“Оскар” за “Тилт”? Да, да...

Наближи ли зимата, всяка година в България се прожектира един и същи филм: аха-аха и страната ни е на път да бъде номинирана за Оскар в категорията за чуждоезична лента. Че даже и да спечели. Дописки по вестниците, оптимистични предавания в телевизията, цели страници в списанията, интервюта по радиото… Ако човек им обръща внимание, може и да остане с впечатлението, че направо вече сме я взели номинацията, а официалното обявяване на претендентите в края на януари е само някаква си подробност.

Да се е случило един път – както и да е, а то всеки сезон. И най-интересното е не това, че филмът от България редовно го няма после не сред номинираните, а изобщо в класацията на заглавията, към които Американската Академия е проявила дори минимален интерес. А че след две-три години даже в страната, която го е произвела, никой не си спомня нищо за него. Не поради факта, че българите не гледат родно кино – напротив! А защото той не става.

Или казано по-ясно: филмът е тъп.

Примери бол. Говори ли ви нещо заглавието “Ла донна е мобиле”?Най-вероятно ще се сетите за прочутата ария от последно действие на “Риголето”. Но това е всъщност и име на един срамен за България филм, който днес - години след премиерата му, никой не помни, а телевизиите дори не мислят да го излъчват.

През 1993 г. Нидал Алгафари, чийто прояви дотогава се ограничаваха в създаването на предизборни клипове за БСП, реши, че лесно може да се прехвърли в голямото кино. Достатъчно е да включиш в лентата всичко, което е много модерно на момента и си се изкачил на върха на сладоледа, а Америка ще ахне. По това време България се люлееше в модата на мутри, евангелски пастори (в ролята на пастор бе Къци Вапцаров) и прясно пръкнали се леки момички, маскирани като манекенки. Алгафари вкара във филма си от всичко, омеша го в един буламач и се получи гювеч. Манекенката (Юлияна Кънчева, която наистина бе момичка от агенция) я направи основен персонаж и

тя се мотаеше насам-натам из екрана по дълъг бедър,

в същото време във филма беше и саката, ама толкова саката, че глезените й постоянно стърчаха навън, а по възможност и все стояха леко разтворени. След като гювечът беше готов, Нидал Алгафари впрегна всичките си познати из вестниците журналисти да хвалят лентата му и така успя да я дореди до цели две награди от Съюза на българските филмови дейци. Които после я пратиха и на Американската академия като официалното ни българско предложение за Оскар.

Впрочем, масовият човек едва ли консумира точно гювеч. Номинация, естествено, “Ла донна е мобиле” не получи. Щеше да е чудно, ако беше иначе. Чудното е, че

след това се изредиха и други като Алгафари с подобни гювечи,

повярвали си, че са създали шедьовър и че статуетките ги раздават ей-така.

Преди две години филмът “Взимаме Оскар” го показваха пак. Тогава бе ред на “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Поредно клише, пак вкарало в употреба моментна мода. В случая – участие на известен чужд актьор (Мики Манойлович), което по никакъв начин не спасява лентата. Сюжетът за българин, избягал на Запад по време на комунизма, разказан по толкова елементарен начин, с изкуствени реплики и слаб сценарий, може и да е трогнал някой китаец, живеещ още под управлението на компартията. Факт е, че в китайските торент-тракери този филм бе много търсен. Американската академия обаче не му даде номинация. Все пак участието на Манойлович донякъде помогна на “Светът е голям…” да мине поне първия кръг на пресяване. Спорно е дали този филм ще има голям живот в България. Най-вероятно не. За да остане един филм в съзнанието на хората, трябва да съдържа в себе си доста по-универсално послание от един гол антикомунизъм. Историята да е разказана така, че да вълнува и след десетилетия, както го правят “Казабланка” или “Крадецът на праскови”, например, макар да се отнасят за отдавна отминали времена.

„Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ просто бе разказан елементарно.

Сега е отново зима и тези дни дойде пак ред на “Взимаме Оскар”. В главната роля този път е Виктор Чучков. Човекът е режисьор и съсценарист с брат си на нещо, което, вярно, е с една идея по-добро от “Ла донна е мобиле”, но си остава в рубриката “гювеч”. Един баща – полковник от Държавна сигурност, има дъщеря Беки, която е влюбена в лошо момче от улицата. Момчето не е антикомунист, но така или иначе не влиза в идеала на партията за “социалистически младеж”, защото го вълнуват щуротиите и как да изкара лесен лев. Бащата не си дава щерката и гони момчето като империалист. После комунизмът пада, младежът изведнъж открива, че е хубаво да изчезне на Запад, за да работи, а полковникът оглавява престъпна групировка. Наместо пастор и момичка-манекенка, този път мястото е заето от паметника на Съветската армия. Защото напоследък стана актуален сред дечурлигата покрай превръщането му за малко в уличен графит. Те това е историята в “Тилт”, актуалното ни предложение за “Оскар”. Понеже е пълен с жаргони, има малко секс, а и участват нашумели от сериалите и малкия екран млади актьори, филмът към днешна дата радва подрастващите.

Клишираният му сценарий, тъпите лафове в диалога, черпени от днешния жаргон, а не от този преди десети, както и ужасния сценарий, където едните герои са плътно черни, а другите само хубави и добри, му отрежда ясната съдба. След две – три години филмът ще е забравен. А след 20-30 рулоните със записа ще мухлясват в някое хрланилище, а цифровият носител ще е в девета глуха директория на съответния сървър. За Оскар няма смисъл да говорим.

До миналата седмица Чучков извираше от всички медии

с новини и интервюта в коя още престижна американска зала е прожектирал “Тилт” (който авторите много държат да се изписва на латиница, понеже на тях кирилицата им изглежда някак вехто) и как зрителите умирали от кеф, докато го гледат.

Дали ще кръстиш лентата си “Тилт” или “Дзифт”, за да звучи адски едно такова чуждестранно в устите на хлапетата, които ще си казват наместо поздрав по улиците: “Дзифт, копеле”, няма никакво отношение към историята на българското кино и за киноманите изобщо.

Ако поне половината от усилията, които сега братя Чучкови влагат, за да ни убеждават, че са заснели шедьовър, ги бяха положили при написването на читав сценарий, може би и да имаха шансове за някаква награда. Но при този резултат би трябвало да знаят, че доброто кино не значи до болка познат шаблон. То не изисква самохвалби и приятели по вестниците. Нито сюжет, в който непременно си натъпкал актуалната мода сред младежите в момента (колко момичета на име Беки се сещате да сте познавали при комунизма?).

Хубавият филм не съдържа непременно пъпчив младеж с навъртащо се наоколо миловидно маце,

както и е противопоказно за един добър филм половината герои да са черни като нощта, а другата половина да са също ясно слънце.

Доброто кино е – първо, една много увлекателна история, второ, написана грамотно, и трето, изиграна естествено. Точно това членовете на Американската академия не са намерили в “Тилт”, поради което филмът го няма в предварителния списък, изнесен миналата седмица, на лентите, сред които ще се направи окончателния подбор на номинираните за Оскар. Академията никога не търси в категорията за чуждоезичен филм такъв, който да следва сляпо стилистиката на “хамбургера”, тоест да е бързосмилаем. Точно обратното. Но тези, които по нашенски избират коя лента да бъде предложена за Оскар от България, продължават да не го разбират.Тази година сред претендентите за статуетка в категорията за чуждоезичен филм има една такава лента – иранския филм “Надер и Симин: раздялата”. Който е успял да го гледа, ще разбере защо той ще получи наградата. Въпреки ужасната религиозна диктатура в Иран, въпреки религиозния фундаментализъм на моллите в тази страна, въпреки че американските медии в момента я демонизират заради бъдещата й ядрена бомба, въпреки отвратителната цензура, налагана там на творците. Макар сюжетът да разбива на пух и пран догматичните нрави в Иран, той е успял да се промуши през цензурата и то така, че самата държава го е пратила в САЩ като официално предложение за Оскар.

Когато човек е майстор, никаква цензура не е в състояние да му поплечи да си свърши работата. И обратно. Та Чучков го гледахме и слушахме цял месец. От миналата седмица млъкна и ще мълчи докато хората забравят резила. Догодина обаче филмът “Взимаме Оскар” непременно ще го завъртят пак.