Новият български разлом: русофили срещу либерал-глобалисти

Войната в Украйна катализира сериозно разделение в българското общество, каквото страната ни не е преживявала от 40-те години на миналия век. То не е обособено върху класическия идеологически принцип ляво-дясно, а е по фундаменталния въпрос накъде да върви държавата оттук нататък.

Дори обособяването на двата лагера – привърженици на БСП и на СДС след края на комунизма, не може да се сравнява с днешния разлом. В първите години последвали 1989-та, макар и да бе политически поляризирана, основната маса от населението изповядваше принципния консенсус, че всички са за пазарна икономика и многопартийна система.

Разликите бяха в начините на провеждане на реформите. От днешна гледна точка може дори да се заключи, че такива различия е имало само в риториката на двата партийни мастодонта. Практически и БСП, и СДС, подтиквани от западните си съветници, и вероятно от сянката на Държавна сигурност, провеждаха политика на приватизация, подчинена не на националните интереси, а на безогледно разграбване и разруха.

Докато точно десетилетието на 40-те години представя в завършен вид оформялите се във времето преди това непримирими лагери, които с много уговорки наподобяват картината и на днешна България. Както преди 80 г., така и сега, вътрешните за страната проблеми до голяма степен се задълбочават поради външни геополитически събития, а след това са и направлявани от тях.

През 40-те официалният български политически елит следва германската визия за глобализация, макар да не е много сигурно дали е разбирал какви ще са последствията от нея. Историците не са единодушни по въпроса, но най-общо казано под лозунга за „необходимото жизнено пространство“ немският нацизъм е имал идея да завземе всичко на планетата, като малки парчета от него след това да подели със своите съюзници фашистка Италия и имперска Япония.

За славянските народи в този бъдещ дивен свят се е предвиждало да бъдат провинции на Германия с или без някаква оформена териториалност – според верността им към фюрера по време на войната.

От друга страна комунистите следват съветската визия за глобализация, предвиждаща световна революция, закриване на съществуващите държави и създаване на единно диктаторско правителство на пролетариата. Може да се предполага, че бъдещата единна световна комунистическа държава е щяла да говори основно на руски език и да следва създадения в Москва съветски принцип на тоталитарно ръководство.

Това обяснява защо българските следовници на тази линия, макар да са на практика революционери интернационалисти, са се възприемали като русофили. До голяма степен те са знаели руски, а техните лидери в основната си част направо са се намирали в Москва. В онези години и германофилският, и русофилският лагер са били готови да постигат целите си със сила, което са и правили в действителност. Едните с нелегална борба и терор, другите с лостовете на силовите държавни структури, също прилагайки терор.

В днешна България положението е пак революционно, но поне битките засега се случват единствено във виртуалната среда на социалните мрежи. Това обаче не обезсилва факта, че страната е изправена на кръстопът, а обществото е раздвоено на непримирими позиции накъде трябва да се поеме.

От едната страна са официалният политически елит и част от населяващите по-големите градове – това са на практика местните последователи на световния либерал-глобализъм. Те сляпо прилагат външни предписания за развитие, идващи по видимите линии за влияние от Брюксел и американското посолство в София, и по невидимите – от всеизвестния форум на застаряващите 80-90-годишни милиардери глобалисти в Давос.

Този лагер, понеже все пак е изграден от градската буржоазия и гравитира около „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, възприема себе си като десница. Но политическите възгледи, които следва, са всъщност крайно леви и троцкистки. Агресивното налагане на джендър идеологията, мултикултурализма, застъпничеството за всякакви мигрантски потоци към Европа, глобализацията, желанието всички страни да се натъпчат в единна структура с общ център за взимане на решения – това са идеите на днешните последователи на някогашното революционно комунистическо движение.

Тези идеи бяха оформени и в книга – издадената през 2020 година „Голямото зануляване“ на Клаус Шваб, собственик на споменатия форум в Давос, който сам позиционира себе си като съвременен идеолог на либерал-глобализма. Не е ясно дали те, също като своите предшественици от градската германофилска буржоазия от 40-те, си дават сметка какви са крайните цели на течението, което следват. Съдейки по реакциите им, може да се предполага, че дори не са чели основополагащия труд на Шваб.

В книгата той описва бъдещия дивен свят на победилия либерал-глобализъм като планета без държави, с единно диктаторско правителство начело, базирано в Ню Йорк, но направлявано идеологически от Давос с помощта на огромни корпорации, които ще са засмукали цялата световна икономика. Всеки път, когато някой спомене всичко това, получава откъм българския либерал-глобалистки лагер дежурното обвинение, че робува на „теориите на конспирацията“.

Проблемите, които се появиха в България с края на комунизма, и които членството в Европейския съюз само задълбочи - масова емиграция на българи на Запад, застаряване на населението, западане на икономиката, корупция, разруха, мигрантски потоци и бедност, българските либерал-глобалисти решават по единствения възможен според тях начин – с прилагане на още либерал-глобализъм.

В тази насока са както агресивното им желание за включване на страната в Шенгенското пространство, така и замрялата от няколко дни, но настъпателно и непримиримо започнала в началото на годината кампания за закриване на българския лев и замяната му с евро. Шенген още повече би улеснил изтичането на българското население, и би задълбочил допълнително проблемите с мигрантите, заради които българската полиция вече дава свидни жертви.

Еврото в бедна страна с тежка корупция и склонност към кражби на високо правителствено ниво пък би довело до още по-голямо обедняване и дългова криза, много по-сериозна от тази в Гърция през 2009 година. Странно е обяснението, че от близо 20 години България и без това е все едно с въведено евро, защото с валутния борд левът ни е вързан за него, което е причина за стабилността у нас, и затова сега просто чуждата валута ще се въведе формално.

Ако нещо работи добре и не създава проблеми, защо е нужно да се пипа? Така и не става ясно кои точно проблеми на България ще се решат с Шенген и еврото, но либерал-глобалисткият лагер не познава други рецепти. Не по-розово е положението и при противостоящата част от обществото. Тя приема себе си в различни ситуации или за русофили, или за единствени патриоти, а понякога и за двете.

Русофилството бе видно по руските знамена, с които много от тях бяха окичили профилите си в социалните мрежи в началните седмици на руско-украинската война, и по риториката на вождовете им. Патриотарството – със замяната на руските с български флагове, след като стана ясно, че Русия е слаба държава с безпомощна армия, и пак по риториката на същите вождове.

Патриотизмът на тази част от обществото се изразява още и в сляпо отричане на всичко, което се предлага от техните противници. Ако другата страна води кампания за въвеждане на евро, те отвръщат с подписка за референдум против европейската валута, но без ясното осъзнаване защо. Ако се извади на масата Истанбулска конвенция, отговорът е твърдо не. Така се реагира и за Шенген, НАТО, самото членство в ЕС.

Разликата с миналия век е, че днешните русофил-патриоти нямат собствена идеология. Тяхната визия за България се гради единствено върху отрицанието на либерал-глобализма, срещу което не знаят какво точно да предложат. Подкрепата им за зверствата и убийствата, които руската армия извършва в Украйна, също са в тази категория – тактическа симпатия към тези, които поне на думи уж се противопоставят на глобализма.

Не е ясно дали българската русофилия си дава ясна сметка какви бяха крайните задачи на Русия с тази война – заграбване обратно на загубеното с разпадането на Съветския съюз и повторно връщане на половин Европа към васалитет на Москва. В това отношение и българските русофили, и местните либерал-глобалисти много си приличат – симпатии и сляпо следване на чужд геополитически фактор без ясна представа за крайните му цели.

Приличат си обаче и по още нещо – позиционирането им в политическия спектър. Местните русофили, които в миналото гласуваха за БСП, а сега масово подкрепят „Възраждане“, смятат себе си за част от левицата. Всъщност новата им любима партия има програма, която в огромната си част е крайно-дясна.

Желанието ѝ да се окупира и присъедини със сила Македония политолозите могат да отъждествят и с някои наченки на фашизъм. Такива са и заканите, изричани често от нейните лидери към опонентите им – „ще падате от фюзелажите на самолетите“, „ще висите по стълбовете“, „ще ви ползваме за наторяване на нивите“

От друга страна, русофилът е човек, който изпитва симпатия, почит и интерес към руската култура, знае руски език, чете в оригинал руска литература. Българската русофилия в огромната си част дори не знае този език. Лидерите на партията, която е техен изразител, не се различават от последователите си. Нито основният вожд на организацията, нито останалите главни видими лица в нея владеят руски, независимо от обратните им твърдения. Затова пък знаят много добър английски.

За разлика от своите предшественици отпреди 80 г., днешните лидери на българската русофилия не просто не са базирани в Москва. Те избягват да посещават този град. Дори в трудни за Русия моменти, когато любимата им държава се нуждае от жестове на подкрепа, нито един представител на „Възраждане“ не се е запътил към руската столица, за да окаже морален кураж в описваната от Кремъл като „битка с колективния Запад“ агресивна война, която Руската империя води в момента срещу украинския народ.

Интересното е че пак за разлика от своите предшественици от миналия век, които са виждали в Съветския съюз държавата, където да емигрират (и много от тях са го правили), днешните български русофили не проявяват интерес да се преместят и живеят в Русия.

Затова пък много видими гласове на русофил-патриотите се заявяват като такива от известни западни столици, в които са се изнесли – Берлин, Париж, Копенхаген, Лондон, Ню Йорк, Чикаго. Това ги сродява по интересен начин с българските либерал-глобалисти, които също предпочитат да емигрират там. Ако и да нямат собствена визия за бъдещето на страната, да ползват готови външни рецепти, или да следват политически клишета, които не са облечени в някаква идеология, поне в избора си на любими градове, където да избягат от България, двата непримирими лагери от съвременното ни общество са постигнали железен консенсус.