Праволинейният миротворец на Русия

Тази седмица стана ясно, че служебната власт в България няма да подкрепи европейска поръчка за доставка на снаряди за Украйна. Това е продължение на политиката на президента Румен Радев, който е категорично против да се помага с оръжия на нападнатата от Русия страна. Държавният ни глава се противопостави и на решението на българския парламент за изпращане на техника и боеприпаси на Украйна, което бе взето в края на миналата година с над 70% мнозинство. Сега той отказва да включи страната ни и в европейската инициатива.

Днес Румен Радев заяви: „България не подкрепя и не е част от общата поръчка за доставка на снаряди за Украйна. България ще подкрепи европейски дипломатически усилия за възстановяване на мира. И докато управлява служебното правителство, България няма да предоставя на Украйна своите изтребители, нито своите зенитно-ракетни комплекси, нито танкове и бронетранспортьори. И е редно българските граждани да знаят отсега позициите на партиите, които от утре очакваме след тези избори да решават от името на България дали ще бъдат част от усилията за възстановяване на мира, или за удължаване на войната."

Същевременно, вероятно в опит за баланс, българският президент осъжда руската агресия срещу Украйна, макар и най-вече с изявления в чужбина и при срещи с чуждестранни представители у нас.

Друг любопитен момент е, че Румен Радев не настоява ясно и с призиви другите държави да спрат да въоръжават нападнатата страна. Риториката му касае само България.

От изказванията на Радев трябва се подразбира, че световните сили не са положили достатъчно усилия да спрат войната. Това е доста спорна теза и влиза в линията на абсурдни конспирации, че Украйна е просто плацдарм, а конфликтът е договорен скрито между Русия (или Китай) и САЩ, с цел да се осигурят печалби за оръжейната индустрия.

Всъщност опитите Путин да бъде накаран да се откаже от инвазията са многократни и те започнаха още преди войната. В тях се включиха западни държави като Франция, Германия, САЩ, както и по-близки до Русия като Турция, Китай, Израел. Те обаче се оказаха неуспешни.

Путин дава признаци, че е готов за преговори, ако му бъдат отстъпени още превзети след Крим територии от Украйна – тези в Донецк и Луганск. Това обаче, разбираемо, е „червена линия“ както за Украйна, така и за западния свят предвид международното право.

В тезите на Румен Радев има недомлъвки, които той следва да обясни. Например, смята ли, че Владимир Путин може да бъде убеден, че войските му трябва да се изтеглят от Украйна. Или мисли, че това са територии, които принадлежат на Русия, например, защото там има предимно (про)руско население. А и каква е гаранцията, че диктаторът ще спре до тук – той е доказал, че новоимперските му амбиции му за налагане, включителна с военна сила, на руското влияние са много по-големи. Особено през последните години.

Освен това, ако западът спре да помага, това би довело до почти сигурна загуба за нападнатата страна. И тя ще се измерва не просто с превземане на Донбас, а с обсебване на цялата власт в Украйна от страна на Путин. Дали ще е бърз краят на войната не е толкова сигурно предвид жилавите украинци. Въпросът обаче е това ли иска Румен Радев.

Разбираеми са страховете на българския президент от глобално разрастване на конфликта. В тази посока той даде за пример инцидента с американския дрон миналата седмица в Черно море, който бе атакуван от руски изтребители. Президентът, изглежда, се съобразява и с проруските настроения у нас, които се смята, че не може да се пренебрегват с лека ръка. Самият Радев в предизборните си кампании имаше реверанси към русофилския електорат, особено в първата – през 2016 г.

От друга страна, в последните Народни събрания преобладаващи бяха прозападните и антипутинови сили - „Продължаваме промяната“, ГЕРБ-СДС, „Демократична България“, ДПС. Дори „Български възход“ на Стефан Янев гласува „за“ изпращане на оръжия за Украйна. Друг е въпросът доколко автентично е поведението на част от тези политически формации и дали не е конюнктурно обусловено.

В парламента само БСП и „Възраждане“ имаха проруски позиции, но те бяха срамежливо замаскирани като желание за „неутралитет“. Т.е. дори и тях ги е срам да дадат категорична подкрепа за Русия на Путин.

В крайна сметка, като че ли България се клатушка между прозападната линия на Народното събрание, което обаче не може да състави правителство, и проруските виждания на Румен Радев, който пък управлява „служебно“ нетипично дълго заради непреодолимите във вътрешен план противоречия между партиите в парламента.

Българският президент изглежда непреклонен да промени поведението си спрямо Путинова Русия. През годините той бе и против европейските санкции след окупацията на Крим. Радев трудно може да бъде обвинен за това – позицията му е автентична и последователна.

Тя обаче показва и липса на гъвкавост и лидерство, каквито демонстрираха някои европейски политици, които бяха достатъчно „хлъзгави“ спрямо Русия преди инвазията миналата година, но заеха категорична страна, след като немислимото се случи. Не е нужно да се гледа надалеч. Радев може да вземе пример дори от наши съседки, които не са членки на ЕС – Сърбия и Северна Македония.

Ако преди 20-25 години някои "леви" български политици бяха толкова твърдоглави и праволинейни като Радев, вероятно още щяхме да сме в международна безтегловност – извън ЕС и НАТО, подобно на страни като Молдова и дори Беларус.

„Суверенното“, по думите на Радев, решение на България да откаже да се включи в почти пълния западен консенсус за подкрепа на Украйна вероятно изглежда смело в неговите очи. Погледнато отвън, обаче, то е неразбираемо, показва страх и колебливост и предизвиква презрение и съжаление. Включително и от Путинова Русия. И страната ни трудно може да излезе печеливша от това си поведение.