Златната Станка и тиквените медали на ГЕРБ

Това е невиждана в други области на нашата публичност самокритичност. Тя показва защо Станка е станала не просто Златева, а направо златна. Поставяла си е най-високите цели, следвала ги е, постигала ги е в несметни количества и при най-малкото отстъпление от този връх търси вината в себе си: „сама съм си виновна“, коментира вчера тя сребърния си олимпийски медал.

Да видим сега как стоят нещата в управлението на държавния Олимп у нас, където цари олимпийско самочувствие на властници с гордо вдигната глава на постоянни носители на тиквени медали.

На власт преди три години дойде групировка, която си постави за цел да измести конкурентите от заетите от тях позиции в тройния скок по корупция, управленско лентяйство и неуловима организирана престъпност. Дори със самото си название победилата групировка даваше заявка да го направи по „европейски“.

Понеже на избирателите им беше писнало да гледат как предишните специалисти в тройния скок го правят коалиционно по руски образец, заложиха този път на „европейското“. Но новата власт явно беше казала „хоп“ преди да е скочила. С поглед назад тя тича вече напред към миналото на България, възстановявайки незабравимите традиции на авторитаризма.

Целите в дисциплината свободна борба между народите за по-добър живот у нас са все така унизително непретенциозни. Борим се да отлепим плещи от европейския тепих, но последното място продължава да ни е гарантирано.

Спомнете си обаче каква беше първата хватка на победителите от националното първенство по политическо надлъгване през 2009 г. Те светкавично плячкосаха медийния обоз на съкрушения отбор от партийци и чиновници, който влачеше след себе си добре смазаната машинария на проправителствената пропаганда. Буквално за една нощ онези медии, които ругаеха нашенския Ханибал пред портата, паднаха на колене пред него. Емблемата на това поведение Тошо Тошев дори публично го разцелува още в нощта на победата му, а на следващото утро изпрати в леговището му с баница парламентьорката си Валерия Велева.

Резултатът е, че днес Ханибал и подобията му, които все повече се превръщат в негови копия, могат да си позволят безнаказано да говорят каквито си искат глупости, но да не бъдат публично изобличавани. Всеки шамар, който получават у дома или от чужбина бива интерпретиран като поредната аванта за властта.

Ако е разгромяващ доклад от Брюксел, той се описва като голям успех, защото е можело да бъде и по-зле. Ако е токов ценови удар, преобразуван в общ ценови шок, то му противопоставят имитация на замразяване на цени с елементи на самохвалство каква грижа за народа е това. Тъжните предизвестия за отдалечаването ни от Шенген се четат като знак, че сме супер в подготовката за признанието да ни имат доверие като европейска граница. Дори и при критиките за фалшивите дипломи от български университети ни „убедиха“, че всъщност висшето ни образование било водещо в света.

На какво се дължи този абсурд да носим тиквени медали, но онези, които би трябвало да държим отговорни, да се обявяват за шампиони?

Причината е, че за водачи в националния шампионат и на международния тепих сме селектирали състезатели с ниски критерии при поставените цели, неподплатено високо самочувствие и нулева самокритичност.Премиерът ни дори се хвали със своята недоученост, с което залага бомбата със заразата на мързела за бъдещите поколения, сочейки леността като добродетел.

Нали помните как плъзна модата на сплесканите уши при момчетата в началото на 90-те години на миналия век? Децата искаха да приличат на батковците с бухалките, които изкарваха лесни пари и караха лъскави коли. Това прави с подрастващите и нашият Ханибал пред портата на европейското ни развитие, която със скърцане се отвори пред невярващите ни сплескани уши, но всъщност през нея напред се бутат завоеватели на това бленувано европейско бъдеще, сочейки себе си за пример за подражание, вместо да кажат като Станка Златева- с далеч, далеч повече основание от нея- „за нищо не ставам“.