Политическите лидери на България се „хванаха за гушите“ в оспорван дебат

Телевизионното студио бе просторно, издържано в контрастни цветове и прекрасно осветено. В него един до друг се бяха наредили Бойко Борисов, Кирил Петков, Костадин Костадинов, Ахмед Доган, Делян Пеевски и… Румен Радев. Костюмирани, гледащи строго, всичките изглеждаха като лидери, които знаят как да преведат стадото (народа) към някое място без вълци, където тревата е вечно зелена.

Направи ми впечатление присъствието на създателя на ДПС, когото не бях виждал от много години в пряко предаване и директен сблъсък с опоненти.

Според слуховете мисълта му вече не течеше гладко, както преди, и той избягваше подобни формати. Бодеше очите и липсата на представител на БСП. Но, докато се чудех на всичко това, изведнъж камерата показа в едър план Бойко Борисов и той заговори:

- Уважаеми събеседници, аз може да съм всякакъв… но ми позволете в този момент да въведа един метапоетичен разрез на фигурата на Иван Вазов, когото разглеждам като литературен пантеист на националния дух. Той е не просто автор, а епохална константа в българската литература, една колективна проекция на народното самосъзнание, която функционира като идеологическо ядро на културната идентичност. Нека подчертая, че Вазов успя да формулира една метахронична визия на българската съдба - не просто огледало на обществото, но и негов нравствен регулатор и свещен етичен канон. С „Под игото“ той постигна уникална симбиоза между реализма и идеализма, която, по мое скромно мнение, представлява така нужната литературна вертикала, стабилизираща обществения морал. Неслучайно го наричаме Патриарха. Той е морално-смислов катализатор, въвеждащ литературна синергия между индивид и колектив. При него виждаме едно представяне на народа не само като етнос, но и като историческо събитие. Мога да ви уверя, че ГЕРБ е призвана да съхрани именно тези ценности - стабилност, устойчивост и центристка литературна мъдрост - които Вазов така съвършено отразява. Защото архетипният наративен хабитус, който той предлага, е нужен на нацията днес повече от всякога!

„Какво, по дяволите…“, помислих си. Облещих очи срещу телевизора и за всеки случай си бих сам един шамар. Същите до болка познати лица останаха върху екрана. Но наистина ли чух това, което чух?

В този момент фигурата отдясно рязко се прокашля. Кирил Петков, видимо раздразнен от монологичната тирада на Борисов, решително се намеси:

- Бойко, не можемЕ да отречемЕ стойността на Вазов, но позволи ми да изразя една по-европейска гледна точка! Вярно е, че Вазов представлява, както бих казал, един архетипен регистър на националната наративност. Но за съвременния българин повече е нужна критика, способна да деконструира байганьовщината като национална болест. Алеко Константинов е първият български интелектуалец, който насочва своята сатирична оптика към българското национално самосъзнание, правейки го безмилостно уязвимо. Съчетавайки по един виртуозен начин литературната хипербола с психологическата дълбочина, той успя да проектира образ, който е едновременно трагичен и комичен, значи, както казваме в нашите кръгове, напълно подлежащ на постмодернистка деконструкция. Алеко е ерудит, авангардист, културен фланьор, който без съмнение би поставил България в контекста на модерната европейска литературна мисъл. Ако искаме да бъдемЕ модерни, да тръгнемЕ към Европа, Константинов е нашият водач. Само с такъв поглед можемЕ да се реформираме. За „Продължаваме промяната“ именно този литературен дух трябва да бъде водещият.

Костадинов, който почти бе изгубил търпение, повдигна ръка, сякаш за да спре този „интелектуален разврат“ и заговори с патос:

- Уважаеми колеги, надявам се, че няма да възразите, ако внеса малко онтологична дълбочина в този повърхностен анализ. С ваше позволение, бих искал да се позова на дискурсивния автобиографизъм, присъщ на Николай Хайтов, който е посветен на културния код на българската душевност, завещана ни от старите планини и прадедите. Хайтов е единственият автор, който успя да осъществи духовния синтез на битовото и сакралното, на кръвта и земята. Само един сляп за онтологичната правда човек може да смята, че е възможно национална литература да съществува без своите корени. Митологизираният субстрат на българската душевност е основата, на която се крепи нашето бъдеще. Каквито и чуждоземни идеали да се търсят, ние не можем да се откажем от „Дивите разкази“ като прототип на българския екзистенциален наратив.

Доган, който изглежда беше в леко приповдигнато настроение, реши да се намеси с едно философско намигване:

- Виждате ли, уважаеми господа, всички вие говорите за индивида, за автора, за твореца. А аз бих искал да разгледам народната приказка като колективен палимпсест, като своеобразен синкретичен текст на българо-турското, съчетание, което обогатява нашата култура с хитроумния светоглед на Хитър Петър и Настрадин Ходжа. Нека не забравяме, че литературният симбиозис, характерен за тези басни, е продукт на векове на културна осмоза. И този симбиозис прониква дълбоко в народното съзнание. Истинската българска култура, бих казал, е една диалектическа антиномия, и ние не можем да игнорираме този взаимно допълващ се наратив. Той представлява хетерогенната тъкан на българската идентичност. В заключение ще кажа, че както Хитър Петър не може без Настрадин Ходжа, така и българите не могат без българските турци, които обогатяват нашия общ културен код.

Всички изведнъж се обърнаха към Делян Пеевски, който до този момент само потриваше ръце, леко замислен. Той се поизкашля и започна:

- Колеги, с риск да бъда наречен материалист, ще напомня за психо-социо-икономическия контекст, в който творецът трябва да оперира. Длъжен съм да посоча Димитър Димов като най-последователния анализатор на структурния детерминизъм на капиталистическите реалности, съумял да покаже властовите процеси и пазарната природа на човешките взаимоотношения. „Тютюн“ е истинска диалектика на социалния конструктивизъм, разкриваща колаборацията между идеализма и цинизма, между алчността и любовта. Мога да ви уверя в това, тъй като и аз поназнайвам нещо за тютюна. Също така имам скромен принос за развитието на българския капитализъм. Но нека се върнем на Димов. Ние като общество трябва да разбираме тютюна като метафора на човешките зависимости, като еманация на пристрастяващите стремежи на съвременния човек, подчинен на цената на парите. И днес темите, които Димов разглежда, са напълно актуални, те са в основата на обществото, на държавността. Трябва да разберем цената на всичко, което ни заобикаля, за да го оценим.

Румен Радев, който до този момент слушаше с безизразната физиономия на опитен въздушен ас с железни нерви, най-после взе думата, сякаш за да внесе последния щрих на дебата:

- Колеги, позволете ми да предложа една алтернативна перспективна рецепция, която обхваща както епическия мащаб на социалния реализъм, така и критическия патос на идеологията. Като представител и последен шанс на левите хора в България, аз смятам, че никой друг освен Богомил Райнов не е способен да превърне литературния реализъм в психоидеологическо оръжие. С неговата фройдистка интерпретация на моралния императив и изследването на колективното несъзнавано в персонажа на българския шпионин, той разширява литературната територия на левите идеи. Кой друг освен него създаде такава фигура на идеологическия воин, която комбинира метафизиката на социалистическата кауза с драмата на личната саможертва? България има нужда от именно такъв разказвач, който едновременно разчупва и въздига архетипите на героичното. Райнов предлага онова емпатийно сливане на литературата с идеологията, към което ние, социално ангажираните читатели, винаги се стремим. Към него трябва да се обърнем и днес в търсене на верния път.

*

Изведнъж усетих, че съм буден. Отворих очи, прозях се и изломотих с още сънен глас:

- Бахти странния сън!

После веднага включих телевизора, за да се информирам как върви развитието на скандала с пиесата „Оръжията и човекът“ по Бърнард Шоу, която Джон Малкович се опитваше да постави у нас.

Вижте още от автора:

Лидерски дуел по български – това може да се окаже решението на политическата криза

Доналд Тръмп и Камала Харис скараха бургаски пенсионери

Първият македонец в космоса

Първият работен ден на равноотдалечения премиер

На оня свят