Очаква ни правителство на подмяната, обвито в задкулисни договорки

От началото на демократичните промени в България е имало общо 16 правителства, от които 6 са били служебни, а останалите действащи с парламентарна подкрепа, на политически принцип и подкрепени от определена форма на парламентарно мнозинство. Процедурата по избор на правителство до голяма степен отразява т.н. „канцлерски принцип“, а именно наличието на силна фигура за министър-председател, по възможен политически лидер, победител на парламентарните избори, който води зад себе си монолитна политическа подкрепа. По този начин се съчетават три неща – личното влияние на премиера, парламентарната група или групи на мнозинството и на управляващата или водещата политическа партия, когато става дума за коалиционен формат на управление.

Политическата природа на министър-председателя не е залегнала пряко в българския конституционен модел, но тя е негова желателна характеристика, от която зависи едно целесъобразно функциониране на представителната демокрация. Защо? Защото по този начин се легитимира доверие, легитимира се връзката между избиратели, излъчената от тях законодателната власт и избраното от законодателния орган правителство. То е едновременно гарант за прозрачност на управленските отношения, изградено доверие, ясна, заявена и защитена предизборна програма (управленска от момента на избираното на министър-председателя и състава на кабинета), както и отчетност. Политическият лидер ще се отчита пряко пред избирателите на следващите избори заедно с партията си за поетите и изпълнени ангажименти към тях. Министър-председател, различен от такъв, който се е явявал и побеждавал на избори, няма тази пряка връзка нито с електората, нито със законодателната власт. Доверието в него не е продукт на пряк избор от страна на  гласувалите граждани, то е продукт на политическа договорка след конституиране на законодателния орган.

В най-новата ни политическа история силното политическа лидерство се е покривало със силна парламентарна подкрепа, извоювана на избори. Министър-председатели, които са политически избори, явявали се и печелили ги и ползващи се с този политически капитал, имат мандата на прилагат определена визия за управлението на страната, да гарантират трайност и предвидимост в обществото, са били Филип Димитров, Иван Костов, Симеон Сакскобургготски, Сергей Станишев и Бойко Борисов.

От другата страна стоят определена категория правителства, зовящи себе си „експертни“, „аполитични“, демонстриращи откъснатост от политическите процеси и манифестиращи някаква надпартийност и принципно декларирано желание за национално съгласие. Такива са правителствата на Любен Беров и Пламен Орешарски. Такова се очертава да бъде и следващото редовно правителство.

Експертно-технократските правителства, излъчени от орган на политическо представителство, каквото е Народното събрание, винаги в историята се оказват нестабилни и не можещи да формулират дългосрочен приоритет. Тяхната действителност е обвита от задкулисни договорки, а подкрепата им много често зависи от т.н. „мнозинства на сенките“- мнозинства по интереси. Липсата на дългосрочен приоритет означава живот ден за ден и непрекъсната битка дори за прокарване на злободневни предложения. В един момент се проявява и една пропаст между самото „експертно-технократско правителство“ и мнозинството, което го е излъчило. Решение, формулирано от него, не отчита политическата реалност на партиите, които са го избрали. Те действат по различна мотивация – докато едно решение на правителството може да е принципно правилно, то в същото време може да се явява политически невъзможно или нежелано. Така се губи и връзката между министър-председател, парламентарно мнозинство и управляваща или водеща партия.

Защо следващото правителство се очертава да бъде с такъв характер и може да бъде определено като „правителство на подмяната“, близко до това на Любен Беров и Пламен Орешарски? Защото политическото лидерство на т.н.  „протестни партии“ не е в състояние да действа спрямо политическите принципи на представителната демокрация. Казано по друг начин – фигурата на партията-победител и на премиера-победител я няма. Тя отсъства трайно. Холограмната фигура на Слави Трифонов от далечното телевизионно студио не изпълнява тази роля. Липсващата утвърдена и силна фигура гарантира и липсата на монолитно парламентарно мнозинство, което да изпълнява програма.

При тази действителност на преден план излиза полтъргайстът на големите реформи. Обрисуван с много красиви приказки, но без реални политически проекции. Отново – защо? Защото политическият разговор се води от принципно несъствани части, целящи да се напаснат към обща реалност. Но дори и това да се случи, подобна конструкция отново няма да може да формулира дълготрайна визия по две причини – отново, липсата на силно лидерство, което е заменено с партийни договорки в сенчести стаички, и тежките различия на договарящите се. „Правителството на подмяната“, дори и да бъде излъчено, ще има зад себе си „мнозинство на подмяната“, където отново временната политическа договорка ще е водеща. А това само по себе си означава рецепта за нестабилност, силно скрепена с политически скандали за всяко едно значимо и политически сложно законодателно решение.

Какъв ще бъде хоризонтът при подобна конструкция? Месеци, година, две? Правителство, което няма зад себе си единно парламентарно мнозинство, може да бъде свалено при всеки един вот на недоверие, при който се сформира малко по-различна конфигурация на политическите сили. Кой ще носи отговорността в подобна ситуация? Кой политически лидер ще носи отговорността за действията на кабинета?

При правителствата, където двете роли съвпадат – на премиер и на политически лидер – носенето на отговорност е гарантирано за всяко едно решение, независимо управленско или кадрово. Тук въпросът остава висящ.

Краткият живот на подобно управление върви ръка за ръка с друга отличителна черта на неговата природа – хаосът. Който ще започне да се проявява още в първите седмици след неговото сформиране, особено с представянето на втория ешалон на управленската администрация и серията от назначения, които да позволят на изпълнителната власт да функционира. Те също са предмет на отчетност пред Народното събрание, до една не малка степен на чисто политически и идеен принцип. Как би се възприело назначаването на човек, който подкрепя приватизацията на държавните и общински болници за шеф на НЗОК от левите партии, участващи в т.н. „мнозинство“?

Как ще се отрази това на политическа подкрепа и с колко ще съкрати хоризонта на управлението? И това е само една от темите. А те са много – здравеопазване, финанси, правосъдие, инфраструктура, обществени поръчки, външна политика, ваксини, зелена сделка, план за възстановяване... При такова мнозинство всяка от тях крие потенциален политически скандал и разпад на парламентарната подкрепа за правителството. Но шоуто тепърва предстои. И то няма да бъде с балета с Шоуто на Слави, а ще бъде с последствия за всички български граждани.

***

Димитър Стоянов е юрист, специализиращ в областта на конституционното право и административното право и процес. В периода 2017-2021 г. е експерт в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната реформа. Автор е на публикации по правна, историческа и външнополитическа тематика. Публикацията е за tribune.bg, заглавието е на Флагман.бг