Може ли Турция да нахлуе в България?

България живее в мир вече близо 100 години. Последната военна битка на наша територия е водена през далечната 1925 г. в района на Петрич, когато там нахлува гръцката армия. Ако приемем това за инцидент, както го наричат историците, и потърсим истинска война, то нашата армия е водила сражения по земи, населени с българи, още по-далеч във времето – в годините на двете балкански войни. Тогава е и последният път, в който са мерили сили български и турски войници.

И макар историографията ни да обича да избутва на преден план българските успехи от това време, крайният резултат, както всички знаем, е катастрофален. Страната ни завинаги губи Източна Тракия с изконно българските градове Лозенград и Одрин, и за малко не остава и без Ямбол, който турците опитват да щурмуват.

Тук не говорим и за другите изгубени български територии, с които днес граничим. В десетилетията след това Българската армия или е разширявала земите ни по мирен път с възвръщането на Южна Добруджа или с връчената ни от Хитлер част от Македония, или е извършвала операции далеч извън нашите граници – участието ни във Втората световна, нахлуването в Чехословакия, мироопазващите мисии по света.

Даже най-взривоопасните последни кризисни години на социализма, когато управляващите комунисти, неспособни да се справят със затъващата икономика, завиват към войнствен национализъм и се захващат с побългаряване на турското население, не водят до война с Турция. Колкото и тогава да се обтягат отношенията ни, те си остават в рамките на политическото говорене, а границите дори се отварят още по-широко, макар и с мотив да могат през тях да излязат всички, които желаят да напуснат България.

Мирът в нашата страна дотолкова се е превърнал в даденост, в нещо, което всички смятаме, че ни се полага по подразбиране и е едва ли не задължително, че днес дори теоретично не можем да си представим страната ни изпаднала в условия на война. Даже намекът, че е възможно някой да ни нападне, понеже обратното по обективни причини няма как да се случи, по-скоро би бил приет с насмешка и ирония, отколкото с хладнокръвно здравомислие.

Най-ясна представа доколко един народ е разглезен от мира може да се добие, когато близо до неговите граници започне война. Наместо със страх, руската агресия в Украйна за огромна част от българите е нещо като електронна игра, в която хората умират наужким, а бомбите разрушават въображаеми градове. Достатъчно е да си припомним с какви насмешливи коментари българите посрещаха новините за руските зверства в Буча и Мариупол.

Наистина днес е трудно да си обрисуваме картина, при която България се изправя пред истинска кървава война. Наглед сме съюзници или поне приятели с всички съседни държави. В последните години и политици и части от населението, колкото и да ръмжат под мустак срещу някои съседи, поне в публичните си изяви не мислят сериозно за тракане на оръжия.

Дали действително мирът е сигурен и вечен?

Балканите винаги са били бременни с кръв. Тук няма етнически чисти държави. Практически във всеки момент някоя би могла да намери аргумент срещу друга, за да я нападне. В последните години има не един и два подобни примери за тлеещи конфликти. Дори съюзничките в НАТО Гърция и Турция редовно са на бойна нога една срещу друга заради спорни острови в Егейско море. Последният конфликт между тях бе на 6 януари 2023 г., когато гръцки граничари стреляха по Турската брегова охрана. Впрочем в годините след Втората световна война от всички свои съседи Турция не е изразявала териториални и други претенции само към България, което е истинско чудо.

От 49 години турците държат под окупация половината територия на Кипър. През 2016 г. нахлуха на 20 километра навътре в Северна Сирия като завзеха 8 835 кв. км от страната, в които влизат 6 средно големи градове. В момента там тече усилена турцизация на населението и порядките и е въведена в обращение турската лира. Турция редовно нахлува в Ирак под претекст, че се бори с „кюрдски терористи“. През 90-те години дори трайно се бе настанила навътре в иракска територия, където изгради свои военни бази.

Последният турски набег в Ирак бе през април 2022 година. Заради историческата обремененост помежду им, Турция не поддържа дипломатически отношения с Армения. При това съвсем недискретно преди три години участва с военни съветници и въоръжения във войната на Азербайджан срещу Армения заради населения с арменци Нагорни Карабах.

Със самия Азербайджан Турция е наглед съюзничка, но на практика смята тази страна за изкуствено създадена от Руската империя, а народът ѝ за турски, който временно живее в отделна държава. Въпрос на време, и смяна на управляващата върхушка в Баку, е тези настроения да преминат отвъд днешното приятелство и да го обърнат в омраза. Изключително хладни са отношенията ѝ с Иран, особено след турската окупация на части от Сирия. Техеран всецяло подкрепя правителството на Башар Асад и дори изпрати военни формирования, за да му помагат, които по някаква случайност засега не са влезли в ръкопашен бой с турските окупатори там. В същото време не остава извън турските претенции дори такава тиха и кротка държава като Грузия, която на всичкото отгоре от 15 години е и полуокупирана от Русия.

През 2013-та в Турция бе публикувана „Карта на турския свят“, която президентът Реджеп Ердоган впоследствие неведнъж демонстрира като изразяваща официалното становище на държавата. В нея грузинската автономна република Аджария е посочена като изконна турска територия, което доведе до размяна на ноти и открита враждебност между Тбилиси и Анкара. Впрочем в същата карта като част от турския свят фигурира и България. Но нашето външно министерство никога не е изразявало дори дежурен протест срещу това.

Нещо повече – след опита за преврат в Турция през 2016 година, правителството на Бойко Борисов, в нарушение на българските закони – без съдебна санкция, върна на турците 7 участници в метежа, потърсили убежище у нас. Именно дългогодишното българско поведение на примирената наведена, но усмихната главица е може би в основата на това да сме единствената съседка на Турция, с която тя, поне привидно, няма никакви проблеми. Тази политика не е от вчера и днес. Тя съпътства отношенията между двете страни през всички години след края на Втората световна война.

След поредния военен преврат в Турция през 1980 година, довел на власт изтъкнатия антикомунист ген. Кенан Еврен, страната изпада в международна изолация. Никой не иска да се среща с военните ѝ лидери. Въпреки забраната на Турската комунистическа партия и репресирането на членовете ѝ от ген. Еврен, единственият държавен глава, признал преврата и установената след него власт, е комунистът Тодор Живков. София е първата чужда столица, която Кенан Еврен посещава през февруари 1982. А година по- късно Живков е първият чужд ръководител, който пък отива на крака в Турция след преврата.

След 10 ноември 1989 г. българското контраразузнаване стана изключително пасивно по турско направление. Няма данни дали в последните години са правени разработки на турската агентура у нас. А че българското разузнаване липсва в Турция е почти сигурно. След 4 февруари 1992 година, когато Ахмед Доган занесе в турското посолство в София „оня списък“ с имената, длъжностите и местонахождението на разузнавачите от външнополитическото ни и военно разузнаване под дипломатическо прикритие в 79 наши посолства по света, едва ли са много желаещите, които биха рискували живота си, за да работят за българската разведка, която открито се развява наляво и надясно като салфетка.

До днес сред управляващата класа в София съществуваше неформално съгласие, че политиката към съседите ни, включая Турция, ще е именно такава – кротка, примирена и усмихната. Но така бе до днес. За първи път сред водещите политически партии у нас има една, намираща се в постоянна възходяща позиция, която на челно място в своята политическа програма е написала, че крайната ѝ цел е унищожаването на една от съседните ни страни и присъединяването ѝ към България.

В политическата програма на тази партия дословно четем „Истината е само една - България и Македония са едно цяло. И ние ще се погрижим за обединението ни.“ На всеки трезвомислещ българин е ясно, че подобно „обединение“ никога не би могло да се случи по мирен път, защото огромното мнозинство от населението на Македония няма желание да живее в провинция на България.

Днешното правителство, обединило основните буржоазни български сили, с всичките си действия активно работи за успеха на тази партия на следващите избори. Така че сценарият с Македония съвсем не изглежда хипотетичен и изсмукан от пръстите си. Политици, имащи широк поглед към обстановката, вече изразиха гласно подобна загриженост. В края на август албанският министър- председател Еди Рама обяви, че очаква именно това.

„България спокойно може да нападне Северна Македония“, предрече той на форум в словенския град Блед. Какъв точно сценарий за превземане на Македония е предвиден от въпросната политическа сила знаят само лидерите ѝ, но той едва ли би бил по-различен от този, който Владимир Путин прилагаше спрямо Украйна в годините преди да я нападне.

Руското разузнаване си бе избрало украинския колаборационист и бизнесмен Виктор Медведчук, когото превърна в агент за влияние. Русия започна да му налива милиони долари, в замяна на което той трябваше да основе радиостанции, вестници, телевизии и политическа партия, които да обясняват на украинците, че са всъщност руснаци, управлявани от „нацистки режим“, подготвяйки по този начин почвата за бъдещото обединение на двете държави.

Както вече е ясно, повечето от тези милиони Медведчук чисто и просто е насочвал към банковите си сметки, а неговите медии и купени политици не постигнаха нищо от поставените цели. Тръгналите на 24 февруари 2022 г. към Киев руски танкове, наместо с цветя, питки и всеобща радост, бяха посрещнати от отрядите за териториална самоотбрана и много от екипажите им наторяват и до днес украинската земя. В българската си версия тази история може да има още по-печален край. Македония е член на НАТО, но покрай войната в Украйна тази тромава организация вече доказа, че за нищо на света не би искала пряко да участва в какъвто и да е конфликт.

Шефовете на НАТО извадиха от десет кладенци вода, само и само да убедят света, че руската ракета, паднала в края на 2022 година в полското село Пшеводов и убила двама души, е всъщност украинска, въпреки огромните протести и доказателства в обратното на самата Украйна. А в началото на септември тази година, когато в Румъния се взриви руски боен дрон и едва не уби мирни жители, ръководството на НАТО зае щраусова поза, все едно нищо не се е случило.

Румъния бе оставена насаме с проблема. Когато разбраха, че НАТО няма намерение да задейства чл. 5, да ги защити и да отмъсти за руския удар, властите в Букурещ чисто и просто се заеха да изграждат бомбоубежища по източните си граници и сами да си пазят населението и територията от следващи руски нападения. Тромавата и изпаднала в либерал-глобалистично доволство военна организация, характерни особености за огромни образувания, пълни с бюрокрацзия, по-скоро би се разпаднала от страх да не я въвличат във война, отколкото да се занимава с българските претенции към Македония, когато на власт в София дойде партията, която ги е заявила ясно в своята програма.

Но има един държавен ръководител, който оцеля в преврат и не се притеснява да засилва армията си наляво и надясно извън границите на своята страна. Той три пъти вече е заявявал, че се обявява за гарант на териториалната цялост и независимостта на Република Северна Македония с всички произтичащи последствия. Реджеп Ердоган направи това изявление гръмогласно насред Скопие през 2006 година, а после го повтори два пъти публично и в Истанбул и Анкара.

Въпреки че агресивността сама по себе си няма нужда от официални мотиви, дори Нацистка Германия винаги е обявявала такива преди поредното нападение над независима държава. Даже когато Хитлер вече е сложил ръка на цяла Европа и насред континента не е останал нито един независим вестник, при нападението над Съветския съюз той пак излага мотиви, които да бъдат публикувани в пресата. Какви биха били мотивите, с които Турция може да се реши да накаже България, тръгнала да превзема Македония?

По историческа ирония, речта с мотивите на Путин в нощта срещу 24 февруари 2022 година идеално може да пасне в тази ситуация. Там всичко се отнася едно към едно и за нашата страна, стига на мястото на Украйна да се постави България, а изразът „руско население“ да се замени с „турско“. Русия обвини властите в Киев, че не позволяват на руското население на нейна територия свободно да използва матерния си език и ги лишава от рускоезични медии. Българската конституция забранява използването на публични места на турски език, което се отнася и за предизборните митинги. Турците у нас също нямат свои медии.

Путин нарече Украйна „изкуствена недодържава“, създадена от Ленин. Турция винаги е разглеждала България като недоразумение, създадено от великите сили в края на 19 век, върху територии, които векове преди това са ѝ принадлежали. И това ясно се вижда в „картата на турския свят“, размахвана често от Ердоган. Русия обяви, че навлиза в Украйна, за да освободи своите събратя. Турция също има свои събратя тук, които евентуално да освобождава.

Разликата е, че докато руската армия в последните десетилетия бе крадена и мачкана от либерал-глобалистите, настанили се в министерството на отбраната в Москва, което я превърна в неспособна да превземе Украйна, турската е в разцвета си. В момента тя разполага с 425 000 бойци и 380 000 резервисти. Там наборната служба никога не е била отменяна. В България дори намекът за връщане на казармата винаги се е посрещал с присмех.

Турците отделят за армията си всяка година по $25,1 млрд., а най-близкото турско военно поделение е на самата граница с България. Вижда се с просто око от най- югоизточната ни точка. След като либерал-глобализмът практически закри армията ни, единственото българско поделение около турската граница се намира чак в Бургас – до входа на завод „Кроношпан“. Войниците там обаче имат работно време и си тръгват в 17:00 часа.

 Ако човек застане в този час на изхода му, ще види как от там излизат доста от тях, отгледали приятно закръглени коремчета. Следващото българско поделение е чак в Безмер. Отряди за териториална самоотбрана по украински почин, които да поемат първоначалния удар, ние нямаме. Реално няма на какво да се разчита. В рядък изблик на откровение, насред Възродителния процес, тогавашното българско разузнаване бе разкрило плановете на Турция при евентуална война с България. Те предвиждат бърза окупация на цялата Бургаска област и части от Варненска с прилежащото им Черноморие. Те едва ли са се променили коренно до днес.

Евентуалното турско нахлуване в България ще е приятна разходка за аскерите насред зеленината на опустялата от хора Странджа. Подобни необезпокоявани разходки всеки ден и всеки час от години извършват стотици арабски и африкански мигранти из Странджа. Точно като тях и турците ще пристигнат в Бургас толкова бързо, колкото решат да удължат „екологичното си пътешествие“ насред гората.

Всичко това е просто сценарий, изложен в статия. Но последните години ни доказаха, че и най-невероятните неща могат да се сбъдват. А нападение на Турция над единствената ѝ съседка, спрямо която досега не е била агресивна, дори не изглежда толкова невероятно.