Путин има интересни планове за бъдещето на бургаския нефтозавод

Лавров пристъпи в кабинета на Путин с изражението на човек, който току-що е излязъл от групова терапия по управление на гнева, но все още не е сигурен дали методът работи. В центъра стоеше масивно бюро от махагон. Върху него бяха разхвърляни няколко съвършено ненужни предмета: телефон със седемнайсет копчета – като от някой стар филм за Джеймс Бонд, три златни химикалки, които не пишеха, бюст на Петър Велики и една бутилка минерална вода, от която никой никога не беше пил. До тях се мъдреше компютър, който служеше основно за поддържане на илюзията, че президентът има някакъв интерес към модерните технологии.

Путин вдигна поглед, излъчващ смесица от спокойствието на опитен ловец и леката досада от неизбежността на срещите с подчинени.

– Говори, Лавров.

– Другарю президент, ситуацията с „Лукойл Нефтохим Бургас“ става… хм… любопитна. Кандидатите да купят рафинерията се множат. Азерите искат да я вземат, Орбан се интересува, американците гледат подозрително, а дори и българската държава – представете си! – предявява претенции.

На лицето на Путин се появи усмивка – не топла, а хладна като първия сняг в Сибир, който всички знаят, че ще продължи шест месеца.

– Всички заедно не могат да съберат това, което ние можем да предложим – заяви той спокойно. – Ще я купим ние.

– Но… как? – попита Лавров, който отлично знаеше как, но по традиция се правеше на леко изненадан.

– Измислете там нещо – махна с ръка Путин. – През някакъв посредник. После си я прибираме у дома.

– Ама как така? – поколеба се Лавров, макар вътрешно да усещаше, че отговорът ще бъде в рамките на познатото.

– Ей така – отвърна президентът с тон на човек, който дава инструкции за приготвяне на борш. – След сделката веднага започвате да демонтирате. Тръба след тръба, болт след болт. Всичко обратно в Русия. Да ги видя какво ще правят без нашия бензин!

Лавров се замисли. Ако преди десет години някой му беше казал, че ще организира похищението на цяла рафинерия, сигурно щеше да се засмее. Но сега… сега просто кимна.

***
Тридесет години по-късно на мястото, където някога бе димял нефтозаводът, се простираше широка пищна ливада. Въздухът беше чист, птичките пееха, а десетина кози пасяха безгрижно.
Пастирът седеше на един камък и се припичаше на пролетното слънце с примижали очи. До него дотича кучето му, което с леко скърцане на опашката седна в тревата. Очите му – немигащи и електронни – излъчваха любов и преданост.

– Май ти трябва малко смазка, стари приятелю – каза пастирът и почеса кучето зад металното ухо.

– Благодаря ти за всичко, стопанино! – отвърна то с жизнерадостен глас. – Удоволствие е да ти служа! Това място е толкова красиво. Трябва пак да дойдем някой път!

Пастирът се усмихна и въздъхна.

– Като дете ми разказваха, че някога тук е имало нефтозавод. Огромен, гърмящ, пушещ…

– Какво е нефтозавод? – попита кучето с искрен интерес.

– Произвеждал е гориво за автомобили, използващи двигатели с вътрешно горене.

Кучето мълча няколко секунди, докато процесорът му анализира информацията.

– Двигатели с вътрешно горене? Това ми звучи много… неефективно.

Пастирът се засмя.

– Ще те заведа някой път в музея, там има един. А сега… ти наглеждай козите. Аз ще подремна.

Кучето издаде меко, доволно бръмчене, а човекът се отпусна върху тревата. Вятърът донесе мириса на билки. Над ливадата прелетя ято калдаринки. Светът беше спокоен. Бензинът – забравен. И единственото, което скърцаше, беше опашката на електронното куче.