100 години по-късно. Митовете за "Титаник"

Това е една история, чийто край е известен на всички – обреченият „Титаник” неизбежно потъва. Но последните часове преди това са разглеждани в редица филми по доста различен от реалността начин. И постепенно митовете за случилото се в нощта на 15-ти април 1912 г. биват приемани за истина.

От BBC правят преглед на някои от най-широкоразпространените от тях

Непотъващ

В лентата на Джеймс Камерън майката на главната героиня поглежда към „Титаник” преди отплаването от Саутхемптън и казва: „Така, значи това е корабът, за който казват, че не може да потъне”.

„И това е може би един от най-големите митове, свързани с „Титаник””, казва Ричард Хауелс от Кингс Колидж в Лондон. Според него никога корабостроителят „White Star Line” не е обявявал на всеослушание, че корабът не може да потъне. И по принцип никога не се говорило за това приписано „свойство“ на плавателния съд.

„Титаник“ сам по себе си не е представлявал особен интерес преди да потъне. Всъщност друг кораб „Олимпик“ е бил център на вниманието по онова време след изпълнението на курса Саутхемптън – Ню Йорк през 1911 година. Капитанът, курсът и броят на спасителните лодки са същите, каквито са и при „Титаник“ година по-късно.

Последното изпълнение

Един от най-драматичните моменти в повечето филми за трагедията е изпълнението на салонния оркестър, докато „Титаник“ потъва. Музикантите свирят до последно, за да повдигнат духа на бедстващите хора и умират като герои.

След потъването пресата обявява, че последното изпълнение е на християнския химн „По-близо, Боже мой, до теб“. Романтичният ореол е изграден.

В интерес на истината обаче разказите на оцелели очевидци сочат друго. Оркестърът въобще не заложил на религиозната музика, а на популярният по онова време рагтайм.

Историкът Пол Лоудън-Браун, който работи като консултант по филма на Джеймс Камерън, коментира, че драматичната сцена с „По-близо, Боже мой, до теб“ е била копирана директно от лентата от 1958-ма година „Нощта, която ще се помни“.

„Камерън ми каза, че е впечатлен от усещането при това изпълнение и директно ще го повтори в своя филм“, разказва Лоудън-Браун.

Смъртта на капитана

Малко се знае за последните часове на капитан Смит, но той е помнен като герой, въпреки че пренебрегва предупрежденията за опасни ледници и не намалява скоростта на кораба.

„Той е знаел колко пътници има и колко са местата в спасителните лодки. Но е позволил отплаването на полупълни лодки“, убеден е историкът Лоудън-Браун. И посочва, че в спокойната нощ на 15-и април първата спасителна лодка, напуснала „Титаник“, е била с капацитет 65 души, а са качили едва 27. Подобно нещо се случило многократно преди окончателното потъване.

„Капитанът е представян като геройски загинал. В негова чест са издигнати паметници. Разпространяват се картички, на които той пренася едно дете до спасителна лодка и се връща към кораба. Но това въобще не се е случило в действителност“, категоричен е Лоудън-Браун. Според историка именно капитан Смит е прекият виновник за всички провали в командната структура на борда на „Титаник“.

Освен това той не е издал обща заповед за евакуация, т.е. множество пътници не са знаели за непосредствената опасност. Нямало е и план за организирана евакуация, не са били проведени обучения за реакция при екстремни ситуации.

В нощта на трагедията капитанът просто се губи в паниката. Предполага се, че е изпаднал в емоционален срив заради неизбежността на жестоката съдба на хората на борда.

Злият бизнесмен

Историите за Джей Брус Исмей, президент на компанията-производител на „Титаник”, са разнообразни, но всички се съсредоточават в обвиненията за страхливото му бягство от кораба, докато жени и деца чакат за място в спасителните лодки.

Всички сценарии оприличават Исмей като страхливец, който първо принуждава капитана да поддържа максимална скорост на придвижване, а след това е сред първите напуснали „Титаник”.

„Всеки режисьор е намерил този портрет за прекалено значим, за да не бъде включен в продукцията”, смята Лаудън-Браун.

 Експерти посочват, че образът на злодей е бил изключително засилен от медийния магнат Уилям Рандолф Хърст. Той и Исмей били в остър конфликт години преди трагедията с „Титаник”, защото бизнесменът отказвал да сътрудничи на изданията на Хърст в няколко случая.

Така след потъването на „Титаник” пресата разкъсва Исмей, определяйки го за главен виновник за случилото. Дори до наричат Джей „Брут” Исмей. Вестниците на Хърст излизат със списъци на жертвите и спасените – във втория фигурира само името на бизнесмена.

Разказите на очевидци водят до няколко версии за поведението на Исмей – че е скочил в първата лодка, че е искал от екипажа да го изведе от кораба на отделна лодка или че просто му е било наредено от разпределящия офицер да се качи в една от лодките.

Лорд Мърси, който оглавява британското разследване на потъването на „Титаник”, обаче заключва, че бизнесменът е помогнал на множество други пътници преди да се качи на последната спасителна лодка на десния борд на кораба.

„Ако не се беше качил в тази лодка, той сам щеше да добави собственото си име в списъка с жертвите”, казва лордът.

Според Лоудън-Браун образът на страхливец е приписван незаслужено от киното на Джей Брус Исмей. Самият той така и не успява да превъзмогне срама и се оттегля от управлението на собствената си компания веднага след трагедията.

Пренебрегване на бедните

Една от най-емоционалните сцени в „Титаник” на Камерън е задържането на пътниците от III-та класа и недопускането им до спасителните лодки. Исторически доказателства за това обаче липсват.

Решетки за отделяне на пътниците били поставени на кораба по силата на американските имиграционни закони и страха от разпространение на инфекциозни заболявания. Арменци, китайци, холандци, италианци, руснаци, скандинавци, сирийци, българи и други трябвало да стоят отделени до пристигането на „Титаник” на американска земя. След това имиграционните власти щели да проведат съответните процедури.

За нещастие на хората от III-та класа за тях нямало предвидени спасителни лодки, каквито се полагали за всички останали. И по тази причина трябвало да се лутат по коридорите и стълбите, за да стигнат до спасение.

В същото време пътниците от I-ва и II-ра класа много по-лесно и бързо можели да се доберат до лодките и да се спасят. Тази версия се потвърждава и от официалното разследване, като и там се изтъква, че причината за решетки в ниската класа са единствено и само американските имиграционни разпоредби.

Според официалните данни от 708 пътници от III-та класа, оцелелите са едва 178. Що се отнася до I-ва и II-ра класи там съотношението е общо 609 пътници и 319 спасени. Най-много жертви пък има сред екипажа – 692 души от общо 908.

Нито един от спасените пасажери от III-та класа не е давал показания пред разследващата комисия. Всички те били представени от адвокат Харбинсън, който заявил: „Няма доказателства, че по някакъв начин пътниците от тази класа на кораба са били умишлено възпрепятствани да стигнат до спасителните лодки”.

Единственото, което се доказва е, че е спазвана заповедта първо „жените и децата”. В резултат на това разпореждане 115 мъже от I-ва класа и 147 от II-ра отстъпват ред и загиват на борда.