Тихо. Като през Либийската пустиня

1. В края на март всички световни информационни агенции съобщиха една новина: “Холандски съд постанови да бъдат изплатени 1 милион евро обезщетение за нанесени морални щети на палестинския лекар Ашраф Хаджудж, който лежа в либийски затвор заедно с 5-те български медицински сестри, обвинени в заразяване на либийски деца със СПИН.”

В България тази новина мина незабелязано. Не гъкнаха дори дежурните форумни псувачи, които периодично повръщат собствената си комплексарщина върху българските медици вече 13 години. Псувачите не реагираха дори на такива възбуждащи заглавия като “Ашраф стана милионер”.

Новината мина тихо, като през Либийската пустиня.

Първо – защото е добра. И второ – защото не инжектира поредната доза скандал във вените на отровеното българско общество.

2. Новината е повече от добра. Не заради въпросния милион.

А защото това е:

Първата победа на правото над произвола, на закона над беззаконието и на истината над лъжата. Този произвол, това беззаконие и тази лъжа, чрез които Кадафи властваше, а неговите довчерашни ухажори търпяха 8 години и половина. В своя полза и заради своя си интерес. За сметка на българските медици, на българските граждани и на българската държава.

Първата победа на правосъдието над престъплението срещу правосъдието и срещу човешките права. Престъпления, за които Кадафи беше обгрижван, насърчаван и възнаграждаван от същите довчерашни ухажори, наричани кой знае защо “международна общност”.

Първата международна и публична присъда (не сделка, не договори за милиарди) над инквизиторите на българските медици. Същите инквизитори, които либийският съд оправда и превърна в национални герои.

Първата морална победа за България в цялата тази мръсна, подла история, наречена “СПИН процес”.

А моралната победа е повече от всички милиони на света.

Тази морална победа за българската държава не предизвика никакво раздвижване в блатясалото обществено съзнание.

3. Новината е повече от скандална.

Тя е срамна. Не за холандската правосъдна система, а за българската. Не за държавата Холандия, а за България, наричана кой знае защо държава.

Поразително е нежеланието на българската държава да защитава и пази живота, честта и достойнството на своите граждани. Нежелание плюс  страх, нерешителност и безразличие, липса на постоянство, никаква настойчивост, никакво въображение, никаква воля, дипломатическа и правна несъстоятелност, държавно малодушие.

Съдът в Хага (не Международният наказателен съд, не Хагският трибунал, нито друг специализиран съд, а най-обикновен съд в града Хага) осъди инквизиторите на българските медици и защити честта и достойнството на един български гражданин. Ашраф е точно толкова български гражданин, колкото Валя, Валентина, Кристияна, Нася, Снежана и Здравко (нали си спомняте – в този ред медиите съобщаваха техните имена години наред). Ашраф живее в Холандия със статут на лице, жертва на инквизиции – статут, признат от ООН, благодарение на своя енергичен и компетентен защитник Лизбет Зегвелд.

Тя представлява и защитава: иракските жертви на химически атаки срещу холандския бизнесмен Франс Ван Анраат (внасял в Ирак химически материали през 1980 година); афганистански цивилни, жертва на въздушни атаки; и нигерийските фермери срещу Royal Dutch Shell (безконтролните разливи на петрол в делтата на Нигер опустошават реколтата и рибните стопанства).

Всички дела на Лизбет Зегвелд завършват с упех.

Поради една “проста” причина: разбирането, убеждението, че правата на човека са изконни, неотменими, универсални и не могат да бъдат накърнявани, подменяни, пренебрегвани, нито – още по-малко – погазвани по никакви причини и под никакъв предлог, независимо от раса, пол, възраст, религия, национална принадлежност, политически възгледи, социално и обществено положение, обичаи, традиции и териториалност.

Това не е откритие, ще кажете. Така е. Записано е във всички съществуващи харти, декларации и конвенции за правата на човека. Те не са купища листя. Те съдържат най-важния принцип – универсалните човешки права са обект на универсална защита, на универсална юрисдикция. Така либийските инквизитори бяха осъдени не в България и не в Либия, а в трета държава, на неутрална територия.

Адвокат Зегвелд направи това, което не направи българската държава – приложи принципа на универсалната юрисдикция.

5. По следите на изгубеното време.

Спомняте ли си какво правеха имагинерните български институции, докато българските медици крееха в затвора? Мълчаха. Блокираха всякакви публикации за изтезанията и гаврите над невинните заложници. Пазеха деликатните души на инквизиторите. Дундуркаха Кадафи като писано яйце, ласкаеха неговото алигаторско човеколюбие, рекламираха либийския съд като справедлив и независим, търгуваха с живота на медиците и с честта на държавата. Костов питаше: “Ами, ако са виновни?”, а Паси ни съветваше: “Да влезем в положението на Кадафи”, и му влизаше в положението,  пърхайки край шатрата на диктатора.

Това правеха. А какво не направиха?

Както винаги – най-важното:

Първо. Три правителства отхвърлиха идеята за международен паралелен процес на неутрална територия (питайте адвокат Владимир Шейтанов и гражданското сдружение “Препоръка 1726″). Така България се самолиши от международни юридически гаранции. И вместо универсалната защита на универсалните човешки права, предпочете да се гърчи в един гигантски геополитически сценарий с автор, режисьор и главно злодействащо лице Муамар Кадафи.

Само припомням – един ден преди да започне Лайпцигският процес, международният контрапроцес в Лондон (след 6-месечно разследване) осъди подпалването на Райхстага като нацистка провокация, превърна се в международен гарант и защитник на Димитров, Попов и Танев и ги оневини напълно. Ако в 1933-а може да бъде изобличена и осъдена една диктатура, а 70-80 години по-късно – не може, значи “прогресивното човечество” е станало или по-малко прогресивно, или по-малко човечество.

Второ. България не поиска Комитетът на ООН срещу изтезанията да разследва престъпленията на либийските власти срещу българските медици. България се отказа от това свое право по чл. 20 от Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (КПИ). Не защото Либия не е ратифицирала КПИ, тъкмо напротив. А защото през 2003 година по предложение на България Либия стана председател на Комитета на ООН по правата на човека (!), а през 2004 година Паси хладнокръвно лъжеше незнаещите, че КПИ се занимава само с “масови изтезания” (нищо такова не пише там) и пречеше на знаещите. Паси отдавна не е министър, но България и досега не е поискала Комитетът на ООН срещу изтезанията да разследва всички доказателства. Ако поиска, Либия е длъжна да съдейства. Ако Либия откаже, Комитетът сезира Съвета за сигурност на ООН, а Съветът има правомощията да разпореди разследване.

Трето. И до момента България не е потърсила отговорност на Либия по силата на Международната конвенция за борба срещу вземането на заложници. Не защото Либия не е ратифицирала Конвенцията, напротив. А поради комбинацията от невежество и равнодушие.

Четвърто. До 2004-а българските институции отказваха да си спомнят, че българският НК се прилага и към чужденци, извършили престъпления срещу интересите на Република България или срещу български граждани. Припомни им го в. “Новинар”, подкрепен от “24 часа” и “Препоръка 1726″. От май 2004-а (първите смъртни присъди) до декември 2006-а (вторите смъртни присъди) българската прокуратура не даде признаци на правен живот. Чак през януари 2007-а тръгна някакво следствие, колкото да не е без хич, поскърца, поскърца и спря, щото Либия (на Кадафи) не желаела да ни съдейства, а нашите следователи не знаели имената на мъчителите!

Тези имена са известни от 13 години. Има ги в 9 книги, 6 документални филма и хиляди информации, анализи и коментари. Знаят ги медиците, знаят ги журналистите. Даже холандският съд ги знае. Само българските следователи не ги знаят. Чакат. Минаха 5 години от спасяването на медиците, следователите продължават да не знаят. Чакат. Какво чакат? Либия любезно да им изпрати списъче с имената на инквизиторите, с техните адреси, месторабота, биографични данни, награди, офицерски звания и човеколюбиви подвизи?

Съдът в Хага и адвокат Зегвелд свършиха работата на българското следствие. Без да питат и без да чакат благоволението на либийските власти. Предишни или сегашни. Между тях разлика няма.

Либия без Кадафи ще ни съдейства толкова, колкото и Либия на Кадафи. Никак. Защото в мига, в който Либия изпрати мечтаното списъче, това ще бъде нейното самопризнание, нейното самоизобличение – като държава, като политика и като персони. Защото в монтирания процес срещу българските медици са овъртолени повечето от днешните “революционери” – довчерашни леви и десни ръце на Кадафи, все усърдни крепители на диктатора, които се надпреварваха да му служат, да го легитимират и възвеличават.

От кого по-точно българската прокуратура очаква такава самоубийствена отзивчивост? От Мустафа Абдул Джалил – министърът на правосъдието, който на два пъти подписа смъртните присъди на медиците, а днес се води лидер на опозицията и се прави на първи демократ? Ами нали той самият е съучастник в тази драстична злоупотреба с правосъдието!

Чии имена очаква българското следствие от Абдул Джалил? На полковник Джума Мишри – най-бруталният, най-вулгарният инквизитор на медиците, който днес (за награда) вече е генерал от “революционната” армия?

Да не би случайно новите власти да са арестували генерал Харб Дербал, Салим Джума Салим, Осама Уидал и целия списък достойни офицери, които холандският съд осъди, задето измъчваха зверски българските медици и се гавреха с тяхното човешко достойнство?

Да не би случайно новите власти да са осъдили д-р Абдул Маджид Шол – един от главните виновници за СПИН-епидемията в Бенгази, лицето, което отговаряше (може и сега да отговаря) за вноса на кръвни продукти в Либия, този корумпиран тип, закупил на по-ниска цена заразени с ХИВ-вирус банки кръв, остатъка от държавните пари прибрал в своя си джоб, за да се изяви после като най-перверзния мъчител на българските медици?

Да не би случайно новите власти да зачитат правата на човека, “независимо от религия, обичаи и традиции”, както повеляват общоприетите принципи? Ами нали “прогресивният” Абдул Джалил отмени светското право и наложи шериата с всичките му прелести – от правото мъжете да имат по 4 жени до линчуването с камъни. Законите (светските) са нещо относително, казваше Кадафи. “Истинските закони са или обичаите, или религията и само те определят кое е лъжа и кое – истина”, казваше Кадафи. “Свободата е застрашена, ако няма един Свещен закон, в основата на който лежат вечни норми, неподлежащи на промяна”, проповядваше Кадафи. И този Свещен закон е шериатът, казваше Кадафи. В Либия на Кадафи не се знаеше по кой закон ще те обесят – по светския или по шериата. Целта беше да те обесят. Кадафи беше перфиден, Джалил е откровен. Това е разликата.