Факлите на българския преход - самоубийства от гордост и от отчаяние
Някога бяхме свикнали, че факлите са символ на нещо тържествено и блестящо. Имахме олимпийски факли, имахме факли исторически - метафорични, алегорични и символични. Това, което обаче се случва напоследък у нас е покъртително. Хората протестират срещу олигархията и се самозапалват. Колко отчаяние и безсилие трябва да се е насъбрало в едно сърце, за да извърши подобен акт. Дали у тези шестима души, минали през огъня, не се крие „един истеричен комплекс”, както бе писал поетът Вапцаров в „Песен за човека”. Човешките факли са най-страшното и най-смразяващото оръжие на българския протест! Сякаш испанската инквизиция възкръсва у нас с тази разлика, че тук хората сами се изгарят, което е още по-апокалиптично и ужасяващо от „богоугодното” дело на торквемадовци, а по-късно на калвиновци и тем подобни фанатизирани „реформатори”.
Розовите облаци, с които доскоро ни опиваха шаманите на демокрацията и миловидния капитализъм, взеха да се пукат един по един. Пред народа изплува зловещата истина, че сатанизирането на социалните борби, тяхното анатемосване не беше направено с никаква друга цел, освен с обеззъбването на същия този народ, връзването на ръцете му, развращаването му и обезверяването му. Защото
грабежът на другарите-демократи беше съпътстван с чалгаджийки, миски, мутри и мутреси, с Азисовци и всякаква друга паплач,
чиято мисия бе да обработва и зомбира общественото мнение. Като връх на всичко сега се появяват и завършени простаци като Христо Стоичков, които да представляват „въстаналия” народ пред оялата се олигархия. Настина сме страна на чудесата!
Самозапалванията обаче, предшествани от самоубийствата на двете семейства преди протестите на улицата, които минаха някак тихомълком в медийното пространство, са сериозен повод да се замислим както върху важни аспекти от нашата народопсихология, така и над отчайващото и непоносимо социално положение на българина.
Интересно е, че последният не търси вече изход от трудностите в някаква борба, а се самоунищожава, подобно скорпион, попаднал в огнен обръч. Това е несъмнен синдром за безсилието на нашия съвременник пред октопода на олигархията. Както някога Кочо Чистеменски и Спас Гинев знаеха, че няма спасение в перущенската църква от изстъпленията на озверелия башибозук, така и днес народът осъзнава, че няма вече накъде. И се самоубива. От гордост и отчаяние.
Започнахме със свещичките на Фори Светулката и стигнахме до самозапалванията – един наистина забележителен път на родната „демокрация”, поредната розова мантра на политическия ни хоризонт.
Разбушувалата се народна енергия е в изключително безизходна ситуация, защото няма кой да я пренасочи и канализира, да я устреми точно в целта – промяната на политическата система у нас, с което да удари веднъж завинаги ненаситното сърце на мафията и олигархията. Но защо? Къде са лидерите и водачите?! Защо у нас няма ярки политически личности? Отговорът е прост! Защото
интелигенцията е вкарана под земята за сметка на всякаква полуинтелигентна и продажна сган
– на парвенюта, забогатели по мистериозен начин, на фанатизирани и охранени „патриоти”, който мечтаят за фашизъм и как да си напълнят повече кесиите, на еврокомисари, които довчера продаваха държава и народ, а днес се бият в гърдите, че са най-честните ни граждани, на разбойници, които разграбиха страната ни, а сега тръбят, че ще я превръщат в силна европейска държава, както и на изперкали медийни синигерчета, продаващи се на всеки, който има пари и власт. Откъде да дойдат тогава водачите ни?!
По същия повод Гео Милев беше писал в статията си „Българският народ днес” още през 20-те години на миналия век следното: „Властта” е занаятът - доходният занаят на българските тъй наречени „политически дейци”. Тяхната „политическа дейност” впрочем е била винаги само „борба за власт”. И тази борба разпокъсва жизнената енергия на народа; а дълг на тия „дейци” беше да организират тази енергия в творчество!” Все едно, че тези редове са били писани сега – толкова актуално ни звучат те днес.
И все пак защо трябва да се самозапалваме, вместо да воюваме?! Откъде този мазохизъм у нас?
Ето мнението на психиатъра д-р Венелина Митковска: „Сънародникът ни по принцип е любопитен и любознателен към съседа, приятеля, човека до себе си. А сега се затвори. Стена от безразличие – това убива и провокира душевните разстройства. В допълнение повсеместно оскотяване, тотален срив на моралните ценности, ескалация на бездуховността. Материализмът, поднесен по един циничен начин и липсата на елементарна култура също провокира емоционално нестабилните натури”.
Материализмът и бездуховността са другият страшен бич, който ни води и към душевна убогост1 и към социална нищета. Безверието и безбожието ни като народ вече преминава всякакви граници. Предсказанията на врачки, астролози, феномени, екстрасенси и всякакви други шарлатани така е промило мозъците ни, че в тях отдавна няма място на Божиите заповеди, които да ни крепят морално и да ни държат изправени срещу ударите на живота.
В тази връзка отец Иван от Нови хан ни казва: „Църквата осъжда самоубийствата. Бог ни е създал и само Той, никой друг, има право да отнеме живота. Това е голям грях”.
И накрая ми се ще да припомня какво пише в Православния Катехизис относно самоубийството: „Като посяга на живота си, самоубиецът: а) своеволно се разпорежда със своя живот, който не е негова собственост, а Божи дар; б) отказва се от по-нататъшен жизнен подвиг и самоусъвършенстване; в) проявява престъпно малодушие, и г) показва колко е слаба вярата му в Бога и надеждата му на Неговата милост. Самоубиецът лишава себе си от благата както на временния, така и на вечния живот”.
Така че борба, борба и само борба, братя и сестри българи! Никакво огъване и никакви самоубийства! И Бог ще подкрепи нашето оръжие и нашия гняв, защото казано е във вечната книга: „Глас народен – глас Божи!”
Утре е първи Април и поне като лъжа българите искат да чуят, че някой съдия е пратил премиер или министри зад решетките.
И не само защото Левски е усещал, че то е в нас и ние сме в него, че взаимно се обръщаме.
Има смисъл, защото не всички са идиоти, но понеже нормалните отказват да се набъркат в политиката, в нея остават само ненормалните.
От нас зависи – от всеки един от нас – какво бъдеще чака страната. Иска ми се това бъдеще да е наистина постижимо и светло, а настоящето да стане по-чисто. Иска ми се вие да го искате също. Ако достатъчно хора го поискаме, все ще успеем да го направим – заедно, в действие, а не поотделно и в очакване някой да дойде и да ни оправи.
Случващото се днес в България се харесва само на ограничен кръг от хора.
Те построиха една нова България – не онази, демократичната, която ние искахме преди 1989 г. и към която се стремяхме след 1990-а, а друга – напълно сбъркана, в която всичко изглежда грозно и грешно !!!