Ексклузивно за Флагман.бг: Открихме кой е спасителят на 11 души от най-страшната българска катастрофа с автобус-ковчег

Този текст и снимките са обект на авторско право и забраняваме ползването им без позоваване и поставяне на активна връзка към сайта!

На 28 юли, неделя, в 19 часа на главния път Бургас-Царево, при новия модерен мост край Китен, ще бъде почетена паметта на 36 българи, повечето майки с деца, загинали на тази дата през 1972 г., но по разпореждане на органите на властта трагедията е запазена в тайна.

Поклонението с хвърляне на венци от моста ще е точно в 19,20 часа, когато рейсът достигна фаталния мост при Китен. На асфалта е имало гърбица и шофьорът решил да я избегне. Автобусът отскоча и водачът губи за миг контрол. Предната и задна лява гума затъват в пешеходната зона, плочата под нея пропада и возилото полита в дълбоката пропаст – там където реката се влива в морето. Потъва изцяло по таван. Дошлите по-късно леководолази и военни са се натъквали само на трупове, 14 от които на деца.

(Заслугата за издирването на този списък е на дългогодишния следовател и бивш депутат Тодор Батилов, който тогава е бил водолаз. Въпреки, че г-н Батилов напоследък се бори с тежко заболяване, е събрал сили да изведе тази кауза докрая. Той ни предостави имената и възрастта на загиналите, можете да ги прочетете накрая на тази статия, сред тях може да откриете свои роднини)

48-е летовници са се връщали от почивка във ведомствената станция на ДСО „Автопром“ в Ахтопол, пътували са в посока София. Мостът е лошо проектиран и построен, до самия завой, с неравна повърхност и декоративен парапет. Именно тези факти са укрили държавните ни ръководители и старателно са пуснали информационна завеса в медиите.
Преди три години Тодор Батилов издири и повика за първия помен двама от спасителите Евтим Милев и Иван Янев, които тогава са били току-що уволнени от казармата момчета. По това време те се стягали за забава и били официално облечени. Вървели по пътя към Китен. Виждат, че районът се изпълва с хора, които крещят, имало и много чужденци. Никой обаче не скача в дълбокото. Момчетата виждат в бездната лодка с възрастен човек на борда, а в нея и няколко човешки тела. Около лодката отвреме навреме се подавали ръце, чували се викове за помощ. Без да мислят, Евтим и Иван хвърлят дрехите си и скачат да помагат на лодкаря.

Дават му 500 лв. награда и медал, за да си мълчи за същинската част от трагедията

Неговото име разбрахме едва днес, когато в редакцията ни дойде бургазлийката Йорданка Вълчева. „Аз съм дъщерята на Васил Димитров и пазя неговата снимка с медала, както и единствените две публикации във вестниците. Предоставям ги заради паметта му“, каза г-жа Вълчева. В архаичния очерк тя е най-малката от петте му деца. Току-що завършила строителния техникум. Тя помни, че след драмата татко й получил медала, закарали го до фото, за да се снима за спомен, но тая снимка никой никога не е оповестявал. Заедно с медала му дали и 500 лева.

„Имахме три рибарски лодки, къщата ни бе до самия бряг, където е моста, по това време татко е излизал да слага мрежите. Чува тътена от падането на автобуса, но не осъзнава какво е станало, след минута-две на повърхността забелязва човешки ръце и веднага поема с най-голямата лодка. Тогава е 65-годишен. Той не можеше да плува. Просто е приближавал с лодката и е помагал да прехвърля хора зад борда. Добре е, че по някое време са се включили и двете войничета. От вас научих кои са били те, защото тогава от в.“Поглед“ са искали да ги намерят, вероятно, за да им направят очерци. От спасените 11 една жена умира, но тя е била със свръхтегло и сърцето й спира, когато вече на борда. За да я прехвърлят в лодката, тримата много са се измъчили. Затова ние знаехме, че той е спасил 10 от 48-е жертви. Един е успял да доплува сам до брега. Непрежалимото за моите братя и сестри, и за майка ни, беше това, че след преживения стрес татко вече не беще същия и малко след това почина от рак“, заключи г-жа Вълчева. Внукът на героя, за който ви разказахме, се казва Желязко Вълчев и днес е един от проспериращите бургаски юристи.

Публикуваме очерка на в.“Поглед“, за да видите как са писали по тоталитарно време колегите журналисти:

Другото име на героизма,или разказ за рибаря, спасил десет човешки живота

автор Любомир ЯНОВ, в. „Поглед“ – бр. 32 (554)/ 07. 08. 1972 г.

Къщичката му е на брега на Дяволската река. На няколко метра от моста, където преди една седмица се разигра драмата на потъналия рейс. Където нещастният случай срещна себеотрицанието на един 65-годишен българин и отстъпи пред неговото мъжество десет човешки живота. Където над всичко властваше рискът. Риск имаше дори в това, че спасителят не знаеше да плува. Защото едно е да умееш да ловиш риба, друго е да умееш да плуваш като риба. А бай Васил лови риба вече 60 години.

Роден в 1907 година в село Стралджа, Ямболско, неволята отдавна го подгонва към морето. Седемгодишен става рибар.

Морето замества училището. Още преди да се научи да чете гладко, Васил Димитров вече знае да плете мрежи, да лови риба, да предсказва бури. Научава се да си изкарва хляба сам. И това не е малко. В годините, когато сиромашията върлува във всяка българска къща, да можеш от седемгодишна възраст да си изкарваш хляба, това качество съвсем не е за пренебрегване. Така възмъжаваше цяло поколение, което съумя да разграничи силните патриотарски изречения от простата житейска правда. И бай Васил е от него.

Когато се връща от казармата, където служи като артилерист, става един от основателите на първата рибарска кооперация. Именно житейската правда го свързва с нелегалните. Тя е тази, която гласува за него, когато го приемат в партията.

След Девети постъпва в държавния риболов. Преди три години се пенсионира. Има пет живи деца и четири умрели. Най-малката тази година кандидатства във ВМЕИ

. Синът е рибар. От първия ден е на траулера „Феникс“. Постъпва като общ работник, после учи, става хладилен техник, после пак учи и сега е механик на кораба.

Седим в малката колибка до моста на произшествието. Баба Ангелина, жената на бай Васил, разказва:

- Готвех се да пера. Васил кърпеше мрежите, когато стана нещастието. Мъжът ми веднага скочи, бутна лодката и влезе във водата. Даже не ме дочака. Аз също исках да му помогна, но той извика, че няма време и загреба към удавниците. В това време мостът се напълни с хора. Всички викаха, крещяха на най-различни езици, но никой не се притече на помощ. Хеле по едно време дойдоха две момчета, българчета, едното май беше войниче. Те веднага скочиха от моста във водата и почнаха да помагат на Васил. Беше страшно...

- Бай Василе, а тебе не те ли беше страх?

- Как да не ме беше страх? Аз и друг път съм спасявал давещи се хора. Много е страшно. Пък и не знам да плувам. Ако се обърне лодката – край. Но какво да права. Това са хора. Не можеш да седиш със скръстени ръце и да гледаш как потъват...

 И продължи да разказва как пострадалите загубили съзнание и не знаели какво правят, как с лодката ги е събирал един по един, как той им хващал ръцете „защото ако те хванеха моята, сега може би нямаше да разговаряме“...

Слушах и си мислех, че може би това е най-голямата смелост – да можеш да превъзмогнеш страха в името на дълга. Пък тук даже не става въпрос и за дълга. Шестдесет и пет годишният старец съвсем не е длъжен пръв да влезе във водата, когато мостът е пълен с любопитни, пращящи от сила и българско слънце летовници. Но това е тази отговорност, която се е синтезирала през годините, когато е помагал на нелегалните, когато е носил партийния билет. Това е изпитът на този урок, който той е научил от партията и морето.

- Бай Василе, това, което извърши, според тебе героизъм ли е или нещо обикновено?

И тук очеркът се заинати. Очаквах отговор, че бай Васил не вижда никакъв героизъм в постъпката си. Тогава щях да обвия героизма му в познатия целофан на скромността и чрез вестника щях да го убеждавам, че е герой, а той ще чете, ще цъка с език и ще вика: „Ами... ами...“ Точно затова неговият отговор ме затрудни.

- Че как да не е героизъм. Двама души се бият и да отидеш да ги разтървеш – пак е героизъм, пък тука отиваш да спасиш десет човека. То си е баш героизъм.

По-късно разбрах дълбокия смисъл на тези думи. Героизмът на този човек не беше някакво неосъзнато, безумно чувство, което се появява спонтанно, а предварително възприета отговорност. Едно мъжество, което не се стеснява да се появи, когато е наложително. Точно затова тук няма място за скромност. Защото наистина е много смешно да се стесняваш, срамуваш или изчервяваш, когато се налага да се държиш мъжествено.

Основание за изчервяване може би имат тези, които скромно са гледали от моста.

Молим двете момчета, взели участие в спасяването на пострадалите, да съобщят имената и адресите си в редакцията.

Ето Ви и факсимилето от очерка във в. "Поглед":