Може ли Кремъл да инсталира своя партия начело на България?

Продължаващата вече пети месец руска агресия срещу Украйна отприщи емоции, каквито българското общество не помни от времето след 10 ноември 1989 година. Тогава споровете бяха не по какъв път да тръгне страната ни след 45 години комунистическа диктатура, натрапена от Съветска Русия. Имаше всеобщ консенсус, че тя трябва да стане демократична, с многопартийна система и да е „Швейцария на Балканите“. Това бе определение, което можеше често да се прочете във вестниците и да се чуе от изказванията на известни личности. Темата Русия бе почти изцяло загърбена от всички, а ако изобщо някъде изплуваше на повърхността, това бяха инициативи на хора от по-старото поколение, които просто не можеха да си представят, че целият им живот е преминал напразно, в лъжи за „светло бъдеще“. Младите не искаха и да чуват за Русия, вперили замечтан поглед на Запад. Голяма заслуга за всичко това имаше и самата Русия, понеже също се стремеше да се демократизира и да се отърси от дългите десетилетия болшевишка тирания.

Днешната война извади на българската повърхност колосално разделение, не просто за това по какъв път трябва да продължи да съществува страната ни, но то е дори персонифицирано около една единствена личност - за или против Путин и неговия (не дори на цяла Русия) светоглед за т. нар. „руски свят“, който много иска да наложи на близките си и по-далечни съседи. Изглежда, че начинът за постигане на „руския свят“ – с бомби, масови убийства, сриване със земята на цели градове и села, причиняване на огромни нещастия на мирни жители, по никакъв начин не стряска българските русофили, и те продължават да мечтаят света на Путин един ден да се установи и тук. За разлика от края на 1989 година, сред мечтателите за „руския свят“ този път има забележимо голям процент младо поколение, често живеещо в емиграция на Запад.

Тази бурна русофилска вълна избуя на фона на доскорошната пълна пасивност на руската страна. След 1989 година Русия практически се отказа да търси „път към сърцата“ на българите и се вълнуваше единствено от бизнес, прокарван у нас както по линия на легалния фронт, така и на нелегалния. Посолството на Русия у нас дълги години бе забравило да играе на тънката русофилска нотка и практически бе прекъснало контактите си с българското население.

Подобни сигнали на пренебрежение можеха да се видят повсеместно. Някогашното международно радио Москва (прекръстено за кратко в „Гласът на Русия“) всеки ден имаше и едночасова емисия на български език, частично преизлъчвана в годините на комунизма и от програма „Хоризонт“ на Българското радио. Новото международно руско радио „Спутник“, създадено от приближените на Путин, излъчва на 42 езика, но не и на български. Предвидената за чужбина държавна телевизия „Раша тудей“ – също продукт на путинската епоха, не вижда сред българите своя аудитория и не излъчва на български език. Путинска Русия не проявяваше сериозен интерес нито към това да притежава своя телевизия у нас, нито да създаде свое радио. Ако изключим няколко интернет издания, списвани на смешен български, пълни с измислици и конспиративни теории, Русия на практика е загърбила най-лесния начин да влияе върху обикновените българи.

Частично това се промени при новата посланичка Елеонора Митрофанова, която чрез публичните си изяви и с активно използване на Фейсбук – забранен в самата Русия, се опитва да оказва влияние върху обществено-политическия живот у нас. Засега обаче това са предимно виртуални изяви, които все още не са намерили отклик сред българите в масови прояви или други улични крайности. Дори няколкото митинги, организирани от „Възраждане“, уж с идеята да се настоява за неутралитет на страната ни, но по същество превърнали се (с присъствието на руски знамена и тематични проруски плакати) в акции в подкрепа на руското нашествие в Украйна, не преминаха границите на търпимостта.

Наличието на толкова голям процент копнеещи да променят из основи България и да я насочат към руския коловоз, ведно с новата политика на руското посолство в София, неминуемо следваше вече да породи съответно проруско представителство в политическия ни живот, което да прокарва тази концепция. Има ли обаче у нас подобна партия, готова да се нагърби да завземе властта и да преобърне кардинално обществения ни живот в угода на Москва?

За да се отговори на този въпрос, е важно да се разбере какво точно трябва да съдържа идеологията на подобна партия. Ако изключим очевидното – че следва да бъде безпрекословно вярна на Русия, да прокарва нейните виждания за света, и като такава – да бъде добре приета от официалните руски власти, кои са другите характерни особености, които следва да притежава? Българската русофилска партия трябва да е ярък противник на НАТО и ЕС и да настоява за незабавното напускане на тези организации. Желателно е да е несистемна – да не приема сегашното политическо устройство на страната и да се стреми по възможност да не участва в него.

И не на последно място – подобна партия трябва да се впише ярко в официалната политика на Кремъл, която е разделяй и владей. Това може да се онагледи с враждата между Армения и Азербайджан. Москва продава оръжия и на двете страни, като няма нищо против те да се плъзгат колкото си искат към смъртоносни конфликти, които после тя театрално да потушава като умиротворител.

Българската русофилска партия, съобразно балканските особености, трябва да е ярък враг на страни, които официална Москва ухажва. В нашия случай са Турция, Сърбия и Северна Македония. По отношение на последната Кремъл е нещо като гарант на каузата на македонизма, ярък защитник на македонските език и нация. На всеки 24 май руското посолство в Скопие не пропуска да отбележи, че именно Македония е дала на славяните четмо и писмо.

Има ли такава партия в България?

Доскоро най-лесният отговор би бил, че има и това е БСП. Наследничката на бившите комунисти действително води началото си от русофилията, доколкото основаването ѝ през 1919 г. се случва по образ и подобие на съветските болшевики. А и тогава страната на Ленин се е приемала за естествена пътеводна светлина на работническата класа, „прогресивното човечество“ и всички левичари по света.

На практика обаче българските социалисти отдавна са скъсали пъпната си връв с Москва. БСП не е нито против нито един аспект на т. нар. евроатлантически ценности. Дори е ярък привърженик на още по-здравото обвързване на България в приличащия вече на огромна държава Европейски съюз, като се застъпва за скорошното закриване на националната ни валута и въвеждането на евро.

Само участието на БСП в проамериканското правителство на Кирил Петков и натискането ѝ да е и в неговия наследник – евентуалния проамерикански кабинет на Асен Василев, е показателно, че социалистите са твърде далеч от „руския свят“ на Путин. Проруските изяви на ограничен брой членове на БСП, например депутата Александър Симов, само потвърждават това. А и русофилията на самия Симов винаги е била под съмнението, че е негова тактическа проява за печелене на избиратели, а не осъзната, идваща от душата му, любов към огромната страна.

Действително той бе единственият български „представител“ на „референдума“ в Крим, чрез който Русия анексира полуострова, като след връщането си заяви, че това е най-демократичният референдум в човешката история. А в момента използва профила си в социалните мрежи, за да възхвалява руските зверства в Украйна, където е публикувал и съвместна снимка с посланичката Митрофанова, наречена от него „приятна, интересна и интелигентна жена“. Но в миналото Симов бе написал в личния си блог и горещата възхвала на САЩ „20 причини да обичаш Америка“, където се възхищаваше на „най-силната държава в света“.

Другата спирка на българската пламенна русофилия, и евентуален кандидат за кремълски избраник, би могъл да е президентът Румен Радев. Действително в момента той разиграва руската карта, като с изявленията си се стреми да опонира на кабинета в оставка за всички негови решения, касаещи Русия. Радев знае руски, което силно го отличава от мнозина други политици у нас, яхнали кремълската вълна. Той бе против газовата политика на правителството, реагира остро на изгонването на 70-те руски дипломати, не пропуска сгоден случай да се заяви като приятелски настроен към Кремъл.

Това поведение обаче контрастира сериозно на всичко останало, което бе характерно за Румен Радев до 24 февруари, когато Русия нахлу в Украйна. През 2019 година той наложи вето върху сделката за американски самолети, които все още не са произведени. Тогава Радев направи всичко възможно да рекламира този свой ход. Същевременно отказа да върне след това Закона за държавния бюджет, в който бяха заложени милиардите долари за тяхната покупка.

Година по-късно Радев направи още един ход, който в никакъв случай не се вписва в „руския свят“ на Путин. През лятото на 2020 година той назначи за своя съветничка по юридическите въпроси един от най-преданите кадри на Джордж Сорос у нас – Иванка Иванова, която от дипломирането си до стъпването в президентството бе директор на правните програми в „Отворено общество България“. Именно тя беше в основата или съучастваше във всички становища в подкрепа на джендър идеологията, войната с Българската православна църква, фабрикуването на македонско малцинство в България и всичко останало от Соросовия конспект.

Радев лобира силно за новата партия „Български възход“ на бившия военен министър Стефан Янев, която – засега плахо – се опитва да се намеси в русофилския спектър у нас. Но и Радев, и Янев са изявени натовци, които никога не са изразявали позиции за напускане на организацията. Закъснялата им русофилия – по примера на Александър Симов – може да се разглежда също като тактическа с цел трупане на актив и бъдещи избиратели. И вероятно породена от неочакваната и за тях, избуяла след 24 февруари, любов към Кремъл сред огромни маси от населението.

Единствената друга организация, която активно работи сред русофилията в България, е „Възраждане“. До момента тя действително – като по конспект – се движеше по линията на Кремъл. Това, което държавните руски медии „Спутник“ и „Раша тудей“ разпространяваха в чужбина – и за коронавируса, и за НАТО, и за ЕС, за Украйна и „специализираната военна операция“ можеше да се чуе и види в изявите и поведението на партията и нейния лидер Костадин Костадинов. Зад лозунга му „Ние сме за неутралитет“ всъщност прозираше гореща подкрепа за руската агресия. А и Костадинов никога не е криел, че желае победа на Русия. В едно от последните си участия по „Хоризонт“ той преповтори руските опорки, че Украйна е недодържава, която скоро ще се разпадне, а след края на войната може и въобще да не съществува.

За разлика от всички останали политици и организации, заиграващи с българската русофилия, Костадинов е последователен противник на НАТО и ЕС. Обещал е, че една от първите му задачи, когато завземе властта, ще е да организира референдум за напускането на НАТО, а с ЕС ще пробва най-напред промяна на договора за членство и чак тогава крайна мярка. Той е категорично против въвеждането на евро. Изпълнява и другото главно условие да е политик от кремълския спектър – разделяй и владей. За разлика от официална Москва, Костадинов е противник на Турция и на Северна Македония. Често може да се чуе да заявява публично, че неговата крайна цел е „обединена България“. Макар никога нито един журналист да не го е попитал какво точно означава това, е ясно, че вероятно има предвид превземане на Северна Македония и присъединяването ѝ към нашата страна.

Цялата тази „кремълска“ конструкция на Костадинов и „Възраждане“ обаче се разклати след скандалното напускане на партията от депутатката Елена Гунчева. В откритото си писмо тя го атакуваше от позицията на истински русофил, който е бил потискан от ръководството, и лично от Костадинов, именно заради пламенните ѝ чувства към Москва. Гунчева разкри, че лидерът ѝ забранил да участва в русофилския Марш на безсмъртния полк; не ѝ дал да си каже русофилското изказване при свалянето на украинското знаме пред Столична община; смъмрил я, когато възроптала, че „Възраждане“ гласуват за декларация, в която Русия е наречена агресор; често иронизирал пред нея българската русофилия.

Твърденията на Гунчева представиха Костадинов и „Възраждане“ в познатата вече и от другите, изброени по-горе партии и политици, светлина на тактическа русофилия, целяща по този начин да постигне съвсем други стратегически резултати. В добавка – лидерът на „Възраждане“ не знае руски, и дори не е направил усилие да научи този език, което е естественото поведение на всеки, уважаващ себе си истински русофил. За сметка на това пък знае отличен английски.

Изводът от всичко, изброено дотук, е, че сред главните играчи в българския политически живот вероятно няма нито една партия от чист кремълски тип, готова, ако получи самостоятелно властта, веднага да извърши коренен поврат, за да я обвърже страната ни с „руския свят“ на Путин.

Причините за това могат да бъдат много. От твърде тясното и успешно обвързване на българския политически елит в добре платените американски мрежи за влияние, до нежеланието на самата Русия да се занимава с несъществена за нейните имперски мащаби държава като България. Не е за изключване и версията, че днешна Русия не е в състояние да събере в различните страни подходящи лица, които да обвърже със своите интереси. Дори в Украйна, където заради общото минало имаше огромни възможности за влияние, Русия не успя да създаде мощно лоби, което да ѝ помогне с превземането на Киев, когато насочи натам войските и десантните си групи на 24 февруари.

Човекът, на когото Кремъл наливаше милиони, за да създава марионетни проруски партии и медии в Украйна – Виктор Медведчук, се оказа обикновен крадец. След ареста му от украинските власти неотдавна, покрай всичко останало, което сам си призна, се разбра, че е прибирал руските милиони за себе си и приближените си, а е изпращал лъжливи сигнали към Москва, че украинците масово чакат Русия с цветя и питки със сол, достатъчно е само да обяви началото на нахлуването.

Затова сегашното временно заиграване с чувствата на обикновените и наивни български русофили е едно, а реалната политика – както винаги – се оказва съвсем друго.