Снощи чухме последната новогодишна президентска реч на Румен Радев. Пред финала сме на неговия втори мандат, а Конституцията е предел, който не може да бъде заобиколен. В края на 2026-а кабинетът на „Дондуков“ 2 ще има нов обитател. Именно затова настоящият момент е подходящ не толкова за емоционална реакция, колкото за хладен прочит - опит да разберем какво беше казано и какво остана между редовете.

На първо място прави впечатление отсъствието на какъвто и да е намек за бъдещ политически проект. И това е правилно. Подобни амбиции не се заявяват под звуците на новогодишни камбани. По традиция тези речи следва да вдъхват увереност, национално достойнство и умерен оптимизъм. Посланието на президента тази година обаче беше по-скоро остро, аналитично и конфронтационно, отколкото обединяващо. Разбира се, Радев нямаше как да подмине политическата обстановка - внушителните протести и натрупаното обществено напрежение в края на годината изискваха позиция. И все пак балансът се наклони към политиканстването за сметка на вдъхновението. Лично на мен ми липсваха още няколко думи, които да повдигнат духа, без непременно да вземат страна.

Централен акцент в речта беше темата за еврото.
„Решението да приемем единната европейска валута е стратегически избор в спорен момент. Въвеждането на еврото е последният жалон от интеграцията на България в Европейския съюз - място, което ни се полага с достиженията на хилядолетната ни култура и цивилизационния принос на страната ни“, заяви президентът.