Главен редактор:
Катя Касабова, email: k.kassabova@flagman.bg
Коментарите под статиите се въвеждат от читателите и редакцията не носи отговорност за тях! Ако откриете обиден за вас коментар, моля сигнализирайте ни!
Жертвите на комунизма за пореден път не успяха да ни обединят
Две фигури в деня на почит към жертвите на комунизма - Президент и Патриарх
В условията на плурализъм и многопартийна парламентарна демокрация, единството на народ и нация често е под въпрос. В тези условия на конкуренцията обръщаме повече внимание на нещата, които ни разделят, отколкото на нещата, които ни обединяват; на онова, по което се различаваме един от друг, за сметка на онова, по което си приличаме. Затова е добре да има една или няколко големи идеи, по които да няма разногласия между политическите конкуренти. Обичта към родината и предците е една такава идея. Почитането на мъченици е друга, не по-малко силна.
Всяка година на 1 февруари почитаме жертвите на т.нар. „народен съд“ (20 декември 1944 – 2 април 1945), а заедно с тях и всички мъченици на безбожния комунистически режим. На тази дата почитаме последния акт на масово мъченичество в нашата история. Акт, съизмерим с ослепяването на Самуиловите войници, с изгарянето живи на 22-мата зографски монаси от латинците през 1276, задето остават верни на Църквата и отказват да се подчинят на Лионската уния, и с мъчениците от Батак, живи изгорени през 1876 от разбеснелите се подли помашки (българомохамедански) орди на Ахмет-ага Барутанлията. Т. нар. „народен“ съд век и половина по-късно е ужасяващо събитие от същата величина.
Паметта за такива смразяващи кръвта събития е именно онова, което може да се противопостави на разединението, логично налагано от демокрацията, плурализма и произтичащата от това конкуренция, и да послужи като повод, като знаме за обединение около по-непреходен идеал.
В деня на почит към жертвите на комунизма всички политически лидери трябваше да се съберат заедно, а не да се точат един по един и гузно да се озъртат да не би да се засекат с някого от опонентите си. Общото честване лесно би могло да се случи под егидата на Президента – това, дето се вика, е главната му функция – да излъчва церемониално обединяващи знаци, а не да сплетничи по кьошетата и да кове политически интриги. Румен Радев обаче пропусна да почете жертвите на комунистическото клане, но не пропусна да изкаже съболезнования на пострадалите в самолетната катастрофа във Вашингтон. Не че не заслужават, напротив!, но един дър(жа)вен глава е редно на има някакви макар и рудиментарни инстинкти за приоритетност.
Друга фигура с огромен обединяващ потенциал, даже по-голям и по-автентичен от този на Президента, е Патриархът. И точно той в момента е подложен на яростна медийна война (което доказва състоятелността на избора му). Нападат го за жалост не само умнокрасиви модерни леви либерали и атеисти, а и хора с генезис в „демократичните сили“, буржоазен произход и претенции за едва ли не аристократична консервативност. Защо го правят – хайде, за новите комсомолци-хунвейбини е ясно, – но за тях? Дали хулят Църквата, понеже имат за себе си същите протестантски кумири като жълтопаветниците? Вероятно е така, защото много хора, може би поради интелектуална неувереност, драматично объркаха антисъветизма с антиклерикализма.