ти очи - две цеви страшни
със два куршума - две сълзи след мен.
ЕЛА ДО МЕН С ЦЕЛУВКАТА БЕЗКРАЙНА
Дамян Дамянов
Ела до мен с целувката безкрайна
на наште две обречени тела!
Ела! Като магия! Като тайна!
Ела, като безсмъртие ела!
Като звезда, умряла в изнемога
от сблъсъка на срещната звезда!
Ела! Изпепели ме в своя огън!
Сама стани на пепел! Но следа
подире ни в небето да остане!
И с нашта светлина тя да блести!
На нашто място да остане рана.
Но с друга светлина след нас огряна,
вселената ще ни обезсмърти.
а сега всички сте меки китки жени в мъжки тела а от там заради този проблем и жените ви са недоебани и те злобеят по женски и всичко става много много зле. Почти всички са станали дървени философи с безкрай претенции и все ревете за всичко а никой и все нещо ви е криво а същевременно неправите абсолютно нищо за да го промените.
Подкрепям тестовете за наркотици и алкохол
НО ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВЯТ И НА ПОЛИЦАИТЕ ЗАЩОТО НЕ СА ЕДИН И ДВАМА КОИТО УПОТРЕБЯВАТ И ВКАРВАТ В БЕЛЯ НЕ ОРИЕНТИРАНИ ЛАПЕТА И ИМ ОПРОПАСТЯВАТ ЖИВОТА А СЪЩЕВРЕМЕННО И ТЕ СЕ ДРУСАТ
Това,че си приятел на джънкито не означава,че е нормслно да кара напушена. Баща и може да наведе тихо глава и да си каже:
“Къде сбъркахме с възпитанието на този ке-леш”?!?
Енд ъф стори с тази Ревденску-Нисебърска нарко афера.
Дъ и тъ питите ви
Никой не си избира Гродителите,едни са добри и влиятелни,други са по бедни и по добри,така че не намесвайте родителите защото съм
сигурен,че те не са разбрали какви ги върши дъщеря им!
Дано си вземе поука.Един ден това момиче каква майка ще става и как ще си възпитава децата!
Много зависи и с какви хора дружиш,какви приятели имаш!
сигурен,че всички родители желаят децата им да са достойни хора и един ден да се гордеят с тях,а не да ходят с наведени глави!
Каква майка ще стане един ден?
Дано това момиче си вземе поука,щом е само на 15гидини и от сега
Анцузи, ресторанти, хотели и празни кратуни.