Помните ли нощния патрул през соца в Созопол

Отново сме пред дискотеката на плажа — невралгичния пункт в този час. Момче, щом ни забеляза, побърза да свали якето си — „колегите“ веднага се досетиха за причината — беше обсипано със значки, чиито античовешки символи то и не знаеше.

На помощ се притече приятелят му без документи: „Нима не знаете кой е баща ми! — попита. — Той е…“ Последваха титлата, името, служебното положение. (Впрочем точно с такова поведение дежурните, а и всички служители от Районното управление в Созопол, са свикнали. Всеки от тях с часове може да разказва подобни случки: момчета с едва наболи мустачки редовно ги „наказват“, „изселват“, „уволняват“. Само че на мен не ми е смешно. Не защото е възможно някоя от заканите да се изпълни. А защото доста младежи смятат, че татковците им ще ги измъкнат от всяка ситуация и ще накажат този, който си е позволил да им посочи правия път. Което пък значи, че поне някои татковци са го правили.)

Срещу нас странно подскача Москвич, разминаваме се, не спира при подадения знак, не угасват и дългите светлини. Оказва се, че шофьорът е с едномесечен стаж и по стечение на обстоятелствата се е наложило да закара пияния собственик и автомобила му до дома. Следващият шофьор, когото изпробвахме с уреда за проверка на алкохол, с дъха си щеше да изкърти стрелката. Самоуверено, а после почти разплакано, обеща на дежурните какво ли не само и само да не му вземат книжката. (Той ще се размине с глобата — чужденец е. По-тежкото наказание очаква приятеля му — собственика на автомобила, защото му е разрешил да кормува.)

Към 1.30 ч. градът утихна. Поне на пръв поглед. Намерихме тримата бегълци от общежитието; обиколихме парка; събуждахме заспалите безквартирни, за да им кажем да пазят багажа си; на младо момиче напомнихме, че не е съвсем безопасно да прекара нощта на уличната пейка; няколко пъти обходихме районите, които не са определени за къмпинги, но са се превърнали в такива по липса на места в редовните къмпинги.

За да шофираш в стария Созопол, се изисква умение поне на майстор на спорта. Не само защото улиците са тесни, а и защото са претъпкани от безразборно и необмислено паркирани леки автомобили — не помагат нито знакът „Влизането забранено“, нито глобите. (Някои шофьори са склонни да ги плащат през ден.)

Пазарчето между новия и стария град започна да се пробужда. Майстор на дървени лъжици беше отворил „работилницата“ си — седнал на тротоара, постлал найлон, за да не падне и стърготина на земята, съсредоточено дялкаше. От една хасковска лада започнаха да стоварват пъпеши — беше се огънала от тежестта им. На площада в новия град миньорите чакаха автобус.

За първи път видях старшините ядосани — точно срещу работниците в чешмичка за пиене на вода момче беше потопило крака си, а на кротката забележка отговори, че ще се мие, където си поиска — дошло е да си почине и нищо друго не го интересува.

Последната ни задача е да проверим дали в една къща (с вид на хотел) има нерегистрирани летовници. (Такива проверки се правят непрекъснато и въпреки многото събрания с хазяите, въпреки глобите и разгласяването на простъпките им нарушенията продължават.) Докато чаках края на работното ни време, минути слея като стрелката показа шест часа, радиостанцията се обади: морето е изхвърлило удавник. Беше в друг град.

Нямате късмет — посрещна ни дежурният в управлението. — Това беше най-спокойната нощ от началото на сезона. От това репортаж не става.

В следващите дни прекарвах часове наред сред тези, които пазят реда и спокойствието на иначе малкия, но сега набъбнал до пръсване южен град не само, за да търся интересното, а и защото трябваше дълго да чакам служителите на управлението да се освободят за разговор, после — за да продължим разговорите: буквално по средата на доста изречения се налагаше да прибирам тефтера си в очакване на по-спокойни минути.

И най-младият, и най-възрастният служител в управлението са с една и съща фамилия — Димитров. Единият е дошъл тук в края на учебната година и е започнал созополската си кариера с разкриването на странна кражба — от лятното кино изчезнал цял филм. „Интуицията ли ми помогна, късметът ли, но веднага се досетих, че това не е работа на професионалист, а на някое от момчетата, които искат да гледат кино през оградата, пък разпоредителите ги гонят. Така и излезе — момчето си отмъстило. Един филм е скъпо нещо и ако се постъпи формално, това би „осигурило“ на момчето присъда. Но какви работници ще сме, ако съдим само по цифровите показатели.“

Подполковник Димитров е старшият районен инспектор на Созопол. От деветнайсет години е тук. Според него основните проблеми на града са два: няма паркинги — така хем се задръстват улиците, хем колите, оставени на шосетата, стават лесна плячка. Но и нещо друго го смущава — тази година срещу къмпингите „Златна рибка“ и „Градина“ горското стопанство изградило два паркинга с достатъчно места и почти символично заплащане — 40 стотинки на ден.