Защо всичко, което купуваме се разваля толкова бързо

Преди около пет години купих стара сокоизстисквачка за седем долара от магазин втора ръка. Беше от онези малки, старовремски кухненски пособия, изглеждащи все едно са направени да устоят на взрив или удар с чук. Щом включих мотора с металното копче, задвижващият вал завъртя тежка керамична глава, създадена да изкормва вътрешността на разрязани наполовина лимони и портокали. Машината работеше прекрасно, почти като нова, затова погледнах серийния ѝ номер в интернет, за да разбера кога е произведена, предполагайки, че може да е почти на четиридесет години. Грешка. Произведена беше през 40-те години на ХХ век. Упоритото чудовище е на седемдесет и все още предоставя удовлетворение с всяко ползване.

Не мога да кажа същото за кафемелачките ми. Използвам множествено число, защото съм имал много кафемелачки, всички купени с оригиналните опаковки и счупени в рамките на година. Те би трябвало да са от качествените, с брус не с остриета, но отдавна спряха да изпълняват функциите си, завършвайки дълго пътешествие от далечните фабрики до безимените гробове на моето местно сметище.

Имам цяла алтернативна кухня на същото сметище и скоро ще ми трябва допълнително място за още. За готиния мини-хладилник, който спря да изстудява след три години и никой не може да поправи. За яката прахосмукачка без торбички, която се запушва, щом мина с нея през килим. За комплекта измерителни чашки, които вече нямат числа и отметки за измерване. За остатъците от пирексовата тенджера, която се счупи, докато я вадя от фурната, и поръси пода с миниатюрни, остри парчета, толкова малки, че ще ги намеря чак когато се забият в нечий бос крак.

Има ли нужда да продължавам? Ще го направя. Важно е да стигнем до дълбокомислената, спекулативна част, където обсъждам какво означава предметите в нашия живот да ни деморализират чрез буря от повреди, но също е важно – за мен от емоционална гледна точка – да погреба читателя в детайли за моите безкрайни материални разочарования. Сладките жълти ръкавици, които жена ми купи от Таргет и се разплетоха на второто носене. Новият куфар, който не иска да стои прав, когато е пълен. Лаптопите, превърнали се в тухли месец след изтичането на гаранцията. Хибридът на 50 000 мили, който също се превърна в тухла, докато се движеше със 120 по магистралата, с отказали спирачки и волан. Оцелях по чудо, заплашвах със съд и производителят поправи колата безплатно. След две седмици, тя се счупи отново.

Същото важи и за малките неща. Телбод, неможещ да защипе пет листа. Кибрит, който дими, но не гори. Хартиени пликове, разцепени по ъглите от зле опаковано и течащо прясно мляко. Странно късите кабели на електроуредите. Две нови химикалки всяка седмица, защото не пускат мастило (поне не непрекъснато в линии), и всъщност не са химикалки, а просто идейни модели за химикалки. Потьомкин химикалки, реквизит. И още и още.

Сащисан как да измеря спада в качеството на простите предмети от ежедневието – развих темата пред моята публика в Туитър, където бързо събрах две хиляди отговора, най-дългата ми дискусия в социалните мрежи. Оплакванията бяха конкретни и оформяха повтарящи се модели. Единият от тях беше омраза към новите перални и сушилни, защото не перат и не сушат добре, след което се чупят. Дрехите, които влизат в тях, също не се харесват. Бивш топ шеф от Levi’s се включи, за да потвърди, че дънките не са това, което бяха. Любимите ми отговори в Туитър обаче са дребнавите. Например някой отбеляза, че съдържанието на сок в сока, спада. Друг наблюдавал, че разпенващият се течен сапун е нормален течен сапун, но разреден.

Много обвиняват правителството за тези проблеми. Смятат, че то е развалило сума продукти чрез екологичните регулации, довеждайки ги до бърза развала и до състояние на пълнеж за сметищата. Някои поставят вината върху търговските ни отношения с Китай и дори върху „злото на капитализма“. Крехките чипове в предмети, които не ги изискват, също попадат под обстрел на коментарите. Един тип философски отговори споменават зловеща обща тенденция към разпад на всичко човешко. „Има война срещу истинската стойност, състояща се от три части: война срещу качеството, война срещу парите, война срещу живота изобщо.“ Високопарна реторика, но разбираема. Когато моят де-електрифициран хибрид се превърна в огромен фучащ камък, в който аз и жена ми сме безпомощно завързани – заради престъплението, че се опитваме да спестим гориво и поражения върху планетата – някак си ми е трудно да не се почувствам измамен, преметнат.

Няколко от моите онлайн събеседници оспориха основната ми теза  –  че ситуацията се влошава, при това остро. Представиха икономически аргументи. Твърдяха, че нещата са по-лоши, защото ги искаме по-евтини, но ако вземем предвид инфлацията, качеството е каквото е било винаги. Не съм съгласен. Нашата нова пералня с измитите от символи врътки и копчета, с изтъркания в ъглите емайл, е най-скъпият модел, който съм купувал. Що се отнася до по-евтините неща – като жълтите ръкавици на жена ми – те не са евтини, те са без стойност. Всъщност, те имат отрицателна стойност, заради изхабения материал и изхабената енергия да отидем да ги купим, съответно да ги върнем – втора разходка, която просто не си струваше да правим. Вместо това, поехме загубата. И светът пое загубата. Малка, но минусите се натрупват.

През 19 век в Англия пишат Джон Ръскин и Уилям Морис, които вярват, че качеството на материалните предмети отразява и влияе на качеството на едно общество, дори на неговия дух. „Нямайте нищо в дома си“, казва Морис, бащата на движението „Изкуство и занаяти“, „което не знаете, да е полезно или не вярвате, че е красиво.“ Това ще е особено трудно днес. Наскоро жена ми имаше нужда от белачка за моркови. Трябваше ѝ спешно. Тази която купи, единствената в магазина, изглеждаше достатъчно добре, пък и разпознахме марката. За съжаление, белачката се провали в това да е полезна – не беше достатъчно остра, за да обели морков. Като моите химикалки, които не са химикалки, защото истинските химикалки слагат мастило върху хартия, нейната белачка, която не белеше, е недействителност, симулакрум, изображение на нещо, но не самото нещо.

Казват ни, светът става дигитален, и някой ден ще има дигитално недвижимо имущество, населено от хора с дигитални дрехи, пиещи дигитален портокалов сок, изстискан от дигитални сокоизстисквачки. Хората ще играят животите, които някога са приемали насериозно, животи, които някога са имали значение и тежест. Съдържанието на сок в сока ще стане нула, а старата ми физическа изстисквачка ще продължава да работи, докато останалата ми кухненска апаратура – няма. Не и по-голямата част от нея.

Аз също може да не издържа. Опасявам се, че няма. Психологическият дан на стоките, които не устояват, е че човек губи вяра, че бъдещето изобщо ще дойде. След това губи и интерес бъдещето да дойде, защото му се струва, че малко от това, което ползва или цени, ще бъде с нас да го посрещне.

Започваш да се чудиш – чие излизане от употреба се планира, на нашите продукти или на нас самите?

Автор: Уолтър Кирн, walterkirn.substack.com, превод: ekipbg.com