Защо арабските държави бранят, но не приютяват палестинците

Преместването на мирни граждани от Ивицата Газа в арабски страни в Близкия изток би могло значително да намали броя на невинните жертви в сблъсъка на Израел с терористичната групировка "Хамас". Но стари вражди, икономически съображения и антиизраелски настроения пречат на управляващите в тези страни да приемат палестински бежанци. В резултат на това два милиона души са заложници на терористите.

Египет: Икономиката не може да издържи стотици хиляди бежанци

„Държиш куче пазач на верига в двора, не в спалнята си. Защото трябва да плаши враговете ви, а не децата ви. За нашите съседи ние сме зли кучета, които трябва да сме по петите на Израел, а не в домовете им”, образно обясни шофьорът Махмуд нежеланието на египтяните да отворят ГКПП Рафа и да пропуснат бежанци от Ивицата Газа на своя територия.

Беше 2012 г., а операцията "Облачен стълб" бе в разгара си и израелската армия имаше задача да унищожи ракетните складове на "Хамас" и така да спре постоянните обстрели на израелските градове. Не беше необходимо израелските войски да влизат в Газа - целите бяха унищожени от въздуха и с управляеми ракети - но гъстотата на огъня и разрушенията бяха толкова големи, че хиляди жители на региона, включително и Махмуд със старата си тойота, решиха да напуснат домовете си и да избягат в съседен Египет. Но Кайро така и не им даде разрешение да преминат границата. Като жест на добра воля бяха допуснати в Египет само няколко линейки, превозващи тежко болни или тежко ранени жители на Газа.

Интересно е, че по това време президент на Египет бе Мохамед Морси, дошъл на власт по време на революцията от 2011 г. Морси бе от ислямисткото движение "Мюсюлмански братя", докато "Хамас", което управлява Газа, първоначално е палестинското крило на египетските "Братя". Но дори идеологическата близост на египетския президент с управляващия елит на Ивицата Газа не накара Кайро да отвори границите си за палестинските бежанци. Щом Морси не посмя да пусне палестинците в страната си, никой не очаква това от сегашния египетски президент Абдул-Фатах ас Сиси, който дойде на власт през 2013 г. след преврат, изпрати предшественика си в затвора и забрани "Мюсюлманските братя". По-късно съд, изцяло контролиран от египетското правителство, осъди Мохамед Морси на смърт за държавна измяна (той почина от инфаркт през 2019 г. и не доживя екзекуция - б.пр.).

В присъдата се посочваше, че сваленият президент е действал в интерес на редица чуждестранни организации, за които се твърди, че са имали намерение да подчинят Египет. Сред тези организации бе посочен и "Хамас". Въпреки че през последните години Кайро явно се сближи с властите в Газа, това не оказа влияние върху готовността на египтяните да отворят за палестинците пропускателния пункт Рафа. Дори в относително мирно време той биваше отварян само за няколко седмици годишно, а получаването на разрешение за преминаване през него от египетските миграционни власти можеше да отнеме месеци.

Това отчасти се дължи на факта, че Рафа свързва Ивицата Газа със Северен Синай - най-неспокойния регион в Египет. Още през 50-те години на миналия век пустинният полуостров, който е слабо контролиран от властите, се превърна в убежище за изгнаници от всякакъв вид - от контрабандисти до ислямисти, които редовно са поставяни извън закона.

Египет води война срещу ислямистите вече 11 години - от Арабската пролет досега. В Синай редовната армия се изправя срещу разнороден съюз от джихадисти, включително бойци на "Ал Кайда" и "Ислямска държава", забраненото "Мюсюлманско братство", местни бедуински племена и много други. Очевидно Кайро разбира, че ако бойците на "Хамас" преминат отворената граница в Синай, е много по-вероятно да застанат на страната на джихадистките бунтовници, които са им идеологически близки, отколкото да подкрепят официалните власти.

В същото време потенциалните икономически проблеми от отварянето на границата определено плашат Сиси и неговото правителство повече, отколкото евентуалното присъединяване на бойци на "Хамас" към джихадистките милиции. Растежът на египетската икономика безнадеждно изостава от увеличението на населението. Нов египтянин се ражда на всеки 14 секунди, а населението на страната е нараснало от около 65 милиона през 2000 г. до 105 милиона през 2023 г. През септември тази година президентът Сиси дори обяви готовност на държавата да въведе контрол на раждаемостта. Без него, предупреди той, страната може да бъде изправена пред икономически колапс и - което не е изключено - пред нова революция през следващите години.

В такава ситуация Сиси просто не може да си позволи да допусне стотици хиляди бежанци в страната, които ще имат нужда от настаняване, храна, медицински грижи и работа. Това е особено неуместно преди насрочените за декември президентски избори. И въпреки че египетските избори обикновено са предвидими и безалтернативни, Сиси не иска да се сблъсква с масови протести на египтяни, недоволни от разходите за подпомагане на бежанците в навечерието на ритуалното си преизбиране, докато гражданите на държавата страдат от растящи цени, безработица, липса на болници и училища и други проблеми.

Сиси, разбира се, не може направо да каже на палестинците, че не е готов да харчи за тях пари от вече напълно изядения от инфлацията бюджет. Панарабската солидарност и граденият от години образ на защитник на обикновените хора не го позволяват. Затова използва изпитаната от времето риторика за необходимостта всеки палестинец да се бори за собствена държава.

Официален Кайро казва директно: жителите на Ивицата Газа не трябва да се местят в други страни, те трябва да започнат изграждането на независима палестинска държава на своя територия, а не да разчитат на помощ от чужди правителства. За да не прозвучи канибалски спрямо гражданите в Газа, египетското правителство предлага, докато има боеве, да засели бежанци в израелската пустиня Негев, която също граничи с Ивицата Газа.

Йордания: опасява се, че с бежанците ще проникнат терористи

Подобна позиция заема и ръководството на Йордания. Кралство Йордания няма обща граница с Ивицата Газа, но има обща граница с друга палестинска територия - Западния бряг. На теория Израел може да организира коридор за жителите на Газа, за да стигнат до Западния бряг, а оттам да влязат в Йордания. Нещо повече, точно това е планът, който германският канцлер Олаф Шолц донесе в Близкия изток миналата седмица. Той веднага бе поставен на мястото му от йорданския крал Абдула Втори.

„Мисля, че сега мога да говоря не само от името на йорданското правителство, но и от името на нашите египетски приятели: никакви бежанци в Йордания и никакви бежанци в Египет... Това е проблем, който трябва да бъде разрешен в Газа и Западния бряг. Не можете да го прехвърлите на плещите на някой друг“, каза съвсем недвусмислено монархът.

Йорданската монархия исторически има много трудни отношения с палестинците като цяло и с бежанците в частност. След Първата световна война територията на днешна Йордания става част от така наречената Подмандатна Палестина, квазидържавно образувание, администрирано от Великобритания. През 1946 г. Йордания (тогава наричана Трансйордания) получава независимост и територията на Подмандатната Палестина, която остава под британски контрол, трябва да бъде разделена между еврейската и арабската държава. Това разделение не се е случило и до днес - истински независима палестинска държава все още не съществува. Частта от територията, определена за палестинската държава - Западният бряг заедно с Ерусалим - бе под контрола на йорданската монархия от 1949 до 1967 г. Йорданците загубиха контрол над тях в резултат на Шестдневната война, спечелена от Израел.

Освен това кралството официално отказа да върне загубените територии в полза на същата бъдеща палестинска държава. До края на 80-те години на миналия век представители на Западния бряг седяха в йорданския парламент и много жители на региона все още имаха йордански паспорти.

В резултат на това различията между палестинци и йорданци станаха толкова неясни, че позволиха на десните израелски политици и техните съюзници в Съединените щати и Европа да твърдят, че Йордания е същинската арабска палестинска държава, която е трябвало да възникне след разделянето на британските подмандатни територии. Тази позиция бе заемана например от Ицхак Шамир, който два пъти бе ръководител на израелското правителство през 80-те и 90-те години на миналия век. Той настояваше йордански пратеници да бъдат включени в преговорите за мирно споразумение между Израел и палестинците. Именно тях той смяташе за законни представители на арабското население на Западния бряг. И това не бе най-радикалната позиция.

От време на време има призиви от десни политици в Израел за презаселване на всички арабски жители на Западния бряг и Ивицата Газа в Йордания и заселване на двата региона с евреи. В крайна сметка според тях Йордания е палестинска държава, което означава, че палестинците трябва да живеят там.

И това се случва, въпреки факта, че отношенията между палестинците и самите йорданци никога не са били безоблачни. Всяка арабско-израелска война след първата, която избухна малко след появата на Израел през 1948 г., водеше до приток на палестински бежанци в Йордания. Именно в Йордания се появиха организации, включително терористични, които разположиха там своите щабове, декларирайки целта си да изгонят евреите от Близкия изток.

Сред многото палестински движения и фракции, намерили убежище в Йордания, имаше и такива, които призоваваха за свалянето на йорданската монархия като твърде мека и отстъпчива към Израел. Най-отчаяните от радикалите дори организираха няколко покушения срещу крал Хюсеин, бащата на сега управляващия Абдула II. Хюсеин оцеля и през 1970 г. предприе атака срещу окончателно излезлите от контрол палестински групи.

Конфронтацията между йорданската армия и палестинците продължи около шест месеца и в началото протече с различна степен на успех. Палестинците в един момент дори успяха да поемат контрол върху част от територията на Йордания. Това до голяма степен се дължеше на факта, че на тяхна страна се биеха няколко хиляди войници и офицери от редовната сирийска армия, които бяха махнали сирийските знаци от униформите си и бяха пришили символите на палестинските групировки. Сирийците не обясниха защо са се включили в чужда война и като цяло все още отричат ​​участието си в нея въпреки очевидните доказателства.

В крайна сметка йорданската армия премина в настъпление и принуди палестинците да се съгласят на мир. Йорданските власти поискаха всички въоръжени групи да напуснат страната. На палестинците бе позволено да заминат за Сирия, а оттам за Ливан, като вземат със себе си бойна техника и оръжие. След екстремистите към съседни страни де отправиха и между 100 и 150 хиляди палестински бежанци, които не са свързани с терористични групи. Някои от тях заминаха за Сирия или Ливан поради опасения за оцеляването си, но имаше и такива, които бяха насилствено прогонени от йорданските граждани.

Като цяло само детските спомени от войната с палестинците са достатъчни, за да може сегашният крал, роден през 1962 г., да бъде яростен противник на приемането на бежанци от Ивицата Газа. Ако добавим към тази икономическа нестабилност постоянната заплаха от въоръжени групировки, действащи в съседен Ирак и Сирия, които вероятно ще искат да попълнят редиците си за сметка на "Хамас", както и вероятността притокът на палестинци отново да отправи заплахата за и без това крехката национална идентичност чрез идеята „Йордания е Палестина“, тогава позицията на Абдула II става абсолютно ясна.

Сирия: Палестинците трябва да изградят собствена власт на собствената си земя

Ами сирийците? Може би режимът на Башар Асад ще бъде готов да приеме цивилни от Газа? Без тях неговата династия можеше да не се появи. Факт е, че катастрофалната операция на преоблечени сирийски войници в Йордания бе командвана от Хафез Асад, бащата на настоящия сирийски президент. През 1970 г. именно той бе министър на отбраната на Сирия и най-вероятно можеше да плати за поражението в Йордания с позицията си, свободата или дори живота си. Но Асад-старши действа изпреварващо - свали правителството, на което беше член, и стана новия държавен глава.

В това си качество той беше безкомпромисен борец за палестинската кауза през всичките си тридесет години като президент и предаде непримиримото си отношение на сина си Башар, който пое управлението на държавата след смъртта на баща си през 2000 г. Недоброжелателите казват, че агресивната пропалестинска и антиизраелска реторика, която понякога преминава в откровен антисемитизъм, не е искрено убеждение, а добре обмислена тактика на клана Асад, една от главните основи на неговата легитимност.

Факт е, че членовете на фамилията Асад са алауити, представители на малка затворена секта, чието верую е сложна смесица от шиитски ислям, гностическо християнство и гръцка философия. За арабския свят и по-специално за Сирия, където мюсюлманите сунити съставляват мнозинството от населението, алауитите са опасни вероотстъпници. За да могат представителите на тази секта да запазят властта си в страна, където са гледани едва ли не като на врагове на исляма, те се нуждаят от нерелигиозен, но в същото време много важен източник на легитимност. И Асад намери този източник в идеята за унищожаване на Израел, която все още е много популярна в арабския свят. И Хафез, и Башар при всяка възможност се представяха като защитници на мюсюлманския свят от предполагаемата надвиснала еврейска заплаха.

Башар Асад излага откровено конспиративни аргументи , че "Ислямска държава" е създадена и въоръжена от Израел, за да унищожи арабските държави, а само сирийските армия спасява Близкия изток от ужасна гибел.

В същото време непримиримата антиизраелска позиция на Асад по никакъв начин не облекчава положението на стотици хиляди палестински бежанци, които вече живеят в Сирия. Нито тези бежанци, нито техните деца и внуци, родени в Сирия, получават сирийско гражданство. Те живеят отделно от сирийците в собствени селища и квартали. Често нямат достъп до и без това нискокачествената сирийска медицина и образование. Нивото на безработица сред палестинците е няколко пъти по-високо, отколкото сред коренното население. Като цяло сирийските власти правят всичко, за да не се чувстват палестинците в Сирия като у дома си. Това е съвсем съзнателно - режимът на Асад толерира тези хора в страната си само защото изгонването им ще влоши и без това обтегнатите му отношения с арабския свят.

Официално твърдото отношение към бежанците се обяснява в най-добрите традиции на Абдул Фатах  ас Сиси и крал Абдула II: палестинците не трябва да очакват благосклонност от владетелите на други страни, а да се върнат на земята си и да изградят там собствената си власт.

След избухването на гражданската война в Сирия през 2011 г. около 160 хиляди местни палестинци от около 500 хиляди, живеещи в страната по това време, бяха принудени да напуснат домовете си и да потърсят убежище в по-спокойни региони или в съседни държави, т.е. станаха бежанци за втори път. Палестинските жертви на сирийската война наброяват хиляди. Освен това сред тези жертви има много убити от сирийската армия или специалните служби по подозрение за участие в бунтовнически групи. В една война, която много бързо се превърна в междурелигиозна, да си мюсюлманин сунит често е достатъчно, за да събудиш подозрението на силите на режима. И затова палестинците, които преобладаващо са сунити, неведнъж са ставали жертви на „лов на вещици“.

Откровените антисунитски страсти в правителствената армия и специалните служби накараха "Хамас" в знак на протест да затвори представителството си в Дамаск през 2012 г. Но през 2022 г. Асад и управляващата терористична групировка в Ивицата Газа обявиха възобновяването на отношенията.

Затоплянето обаче не се отрази по никакъв начин на положението на палестинските бежанци в Сирия - те все още са обект на дискриминация и животът им, поради все още продължаващите битки и правителствените нападения срещу сунитите, едва ли е по-безопасен, отколкото в Газа. Освен това палестинците, въпреки че нямат право на сирийско гражданство, подлежат на наборна служба в сирийската армия. Без преувеличение може да се каже, че значителна част от бежанците са изправени пред избор: или да отидат да служат в сирийската армия, или да станат жертва на тази армия.

Очевидното нежелание на властите да се грижат за бежанците, които вече живеят в тяхната страна, продължаващата война и дискриминацията правят Сирия изключително малко вероятно място за презаселване на жители от Газа. Освен това Сирия няма нито граници с палестинските територии, нито официални отношения с Израел, без чието участие не може да бъде решен въпросът за преселването на много хиляди палестинци.

Ливан: бедна страна, балансираща на ръба на война

Режим на дискриминация срещу палестинските бежанци, подобен на сирийския режим, действа и в Ливан. Палестинците там също живеят отделно от коренното население, също нямат право на гражданство и също са значително ограничени в достъпа до материални и социални придобивки. И това не е изненадващо - страната беше под сирийска окупация от 1976 до 2005 г. и окупаторите донесоха собствени правила.

Освен това нахлуването на сирийската армия в съседната страна бе извършено под предлог за обуздаване на палестински въоръжени групировки, чиято неконтролирана дейност стана един от основните фактори за избухването на гражданската война в Ливан през 1975 г. Така Хафез Асад успя да действа както на страната на палестинците в Йордания, така и срещу тях в Ливан.

И като вземем предвид факта, че палестински бойни организации се озоваха в Ливан, след като бяха изгонени от Йордания, можем спокойно да заключим, че Асад се е сражавал срещу собствените си скорошни съюзници. Ливанското правителство очевидно не бе в настроение да добави грижа за бежанците от Газа към многобройните си проблеми, като продължителна икономическа криза, неспособност на политическите сили да формират какъвто и да е вид отговорно правителство, високи нива на безработица и инфлация.

Като цяло, дори и без изявления в духа на лидерите на Египет и Йордания, е ясно, че една бедна страна, разкъсвана от безкраен брой вътрешни противоречия, балансираща на ръба да бъде въвлечена от "Хамас" във войната срещу Израел, просто не е готова да стане дом - макар и временен - ​​за хиляди хора, бягащи от битките.