ЕВРОВИЗИЯ, АКАДЕМИЯ, ХОНДА МОТОРС И ... ДАЛИ НЕ Е ВРЕМЕ ДА СПРЕМ?

Мисля, че изпитвам смесени (т.е и двете) чувства и ще се опитам да обясня защо.

Последният ден от високосния февруари на 2012 г., Зала №1 на НДК (само да не напише някой „изпълнена до краен предел“).  Най-гледаното време по БНТ.  Добра сценография, режисьорско попадение с балет ДЮН, стегнат сценарий без излишни разтеглици, опит за обещаните  3Dефекти. Публика и зрители с очаквания,  подгряти от предварителната рекламна кампания.

И се започна...

Първи бяха  GoWeek  с погрешно решение - руски противогази, на които едва ли ще им се зарадват в Баку. Фронтмен с шапчица джамирокуейка мънка текста на еднооктавно парче. С този стил, едва ли ще видят свят, въпреки заглавието на песента си ( „The way you see the World“).

Тодор Гаджалов („StillloveYou“) явно беше много стегнат и се движеше около тоналността на поверената му песен. Не мисля, че сядането до пианистката стил „котешкия марш на четири ръце“ е сполучлив сценичен ход. Певци – перфектни пианисти, наспорил  Господ по световните сцени, едва ли ще впечатли някого.

Стелиана Христова („Пътят“) напомни, че понякога трябва да се пее на български. Певица с безспорно излъчване и глас, но не можа да се прояви в банална мелодия и шлагерче, като че ли извадено от „Златния Орфей“. Неизразителен и безмислен дует на втори куплет. Женските дуети са трудна работа, а и на нея не й е нужно това. Мисля, че заслужаваше по-висока оценка и по-добра песен.

За разлика от нея, песента „Alone“ се оказа трудна и над възможностите на Рене Ранев. С фалцетите си, много близо до точния висок тон и гневно изпълнен припев, не се чудя защо е сам.

ДесиСлава, предварително сочена за фаворит

( за която всички знаят, че има доста широка бленда) изпълни едно етно-денс парче с добър саунд и визия, която дори балет от мъжленца в шалварки не успя да развали. Не ми е лесно да го призная, защото слушам друг тип музика, но на този конкурс най-гласовити бяха фолкаджийките.

Светозар Христов ( „KeepMeDown“) окончателно ме убеди, че с тънки нежни гласчета и семпли текстчета няма скоро да надвием чалга-субкултурата.

След шестата песен изтощеният зрител получи заслужена пауза, през която Драго Чая се опита да го развесели. Зад гърба на водещия неизвестни „бекстейджъри“ дружно похапваха от телевизионната софра. Дано са ги забелязали от „Господари на ефира“.

Симона Сиванио („Eternal“) демонстрира перфектен вокал и стил в дрехите и сценичното поведение. Въпреки леката заигравка с Гърция и на моменти напомнянето за „Титаник“, тя според мен трябваше да получи билета за Баку. Така мислят и повечето от гласувалите в Интернет, които са я поставили на първо място.

Ивайло Колев показа мек, кадифен тембър на мъжки глас, толкова рядко срещан напоследък. Само че, този номер с полуголите плейбек цигуларки отдавна вече се играе на всеки кораб или голям ресторант по света. Абсолютно губеща схема за конкурс. Успешно е само ако си го измислил и направил първи, както бяха първите частни таксита.

Софи Маринова  показа премислена и подготвена комерсиална схема,

която Евровизията налага -  екзотичен глас и етнически произход, простичък текст и внушение, запомняща се денс мелодия. Беше статична на сцената, не получи подкрепа от балет и беквокали, но въпреки това спечели. Мисля, че ще се класира сред първите десет.

След обявяване на резултата тя, за ужас на водещия каза: „Помислих, че пак са ме излъгали“  и после простодушно поясни: „Родата, бе! Обещаха всички да си купят ваучери!“. Софи ни обясни ясно механизма на класиране, а ние с мнителните си мозъци се сетихме за бързия възход на група „Каффе“ преди години.

Вяра Панталеева определено не се чувстваше добре в роклята и в ниската тоналност на песента „Вяра“. В средата на изпълнението си получи неудобно дълго соло на пианото, през което време се чудеше къде да се дене. След модулирането с половин тон на последния куплет се развихри, но вече беше късно.

Групата  New5 показа изтърканата още от Спайс гърлс и други женски групички  лента – мухоловка. Несигурните им гласчета издаваха липса на концертен опит. Дано да си намерят певец, който да е висок колкото тях или поне да има глас.

Заслужен и неуместен завършек на конкурсната вечер заби гвоздеят на Цецо Елвиса.

Доминираше фалшивото пеене, кич в облеклото и поведението,

 наизустено прехвърляне на микрофона от ръка на ръка, а вариететния номер със свалянето на полата на партньорката направо доуби естетическите очаквания на невинния зрител.

Всичко написано дотук е моето лично мнение на неук зрител и слушател с лош вкус. То може да бъде оспорено или дори тотално оплюто. В изкуството състезанията и класациите са пълна безмислица, защото критериите за красота са субективни. И добре, че е така. В противен случай на Олимпийските игри щеше да има надскачане със стихове, надбягване с картини или надсвирване на маратонска дистанция.

И всичко щеше да е много забавно като колективна безобидна весела лудост, ако не беше огромната помпозност, претенциозност и маниакална показност, с които е обградено цялото това Евровизионно творение. От първото участие на България през 2005 г. и до сега всичко е напъни и скандали. Групата „Каффе“ си спечелиха печална слава на плагиати и основателно съмнение за купен вот. През 2006г. Мариана Попова, след оттегляне на участници, обвинения в манипулации, след технически проблеми при гласуването и въпреки силната мъжка подкрепа на беквокала си Азис, не регистрира успех при участието си.

През 2007 г. Елица и Стоян поляха с „Вода“ и отвяха всички конкуренти в България и Европа. Класираха се пети в Хелзинки. Чак тогава се замислихме и си зададохме въпроса – гласуването в Евровизия геополитическо ли е или да? Русия, Украйна и носталгията на бившите югославски републики не изтикаха ли Сърбия на първо място? За следващата година трябваше като добре класирали се да сме направо на финал, но организаторите своевременно промениха регламента.

Замислянето ни продължава и до днес.

През 2008 г.  участието на Диип Зоун  и Балтазар беше обявено в сайта половин час  преди приключване на гласуването. Е, нищо де, техническа грешка. „Плахото вокално представяне на Йоана“ , както свенливо се изразиха в Уикипедия не ни донесе успех.

2009 г. беше нашето Ватерло.  Краси Аврамов, самонарекъл се „Човекът-глас“, след поредица от скандали, така ни представи в Москва, че влезе в челните места на най-лошите песни в историята на конкурсите „Евровизия“. Хвала  на „такъви гласове“. Пространното му интервю в Yotube( за първи път симпатизирам на Албена Вулева) издава тотална липса на самооценка, на моменти граничеща с агресивна простащина.

През 2010 г., засрамена от Човека-глас, музикалната гилдия реши да вземе нещата в свои ръце. Като че ли нищо по-важно няма в музикалния ни живот. Сформира се експертен съвет от 56(по списъка) музикални и текстопишещи специалисти, някои недотам специалисти, някои извадени от нафталина, а други бяха изненадани и втрещени от включването си в списъка на гръмко наречената „Академия Евровизия“. Нищо, че думата „академия“ има съвсем друго значение, те всички станаха академици. За негова чест, единствено музикалното училище „Проф. П. Владигеров“ в Бургас достойно записа: „отказва да изпрати представител“. За това пък директорките на Котел и Широка лъка станаха участници в избирането на Миро за наш представител в Норвегия.

 Поръчково и демократично му бяха написани пет песни,

с една от които той спечели малко повече точки от колегата си Краси Гласа предишната година.

През 2011г. Поли Генова сбъдна предсказанието ми (вж. статията „Визия или Евро“) и си направи добра екскурзия из Европа. Просто „На инат“! Това, разбира се, не й пречи на самочувствието да оценява други певци по музикалните формати.

В края на тазгодишния конкурс, още по-засрамен от миналата година Стефан Димитров - председател на Академия Евровизия каза: „Ако не се класираме, няма страшно!“  Ами да! Кой се плаши? Дават ни пари, имаме си Академия и конкурс, що да се плашим?

Има нещо дълбоко сбъркано в целия Евровизионен фарс. Чувствайки се неудобно от предишната си активност в соцлагера, СИВ и конкурсите на Интервизия и в желанието си за закачим още едно ЕвроИме към балканските си комплекси, сме се залепили и втренчили в този конкурс. Забравихме, че във финалите му по право и без състезание участват страните, които са го измислили. Също като първите частни таксита. Независимо какви глупости ще изпеят, представителите на „Голямата четворка“ – Германия, Франция, Испания и Великобритания, автоматично са на финал. Регламент от Студената война. Правим се, че не забелязваме – повече от половината страни – участници не се намират териториално и никога няма да бъдат в Европа.

 Като втора категория се състезаваме с

Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Украйна, Андора, Малта, Албания, Кипър, Израел... Треперим за есемесите си, обаждаме се на познати в чужбина, дано гласуват за България, вълнуваме се за резултати от музикален формат измислен и предрешен политически.

 Малко преди края на Втората световна война г-н Сойчиро Хонда, собственик на малка фабрика за мотоциклетни двигатели продава компанията си на Тойота. Самият той, едва бил оздравял след тежка катастрофа, предвиждал и спад на производството и продажбите след войната. Останал свободен от бизнеса си, г-н Хонда едва ли само си е клатил краката и пил саке през следващите 3-4 години. Вероятно е мислил. От неговото мислене през 1948 г. се е родила HondaMotorCompany – с много амбиция, мотивация и начален капитал от 3000 долара. Не се наемам да опиша какво е днес гигантът в японското автомобилостроене. Философията на Сойчиро Хонда била проста: „Властта и инициативата – при можещите хора!“

Дали не е време да постъпим като г-н Хонда през 1942 г.? Да спрем за няколко години участието си в този смешен и остарял конкурс, в който по презумпция винаги ще бъдем в долната половина. И други държави са постъпвали така. Защо следващият конкурс за Евровизия да не бъде пак на 29 февруари?

Е, ще трябва да закрием Академия Евровизия, но нали няма страшно! Можем да подкрепим музикалните школи, да купим на училищата китари, пиана, духови инструменти. А конкурси по света- колкото щеш!

Другата посока е: „Тази година Софи Маринова, догодина – Веско Маринов“.

Дано не ми се разсърдят приятелите, които цитирам.