Един поет ослепява бавно, пред бездушните минувачи и държавата

Сложи на лицето си маска,
преструвай се на веселяк.
А удара вземай за ласка,
гони безпощадния мрак.
Духът изтерзан отпочива,
когато загърбиш скръбта...
Спомни си моменти щастливи,
а заедно с тях - любовта!

Красимир Димитров

„Към новата цивилизация”

В тези стихове, издадени през 2000 година в стихосбирката „Към новата цивилизация”, авторът Красимир Димитров като че ли предусеща съдбата си. Удари отвсякъде, които трябва да приеме за ласки, за да не полудее, безпощаден мрак, който пълзи към него и заплашва да го погълне. Изтерзан, но силен дух и една любов, останала толкова далеч в миналото, че се е превърнала  в измислен спомен.

Пред църквата „Свети Иван Рилски” в Бургас е пълно с просяци. Оръфана жена протяга костелива  ръка. Майка с няколко деца се хвърля към всеки минувач. Мъж с ръкавици, понесъл целия си багаж в няколко торбички, тихо върви след всеки богомолец и се радва на всяка подхвърлена стотинка. Друг клошар на неопределена възраст стои стратегически до кошчето за боклук. Там децата хвърлят останките от закуските си. Той се стрелва, изпреварвайки гладните гларуси и врабчета и напъхва парчето баничка в устата си. После отново заема позиция пред кошчето.

Мен просто ме е срам, че съм тук, но нямам къде да отида, казва тихо той.

И разказва житейската си история, която ако беше станала по друго време, не сега, той нямаше да бъде пред църквата, нареден до просяците.

Красимир Димитров е от Варна, културен и фин човек на 53 г., изненадващ всички със своята философия и примирение. С две висши образования – психология и бизнес и мениджмънт. Човек, живял заможно, работил, творил и накрая стигнал до…пейката. Ранен развод, за който Красимир пестеливо обяснява – несходство в характерите. Дълги години сам с единствения си син, когото издържа. Синът се сгодява за съседско момиче, дава му и пръстен. После отива в казармата, уволнява се 9 месеца по-късно  и отива на курорт с приятелите си, за да отпразнуват свободата. Внезапно се връща, но този път с друго момиче. Годеницата плаче, но момчето е упорито – това е голямата му любов. Двете любими – старата и новата, се гледат всеки ден през оградата, а бившата годеница, която е чакала любимия си близо година,  не смее да излезе  от срам и мъка.„Синко, тази твоя постъпка ще бъде наказана. И няма да те накажа аз. Кой съм аз, та да те съдя. Но има съдба и тя е съдникът ни.” – казва му тогава Красимир. Новата кандидат-снаха чува думите му и се нацупва. И започва да гледа накриво бъдещия си тъст.

Тогава Красимир работи като психолог, има голям офис, има богата клиентела.

 Освен психолог е и бизнес-съветник. Двете му висши образования се оказват полезни в края на 90-те, когато хората се лутат в тъмата на душата си и в пазарната икономика.  Печели добри пари, у дома винаги има хубави неща за ядене, младата двойка живее безпроблемно, но…Дали съдбата, или нещо друго се намесва, но бащините думи се сбъдват. Момчето катастрофира с приятеля си и едва не умира. Има наранявания навсякъде, но най-сериозните са на гръбначния стълб. Бащата тръгва по болници с рожбата си, а кандидат-снахата остава у тях, уплашена и готова да избяга, но не и да се грижи за болен.

Имах спестени 70000 лева тогава. Не са малко пари. Всичките отидоха за операции и за детето ми. Даже за последната операция не стигнаха и се наложи да взема заем от приятели, разказва мъжът.

Докато Красимир е неотлъчно по болниците с детето си, бизнесът му запада, защото няма кой да го движи.

После става болногледачка, синът му е безпомощен.

 Извежда го с инвалидна количка, купува лекарства, а в свободното си време пише и издава поезия. Пише и няколко популярни наръчника за бизнесмени, участва в авторски колективи за написването на учебници. По всякакъв начин се мъчи да изкара пари от къщи, за да е близо до детето си. След двегодишни мъки момчето се изправя на крака. Оженва се за новата си изгора и им се ражда бебе.

Докато носех пари вкъщи, ме търпяха. Но постепенно издаването на учебници спря, никой не търсеше психолози и бизнес - съветници. Снахата продължаваше да ме гледа накриво и усетих колко съм излишен в дома си. Нямаше много място, внукът проходи и аз оставих младите сами. Синът ми така и не си намери добра работа, болките от катастрофата още го мъчат. Живеят с малко пари, а самият аз нито можех вече да им помагам, нито да им преча. Затова реших да работя каквото и да е, за да преживявам, обяснява човекът с две висши образования, който идва миналото лято в Бургас, защото чува, че тук се търсят спасители на плажа. Наема скромна квартира. По цял ден стои на пост, а вечер се прибира в чуждото жилище.

Последния работен ден в началото на септември им изплащат цялото възнаграждение и премиите. Той ги прибира в джоба на панталона си, завива ги с хавлия, но в този момент дете започва да се дави. Хвърля се в морето, спасява го и чак вечерта, когато решава да си купи сладолед, за да се почерпи за заплатата, установява, че някой я е взел от джоба му…Със спестените от лятото пари успява да живее още два месеца на квартира, а после хазяинът го изхвърля. Така Красимир Димитров, с двете си дипломи, с богатия опит на психолог, с няколкото написани книги и учебници остава на улицата.

Социалната депресия е най-страшното душевно състояние, твърди поетът-психолог.

В началото спи по пейки и където види. После намира изоставена къща без прозорци и се устройва в една от стаите. Милозлива баба му дава дюшек и два стари юргана. Къщата няма стъкла, студено е, компания му правят само мишките.

Социалната депресия е ужасно състояние, казва професионално, а вече и от опит Красимир. В началото най-силното е чувството за глад. То не ти дава да спиш, то те тормози непрекъснато. Стомахът се свива, приема все по-малко и по-малко храна, но организмът иска да яде. Отчаяно иска, защото знае, че няма. Постепенно се превръщаш в получовешко същество, което мисли само за хляб и жадно издирва всяка коричка. После започва борбата на добродетелите. На всички морални ценности, с които си възпитан. Те те гризат непрекъснато, съзнанието ти не може да приеме, че си изпаднал на дъното на социалната стълбица, когато не си сторил нищо лошо.

 Търсиш отчаяно изход, но гладът надделява. След него идва срамът.

Първия път, когато се навеждаш над кошче за боклук, за да вземеш изхвърлено парче от пица, или кифла е най-ужасният. Имаш чувството, че всички те гледат. Грабваш го и бягаш, сякаш си извършил престъпление. А в душата ти зейва дупка от отчаяние, но и радост от малката победа. Имаш какво да ядеш. Още по-страшно е, когато протегнеш ръка към някого и започваш да просиш. А просиш, за да оцелееш. Първите  подхвърлени стотинки те карат да примираш от неудобство, но и от щастие. Ти имаш пари. Цели 20 стотинки. Ако още пет човека се смилят над теб, става цял лев. А с този лев можеш да си купиш хляб. Истински и чист, не взет от казана…През цялото това  време подсъзнанието те гризе и един глас пита – защо всичко това се случи точно на мен? Имах хубава работа, имах дом, пишех книги. И понеже не можеш да си отговориш защо точно на теб, депресията се задълбочава и започваш да обвиняваш не себе си, а обществото. Защо то допуска да има просяци, клошари, защо държавата не дава поне малка възможност на тези, които искат да работят и да живеят достойно – да го направят?

Поставяйки си с тъжна ирония диагнозата и тази на събратята си, Красимир не чака непрекъснато със срамежливо протегната чашка от кафе. Той ходи от институция в институция, регистрира се в Бюрото по труда, непрекъснато проверява за някаква каквато и да било работа, но работа няма.  Търси по кабинети на психолози, но те му обясняват, че са пред фалит. Търси каквото и да е. Опитва да се глави охрана, но му отговарят, че цензът му не бил подходящ. Имал прекалено високо образование. Отива и в Социални грижи, там се смиляват и

в най-лютата зима го взимат на топло в защитеното жилище за скитници и клошари.

Издържах само десет дни, казва тихо той. Вярно, топло е и ти дават някакво подобие на супа, но хората там, е, просто не съм като тях. Това са бивши престъпници, психичноболни, деградирали типове, с които контактът е кошмарен. Предпочетох да се върна в леденото си убежище, отколкото да чувам вопли, скимтене, скандали и да гледам грозни гледки на най-низките човешки страсти.

Но студът не прощава. Красимир вдига температура, приятел го води на лекар и се оказва тежка пневмония. Купува му лекарствата, но болестта дава усложнение и му се възпаляват ушите и едното око. Пак го водят на лекар. Офталмологът внимателно преглежда окото и казва, че лекарствата ще струват минимум 200 лева, за да може зрението да се спаси. Мъжът няма и два лева, но ужасен от перспективата да ослепее, все още с пневмония и температура застава пред църквата и протяга чашката си за помощ. Студено е. В нея рядко падат стотинки. Окото сълзи от студа и той започва да вижда, вместо образи, пелена. От известно време не вижда и нея. Вижда… нищо.

И сега съм поставен пред голямото нищо. Или трябва да намеря пари и да се лекувам, или цял живот да треперя да не се засегне и другото око, защото лекарят ме предупреди за такава вероятност. Няма къде да отида. На синът ми не му е нужен безпаричен баща, той едва гледа собственото си дете. Имам сестра във варненско село, но тя е с минимална пенсия, която не стига за нейните лекарства. Как да й се натрапя да ме храни, когато самата тя изнемогва?

А толкова малко ми трябва. 200 лева за лекарства за окото. Малка стаичка – няколко квадрата, за да имам къде да се прибера. И някаква работа. Каквато и да било работа, за да си плащам наема и да не ровя из боклука да намеря малко хляб. Да се почувствам пак човешко същество, а не изхвърлен, като социален боклук.

В този миг черковната камбана оглася пейките с клошарите и ясният й звън се понася към улицата, където усмихнати студенти си разменят закачки, а майки весело гукат на децата си.

А може би остава да чакам само Господ да ми помогне? – пита Красимир и неочаквано избухва в плач. Тъжен плач, мъжки плач, отчаян плач, който го разтриса като електричество. А ръката с празната чашка от кафе се протяга за милостиня нагоре.

Към нищото.