Да бягаш от войната с кървящо сърце: Синът на бургаски бард изведе от ужаса в Украйна 17 жени и деца (ВИДЕО)
Всеки ден се събуждаме с мисълта, че това ще е последният ден от войната и всичко ще свърши, за да се приберем при близките си. Така започва разговорът ни с четири украински жени, които идват в България с помощта на млад мъж, който ги посреща на границата на Украйна с Полша. Веднъж срещнал уплашените до смърт погледи на хората по границата, той не може да остане безучастен, връща се два пъти и отвежда в България общо 17 души – жени и деца.
Нашата среща е с Илона от Киев и Влада, Катя и Вероника – от заплашения от бомбардировки Днипро. В най-тежкия момент им подава ръка Димитър Граматиков, който е син на един от големите поети и бардове Христо Граматиков – роден в Поморие, живял и творил в Бургас, преводач, режисьор, сценарист. Христо Граматиков получава приживе орден „Стара планина“ за цялостен принос в културата. Отличен познавач на руската и украинската култура и със сигурност е възпитал тези ценности и у сина си.
Баща ми ми е предал това отношение и умение да разбирам тези хора от два братски народа, споделя пред Флагман.бг Димитър Граматиков. Той е мениджър в световна корпорация, един от малкото българи в тази компания и работи само с чужденци.
Споделя, че е решил да тръгне за Полша първоначално, за да прибере на сигурно място жените и децата на свои колеги, но след като се среща очи в очи със случващото се там, се връща още веднъж, за да отведе у нас още хора – напълно непознати за него жени и деца, които заедно с негови приятели приютяват в домовете си.
Имам много приятели, работил съм в Украйна, Русия, Нигерия, Босна и Херцеговина и други държави. Плаках доста с тях, трудно може да се приемат подобни събития, когато имаш десетки приятели под бомбардировките, казва наследникът на големия бургаски поет, който със сигурност притежава и част от неговия талант.
В първата сутрин след избухването на войната Димитър е написал и стихотворение, което публикуваме:
Много неща не се показват, но в Украйна е страшно, споделят четирите украински жени, които непрекъснато получават съобщения от свои близки.
На Илона и другите две жени им се налага да вървят 7 км пеша заедно с дете, а за да преминат самата граница, им трябват цели 24 часа. Три дни не са спали, тъй като многократно влакът, с който са пътували, спира заради въоръжени атаки, накрая се наложило изцяло да го върнат обратно.
„Върнах се още веднъж до Полша, защото тези хора имат нужда. Там влизат много украинци и е много по-трудно да се установят и затова решихме, че е по-добре да дойдат в България, така заедно с мои приятели прибрахме общо 17 души“, споделя Димитър.
С тях е и малката Вика - 9 г.
Това са украински жени, които до вчера са имали работа, семейство, дом, красив живот. Днес им се налага да бягат от война с една торбичка дрехи и личните си документи, да не знаят във всеки един момент какво се случва с близките им, дали са живи, къде са и дали ще ги прегърнат тново.
Когато започват военните действия и се чуват аларми и взривове, Илона се намира в Киев с дъщеря си – малката Вика. В началото със съпруга й решават да тръгнат към Западна Украйна, където за двете ще е по-безопасно. А мъжът на Илона трябва да се върне в Киев, където е мобилизиран. Впоследствие заминават за Полша, за да бъдат посрещнати от Димитър и прибрани на най-сигурното място.
Вероника, Влада и Катя тръгват от Днипро по молба на близките си, след като получават информация, че и там ще има военни настъпления. Три дни не могат да се решат, за тях е много трудно да оставят близките и приятелите си.
През сълзи разказват как се наложило да се съберат всички на едно място, за да си бъдат морална опора, да спят по пода в банята и ваната на един от апартаментите, било ги страх от бомбардировките, затова облепят прозорците на жилището, но пък стоят далеч от тях, защото очакват всеки момент да се пръснат от взривовете. Да излязат от Украйна, ги убеждават близките им. Но до последната минута преди да заминат, всички са в доброволческите отряди, които опаковат и носят храна и принадлежности на военните на фронтовите линии.
Но въпреки ужаса, четирите жени казват, че всички хора, останали в Киев и Днипро, са сплотени и вярват, че ще надделеят над руснаците. Дотолкова са единни, че разказват как в Днипро магазините буквално се изпразнили, нямало никаква храна, останали само продуктите на щандовете на голям руски доставчик. Но хората предпочитали да стоят гладни, не и да докоснат тази храна. Никой не взема от тези меса и кашкавали, произведени в Русия.
А ден след това със стоицизъм и себеотрицание жива верига в Днипро се изправя пред тировете с руска хуманитарна помощ. Руснаците разтоварват палетите с хранителни продукти, но нито един жител на Днипро не отива да вземе каквото и да било. Десетки хиляди украинци се обръщат и си тръгват, без да вземат помощта от Русия.
Четирите украински жени обясняват, че много хора се страхуват да напуснат родината им, защото смятат, че навън няма кой да се погрижи за тях. Затова и се установяват в Западна Украйна.
"Ние искаме да знаят, че има много добри човеци и в чужбина, които ще ги посрещнат и ще се погрижат за тях. До последно не вярвахме, че някой ще ни покани в дома си с топлина и гостоприемство“, казват Илона, Вероника, Влада и Катя и добавят, че техният ангел се казва Димитър Граматиков. Той ги превежда през ужаса и им помага. Младите жени се надяват нишката на неговата доброта да продължи, да достигне до още много хора, които да отворят сърцата си за бедстващи хора като тях.
„Повечето хора излизат от Украйна, без да имат яснотата къде ще отидат. Много е важно да помислим за нашите деца и за продължението на нашата нация. Затова трябва да спасим колкото се може повече хора, ние не знаем колко страшно може да стане там. Затова нека всеки, който има възможност, да напусне Украйна и да знае, че ще има кой да го приеме“, казва Вероника. Тя тръгва Украйна заедно със сестра си и децата й, които заминават за Варшава. Едва след като е убедена, че близките й са в безопасност, Вероника потегля заедно с Катя и Влада към България.
„Много по-лесно е да се вземе решение, когато си в Киев, където има боеви действия и усещаш ужаса на случващото се. В Днипро беше тихо, но всеки ден се събуждахме с мисълта, че всичко може да приключи. От друга страна всички знаем какво се случи в Харков и как самият град беше разрушен. В нашите жилища в Днипро в момента се настаняват жители на Харков, които засега не напускат страната, но се спасяват от бомбардировките“, споделя пък Катя.
Без да могат да скрият тъгата си, четирите жени са единодушни – в България се чувстват добре, но нямат търпение да се приберат у дома.
„След ужаса, който преживяхме, първоначално в София ни стресира тишината, тук няма сирени, няма взривове. Непрекъснато получаваме съобщения от близките си, които са в укритията и много се надяваме до две седмици да се върнем в домовете си“, завършват с надежда Илона, Влада, Вероника и Катя.