Една парична вноска за Фиат Панда, в памет на Тодор Батилов*

Но нека да не дотягам със софизма си. Само преди два дни като гръм от ясно небе един глас прошепна в телефонната слушалка: „Съболезнования приятелю, Тодор Батилов почина“.

Удряни ли сте в диафрагмата? Ако да, трябва да знаете как за секунди въздухът отлита през зейналата уста и правиш жалки опити да ловиш въздуха, който не ти достига.Знаех, че боледува от цели 5 години. Чувахме се редовно и дори участвахме преди месеци в тв предаването „Обичайните заподозрени“. И не можех да повярвам, че този МЪЖ, този непримирим БОЕЦ, ще бъде някога сломен от коварния рак.                                     

На поклонението в събота, 21 септември 2013 г., беше като мравуняк. Оглеждах насъбралото се множество с просълзени очи и виждах само достойни жени и мъже. Все пак, погребението се падна в почивен ден. Спомних си една от крилатите му фрази, че гаргите летят с гарги, а орлите с орли. БАТКАТА беше най-земният човек, пръкнал се в тази наша окаяна действителност. Воювахме от двете страни на барикадата. Аз бях крадец, а той следовател. Бих дал всичко, за да върна времето в неговия тесен задимен кабинет, където разпитите бяха дебати и въпреки ситуацията, в която бях, той ме караше да се чувствам човек, а не престъпник. Срещнахме се отново след цели 12 години. Той вече беше началник на следствието. Потърсих го за съвет: Кварталният ми ме тормозеше всяка вечер да се разписвам съгласно някакви идиотски стари закони. Казах точно две изречения: „Батка, имам семейство и  то страда от това. Защо ме връщат към стария занаят?“ Годината беше 1985.   Следователят Батилов вдигна телефона и няколко минути разговаря с някакъв полковник. И точка. Никой повече не потропа на нашата врата и не притесни семейството ми. А годината бе 1985!   

След това минаха още доста години. Аз станах бизнесмен, а той напусна МВР, отвратен от Костовизма и неговите реформи. Причината бе в това, че всеки пост в системата тогава, а и сега, просто се купува. А подобни сделки не пасваха на неговия мироглед. Вече бяхме станали истински приятели, а не напудрени според интереса. Забързани в ежедневието, се виждахме рядко, но често говорехме по телефона. Батилов беше станал общински съветник, но разлика от останалите в Общинския съвет на Бургас, той не се кротна, а пак като един Дон Кихот се бе втурнал да спасява морската градина от заграбване. Невероятно беше, че този не богат човек не се поддаваше  на корумпиране. Виждах как в Общинския съвет, изпълзели покрай него мишленца за отрицателно време се превръщаха в крупни бизнесмени, а той  продължаваше да си е все същият ТОДОР БАТИЛОВ. Символ на чест и достойнство. После стана депутат, че и чак председател на комисията по етика в 40-то НС. Божеее, едва сега се замислям каква власт е имал, защо не бях аз на неговото място. През тези 4 години, докато ходеше по жълтите павета, се виждахме и чувахме при всяка възможност. Но никъде и никога не чух да е парадирал с депутатският си пост и имунитет. Продължаваше да тича и решава чужди проблеми, да спасява екологията, да помага на всеки с каквото може. Докато свърши мандатът през 2009 г. и трябваше да се прибере у дома. А можеше и  пак да е депутат, ако бе приел непочтена сделка. Предпочете да се прибере – по-беден, отколкото преди да замине за София. Вие да сте чували за такъв патологичен случай на български политик?

 И така, Батката си е в Бургас и чува, че съм обявил за продан Фиат Панда. Щом разбра, че е 4х4 веднага започна да прави пазарлъка да я купува. Беше преди 5 години. Трябваше му точно такава кола - да обикаля покрай Атанасовското и Мандренското езера, за да следи миграцията на птиците, чистотата на водата и природата, като цяло. Продължаваше да спасява света. Досещате се, че му дадох колата на изплащане. Той, милият, нямаше налични пари. Ех, Батка, Батка, защо ти трябваше да ме учиш на почтеност, защо аз не те научих да присвояваш?  Никой от двама ни, и до ден-днешен, поне така си мислех, не беше държал сметка на редовността и броя на вноските. През разни периоди, когато успяваше да се откопчи от лапите на лекарите и посъбере някой лев, идваше милият и ми оставяше по някоя вноска. Вече знаех, че е болен и не смеех да му звъня за щяло и нещяло, защото не исках да изпитва неудобство, не исках да си мисли, че го търся заради тази наша сделка. 

 БАТКАТА-ТОДОР БАТИЛОВ си отиде внезапно за всички ни на 20 септември 2013 г. Казвам внезапно, защото никой не вярваше, че ракът все някога ще го победи. След погребението се прибрах в Созопол и пихме по едно със съпругата ми за неговата памет. И толкова. Около обед, днес,  22 септември 2013  година, телефонът ми иззвъня. Непознат номер. Съкрушен женски глас  попита дали насреща съм аз. Представи се така: „ВЕСЕЛИНА ТОДОРОВА БАТИЛОВА. Аз съм дъщерята на Тодор Батилов. Татко много ми е говорил за вас и настоя от негово име да изпълня задължение – имал последна вноска за купената кола“.  

Онемях. А много хора, с които съм лежал по затворите, както и такива, с които после съм се сблъсквал при различни конфликти в бизнеса,  казват, че съм корав мъж. Явно не съм. Разревах се. Защото не съм допускал, че прословутата кола не е била изплатена до последната стотинка! Просто бях забравил, пък и, повтарям, не съм броил вноските. То бива честност и морал, ама да ги предадеш на децата си в същата сила, не бива! Даже мисля, че е вредно за оцеляването им в тази вълча България.

Поклон Батка! Още сълзи напират в очите ми.

Савко Калата, 20 часа, 22 септември 2013 г.   

*заглавието е на редакцията