Почина спасил се по чудо от най-загадъчната самолетна катастрофа в България

Почина Николай Данаилов, единият от тримата, спасили се по чудо от най-голямата и най-странна самолетна катастрофа в историята на българското въздухоплаване, съобщи сестра му Мариана. На 16 март 1978 година Ту-134 на тогавашния български авиопревозвач „Балкан“, извършващ редовен полет от София до Варшава, се разбива в дере край врачанските села Тлачене, Върбица и Габаре.

В салона му пътуват полски и български юноши спортисти. Сред тях са и министърът на културата и изкуствата на Полша Януш Вилхелми, двама полски режисьори и световноизвестната треньорка и председателка на Българската федерация по художествена гимнастика Жулиета Шишманова. Николай също е имал билет за полета, но го изпуска в последния момент, защото от касата в предприятието му не успяват да му осигурят валута за командировката.

Още тогава случаят се превръща в огромна загадка. Освен че комунистическите медии процеждат само пет реда, в които дори не споменават имената на загиналите, има още нещо, което десетилетия наред остава необяснимо. След катастрофата не остава нито един труп. Всички пътували в самолета изчезват. Личните им вещи са налице, но властите отказват да кажат къде са отведени пътниците. Близките разбират, че са погребали празни ковчези, в които е имало само тенекии с пясък, когато след време отварят гробовете, за да полагат други отишли си близки.

В стремежа си да крият до последно истината, властите впрягат и баба Ванга, която лъже роднините на загиналите, че техните хора са отвлечени, но живи и здрави, и скоро ще се върнат. Така комунистическата върхушка се надява, че надеждата ще държи близките на загиналите кротки и те няма да са склонни да вършат притеснителни за комунистическата държава прояви. На роднините на загиналите поляци, при които Ванга няма как да огрее, пък са изпращани анонимни писма с внушения, че хората им са отвлечени.

Едва миналата година, след като бяха разсекретени много от документите около катастрофата, и след признанията на някои бивши служители на Държавна сигурност, тази мистерия най-сетне бе разплетена. Оказва се, че самолетът е станал жертва на отвличане. На борда му е имало двама араби - иракчанинът Ахмед Симан и кувейтецът Фахад ал Бадер, чиято самоличност ДС успява да скрие и посмъртно му я сменя с нова - на измислената англичанка Джоузи Найтингейл.

Целта е да се скрие истината и от съветските разследващи, пратени у нас да нищят случая. След като арабите нареждат на пилота да завие към Югославия, част от пътниците се нахвърлят срещу арабите, а те започват да стрелят. Сред пътувалите има партийни работници, а полският министър е и бивш партизанин, което обяснява безстаршното им поведение. Причина за него е и като цяло малката осведоменост на хората в комунизма какво трябва да се прави при отвличане - че пътниците трябва да си кротуват по местата.

Властите на комунистическа България за нищо на света не искат някой да узнава какво се е случило на борда, затова нареждат телата с видимите по тях рани от стрелба да бъдат изхвърлени в обща киселинна яма край Перник, където бързо да се разложат, за да не останат никакви доказателства. На близките в България и Полша са изпратени заковани празни ковчези, пълни с кутии с пясък. Самите араби са били в България за оръжейни сделки със създадената от ДС фирма „Кинтекс“, която се занимава основно с контрабанда на оръжия и наркотици. През 1975 г. Николай Данаилов завършва първи випуск Информатика в Политехническия институт във Вроцлав. Три години по-късно, когато е на 26, му предстои пътуване пак до Полша. Трябва да се качи на същия злополучен самолет. Но е роден под щастлива звезда. Той е един от тримата, близнати от съдбата, които се разминават със смъртта.

Другите двама са гимнастичката Илиана Раева, сега председателка на Българската федерация по художествена гимнастика, и състезателят от полския олимпийски отбор по колоездене Лешек Сибилски. Г-жа Раева внезапно вдига необяснима температура преди полета, която изчезва на сутринта на следващия ден. Това кара треньорката ѝ Нешка Робева да я замени с варненската гимнастичка Албена Петрова (15 г.), която загива в катастрофата.

Лешек Сибилски пък не успява да пътува до България, защото има изпити в университета. По това време в Полша няма закрити колоездачни писти и спортистите през зимата летят до България, където климатът е по-мек, за да тренират.

Данаилов работи като инженер в Завода за медицинска апаратура във Враца – отдавна разграбен и закрит. Трябвало служебно да лети за Варшава, а оттам - към Бидгошч, откъдето да достави части за български медицински апарати. Часове преди полета счетоводителка от бившето обединение „Приборостроене и автоматизация“ отказва да му брои преводни рубли за командировъчните – нямало в наличност, затова се налагало да изчака един ден.

По онова време в дома на Николай нямало нито телевизор, нито радио. Слушали новините от радиоточка – феномен на миналия век, който представлява говорител в кутия, свързан към кабелно радио, предаващо само една програма, обикновено съществуващата и днес „Хоризонт“.

„Прибрах се с влака и бях вече в къщи, когато в 18:30 по радиоточката съобщиха, че самолетът от София за Варшава се е разбил в каменните кариери край с. Габаре, Врачанско. Това беше моят полет. Изтръпнах и цяла нощ не мигнах, но истинският шок дойде на следващия ден, когато отидох на работа в завода. Сварих бюрото ми отрупано с цветя, а колегите ми ме оплакваха“, спомня си приживе инженерът.

Той остава жив, но понеже е сред лицата закупили билети за полета, му издават смъртен акт. Отменен е няколко дни по-късно. Години наред след това Данаилов не пропуска на злокобната дата да почерпи счетоводителката, оказала се негова спасителка. Николай е починал на 5 март след неравна борба с тумор в мозъка.