Как Армения загуби окончателно Нагорни Карабах

В сряда Армения загуби окончателно Нагорни Карабах. Събитието остана извън интересите на мнозинството българи, улисани във вътрешни политически страсти. А напразно. Макар война между арменци и азербайджанци, това бе конфликт, в който плътно участва и Турция. Дори само по тази причина е нужно случилото се там да ни интересува, да го познаваме в детайли и да си извадим необходимите изводи.

По отношение на Турция българи и арменци имат много сходна съдба. И двата народа в различни етапи от развитието на Османската империя и появилата се от нея младотурска държава са били подлагани на касапници. Покрай фамилните истории на десетките хиляди наследници на избягалите някога у нас арменци знаем през какви кошмари са минали техните деди, за да се спасят от турските зверства. Макар ние по някакъв начин да сме преодолели миналото, и днес да гледаме на Турция като слънчево място за курорт, евтин пазар за алъш-вериш или последна надежда за лечение на фатални заболявания, арменците още ближат своите рани. По тази причина тяхната държава не поддържа дипломатически отношения с Турция.

По отношение на международното право Нагорни Карабах е част от територията на Азербайджан. Етнически обаче регионът е населен основно с арменци. Този християнски район попада в рамките на ислямската страна заради нехайството на Руската, а сетне и на съветската империи към народите, които я населяват.

Вождовете на Русия и Съветския съюз, както впрочем е при всички империи, не просто обичат да чертаят границите на покорените етноси с линийка и молив, без въобще да се интересуват от реалните популации, но и съвсем умишлено омешват народностите. Те наивно вярват, че по този начин ги обезсилват и свеждат до минимум вероятността някога да се вдигнат на освободителни въстания. Империите обаче не са вечни. А след края им разчертаните с линийка граници стават арени на много войни. Армения и Азербайджан водят точно четири за Нагорни Карабах.

Първата се случва веднага след разпадането на Руската империя – между 1918 и 1920 г. Втората – също на мига след разпадането н на съветската - 1991-1994 г. В тези два случая арменците са силни, а мотивираната им и добре командвана армия разбива на пух и прах азерските войници.

След 1994 година арменците не просто са си върнали пълния контрол над Нагорни Карабах. Те окупират и няколко близки азербайджански области, като по този начин изграждат около региона предпазен кордон срещу бъдещи азерски атаки. Нагорни Карабах проформа е реорганизиран като независима република със свое правителство. Изглежда оттук нататък работата е в ръцете на арменските дипломати, които трябва да убедят света, че пред свършен факт не му остава нищо друго освен да признае фактическото положение.

Но арменците се сблъскват с два неочаквани фактора. От едната страна са клановете в Нагорни Карабах, които - видели се с власт, започват да налагат своите частни интереси над интересите на целия арменски народ. От другата застават геополитическите претенции на Русия. Поотърсила се от комунистическата идеология, новата руска държава постепенно започва да възвръща своите стари имперски навици. Тя залага на принципа „разделяй и владей“. Властите в Москва притискат приятелски настроените към тях правителства в Ереван да не признават официално независимостта на Нагорни Карабах срещу обещанието да помагат на Армения с оръжия в рамките на Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС), в който двете държави членуват. Тази организация, също както е при НАТО, на хартия трябва да защитава своите членове, ако те бъдат нападнати от друга държава. В същото време Русия изнася оръжия и за Азербайджан. Така се стига до абсурда младата република, за която Армения е водила няколкогодишна война, да не е призната дори от държавата, която я е създала. При това положение Нагорни Карабах няма как да разчита да получи международно признание.

Безизходната ситуация е напът да се реши, когато в началото на новия век Баку и Ереван започват тайни преговори за бъдещето на региона. Според различни източници, подготвяният документ е предвиждал Армения да върне на Азербайджан окупираните буферни области около Нагорни Карабах, а жителите на региона след референдум да решат сами по-нататъшната си съдба.

Договорът обаче остава неподписан, защото срещу него се обявяват клановете в Нагорни Карабах, които хем не желаят да се разделят с допълнителните придобивки в лицето на окупираните азерски области, хем са недоволни, че са оставени на заден план в преговорите, които от тяхно име водят властите в Ереван.

Междувременно през 2018 година и Армения, по подобие на десетки други народи по света, се улисва по либерал-глобализма. След улична революция на власт в Ереван идва любимецът на всички арменски непеота, на Сорос и на  Световния икономически форум в Давос Никол Пашинян. Наместо с решаване проблема с Нагорни Карабах, а и със сигурността на самата Армения, заобиколена от толкова много вражески сили, той се захваща с познатия либерален дневен ред – зелени сделки, подготовка за членство в Европейския съюз (което и за неизкушения в темата изглежда химера), отслабване и смачкване на армията. Не на последно място в тези процеси е и корупцията, съпровождала всички години на арменска независимост, но избуяла с още по-голяма сила след революцията през 2018 г.

Докато арменските въоръжени сили са оставени без пари и нови оръжия, азербайджанците се превъоръжават. Турция вижда в това възможност също да изрази имперския си рефлекс като с един куршум удари два заека. Хем ще може да накаже Армения, хем да сложи по свой си начин ръка и върху Азербайджан, когото винаги е разглеждала като втора турска държава, която някога – в по-далечното бъдеще, да присъедини.

Така се стига до третата азеро-арменска война през 2020 година. Азербайджан е силна и богата държава, която получава финанси, съветници и оръжия от Турция. Армения е тотално отслабена и объркана страна, в плен на либерал-глобализма, практически без икономика, без армия и без съюзници. Русия отказва да се намесва. Същото прави и управляваната практически от Москва ОДКС, която заявява, че това е вътрешноазербайджански конфликт, а не война срещу Армения.

Само за няколко дни Азербайджан смазва арменците, връща си окупираните територии и стига плътно до границите на Нагорни Карабах. В Москва Ереван и Баку подписват примирие, а по границите на Нагорни Карабах са настанени руски миротворци.

Руската агресия срещу Украйна, която отслаби до невиждани от векове нива руската армия, дава нов шанс на Азербайджан изцяло да възстанови контрола над международно признатите си граници. Останал без никакви възможности за действие, министър-председателят на Армения Пашинян заяви в края на август, че признава международните граници на Азербайджан. След това изявление бе въпрос на дни да избухне четвъртата война.

Тя се случи във вторник тази седмица, но дори не може да се нарече „война“. Достатъчно бе към столицата на Нагорни Карабах - Степанакерт, да се пратят няколко турски бойни дронове „Байрактар“, които да взривят различни обекти, за да бъдат принудени властите в непризнатата република да обявят капитулация. И този път Русия отново предпочете да стои встрани и да наблюдава безучастно случващото се.

Драмата на арменците от Нагорни Карабах, попаднали от сряда в азербайджански ръце, е много по-голяма. Макар и непризната, досега те живееха в страна, където общо взето се спазваха демократичните порядки, провеждаха се редовно избори, на които се съревноваваха различни партии. Имаха си и медии, където относително, но се спазваше свободата на словото. Азербайджан е диктаторска държава, където властта, по подобие на Северна Корея, е в ръцете на наследствена фамилия - семейство Алиеви. Там изборите са проформа, а свобода на словото няма.

Но това едва ли е краят на този конфликт. При така смачканата арменска армия, и бездушно наблюдаващата отстрани Русия, улисана да превзема Украйна, би било чудо, ако Азербайджан спре дотук. Напълно основателно е да се очаква, че подтиквана от Турция, след няколко години властващата фамилия Алиеви ще започне нова война, вече навътре в територията на Армения. Азербайджан отдавна мечтае да прокара сухопътен коридор до към намиращия се на арменска територия азерски ексклав Нахичеван.

Защо след тази огромна национална катастрофа арменците търпят лидер като Пашинян, а митингите срещу него от няколко дни са хилави и не водят до нищо? Отговорът се крие в самата либерал-глобалистка идеология, която успява да опитоми народите, че друг път, освен нейния, и различни алтернативи, освен нея самата, няма.