Прочетете „50% какао“ – блокче шоколад е в основата на смел обир с неочакван обрат

Казват, че разхвърляните хора били доста по-интелигентни от останалите. В хаоса те успявали да избягат от ограниченията на стандартното мислене и така измисляли нови идеи. Аз по принцип съм доста разхвърлян, но досега не ми е дошла нито една гениална идея. Затова пък непрекъснато намирам разни загубени или по-скоро забравени вещи.

Така например, преди около месец открих един шоколад. Цял, неразопакован, с 80% какао. Наистина се учудих, за мен беше нетипично да забравя, че в къщата ми има шоколад. Защото шоколадът е единственото нещо, което ме кара да ставам сутрин. Единственото, заради което живея. За мен той е почти философски продукт, може да промени дори мисленето ни. Не само заради хормона на щастието, който отделяме, но и заради леката горчивина, добавена, сякаш да ни напомня, че другата горчивина – тази в живота, не е чак толкова лоша и може би е необходима за функционирането му… Ако някой ден ме сложат на електрическия стол и ме попитат за последното ми желание, със сигурност ще кажа, че искам да изям един шоколад!  Макар че, ако кажа „искам да науча японски“, би бил по-разумният вариант… Най-малкото ще отнеме повече време.

Та същия този шоколад, който намерих под две ризи и една възглавница, бях пропуснал да изям, защото някой звънна на вратата. Връчиха ми цяло тесте призовки с неплатени глоби за паркиране, това ме ядоса и забравих да го изям. Но сега, този неочакван подарък отново щеше да ме накара да изпадна в полутранс! И точно в този момент, докато разкъсвах станиола и предчувствах идващата нирвана, се сетих за една ученическа екскурзия до Западния бряг. Бяха ни завели в някакво планинско градче, съвсем близо до океана, от което се откриваха величествени гледки. И докато  се дивях на цялата тази красота, забелязах, че банката е разположена на съвсем пусто място, доста по-встрани от останалите сгради. Не знам защо този спомен изплува в съзнанието ми. Може би защото тогава си бях купил същата марка шоколад? В онзи момент, още невинен ученик, аз не възприемах тази сграда като банка, а само като място, откъдето можеш да съзерцаваш океана и да направиш хубави снимки. Но сега… Както и да е. Отхапах малко парче от шоколада и докато предъвквах със затворени очи  и си спомнях, реших, че трябва да обера тази банка. Причината не бяха парите. По-скоро някакво необяснимо вътрешно недоволство.

По принцип всички клоним към рутина, към схематизиране, към някаква закостенялост и аз съм убеден, че професията ни също има отношение към това. А аз вече втора година работех в един магазин за зеленчуци. И въпреки че шефът всеки ден ми повтаряше: „Ти имаш голямо бъдеще тук, Джордж!“, аз не бях доволен от живота си. Затова реших да обера банката. За да извлека смисъл от безсмислието или поне да се опитам да го направя. Не ме спря мисълта, че може да ме хванат, нито сюрреалистичната картина, която си представих: как стоя в съда, съдията ме пита защо съм обрал банката, а адвокатът ми отговаря вместо мен: „Той просто е искал да извлече смисъл от безсмислието, г-н съдия…“

Така още на следващия ден поисках три дни отпуск по болест и хванах първия влак за това самотно градче, с още по-самотна банка.

Обирът премина сравнително леко. Поне в началната си част. Всичко минава леко в началната си част. Първо наех кола под наем, която паркирах чак в края на града. После се преоблякох в женски дрехи, сложих си женска перука и откраднах един велосипед. С него се придвижих до банката. В интерес на истината, веднъж паднах, защото ми беше трудно да карам с рокля, но пък паднах с достойнство. Така, като би паднала една истинска дама.

В банката имаше само един възрастен охранител, който спеше на обичайното изтърбушено кресло до входа и една касиерка. Младо неопитно момиче, от онези, които наистина страдат, че антилопите гну са на изчезване. Приближих се до нея, подадох ѝ бележката с надпис „това е обир“ и дискретно показах малък пистолет играчка. После учтиво изчаках да премине първоначалната ѝ паник атака, и в момента, в който трябваше да кажа „сложи парите в този сак”, се сетих, че съм забравил сака в колата. Въпреки всичко не загубих самообладание. В касата, така или иначе, имаше само три пачки от по 10 000 долара, така че ѝ наредих да ги сложи в нейната дамска чанта и спокойно напуснах сградата.

През 80-те 30 хиляди бяха доста пари. Можеше да си купиш къща и дори да подхванеш някакъв франчайз с хамбургери, така че излязох предоволен. Щом стигнах до колата, бързо се преоблякох и подкарах към съседния град, като междувременно изхвърлих женските дрехи и перуката в едно дере. В жабката бях оставил и един шоколад, за да се подкрепя след обира, но не го изядох веднага. Нямах време. Пъхнах го в дамската чанта да не го забравя и се успокоих.

Ако някой някога реши да ограбва банка, ще му дам следните два съвета: първият е, че решението му е правилно. Защото на този свят философите и поетите живеят по-кратко от банкерите, а това не е справедливо. Вторият е, никога да не използват кола под наем. Няма по-големи бракми. Сигурен съм, че всички жени след като изкарат шофьорски курс, първо се упражняват на коли под наем и едва след това си купуват собствен автомобил. Затова са в такова състояние. Казвам го, защото само след като изминах 80 мили по магистралата, моята също се развали. Не ми остана нищо друго освен да я изтикам встрани и да започна да махам на автостоп.

Когато започнах работа в магазина за зеленчуци всекидневно ми се полагаше порцион с храна. Той обаче също се оказа… зеленчуци. И малко плодове, разбира се, но не повече от 300 грама на ден. Така че по това време ядях само полезна храна, в резултат на което кожата ми бе станала свежа, да не кажа искряща. Отбелязвам всичко това, защото, когато един млад човек на 22 г. със свежа кожа на лицето и дамска чанта започне да маха на автостоп, нещата се усложняват. Да не говорим, че бях забравил да си махна и грима, защото преди обира се бях гримирал. Аз, естествено, се опитвах да гледам лошо, дори от време на време плюех по пътя, за да изглеждам по-мъжествен, но това не пречеше на колите да ме подминават с натиснати клаксони. Най-накрая един семеен миниван се смили и спря да ме вземе. Оказа се, че вътре е сенатор Джонсън с жена си и двете си деца.

– Цял живот съм бил обсебен от стремеж да помагам на хората – обясни ми той – та за това си казах – Гилбърт, младежът е изпаднал в беда, трябва да му помогнеш! Какво като е с различна сексуална ориентация?

– Благодаря, но аз съм напълно хетеросексуален.

– А защо носите дамска чанта?

– Да и защо си гримиран? – попита по-дебелото от хлапетата и ме погледна злобно.

– Това не е грим – ядосах се на собствената си разсеяност аз – а специален крем за възпалени очи. Докторът ми каза да ги мажа всяка сутрин.

– Стига сте се заяждали с младият господин, деца! А също и ти, Гилбърт! – обади се по едно време  г-жа Джонсън. – С оглед на цялата тази заплашваща масовизация, която ни притиска от всички страни, той просто е проявил индивидуалност…

– Никой не се заяжда, скъпа. Просто се опитваме да изясним дали младежът е такъв по рождение, или е изпаднал във временна нагонна заблуда. Опитваме се да помогнем. И какво лошо има, ако проведем един откровен разговор? Вчера например – погледна към мен той в огледалото за обратно виждане – си говорех с майката на жена ми. С тъщата. Та тя ми обяснява, че искала да живее до 99 години… И знаете ли какво ѝ отговорих? Заявих ѝ го право в очите! Казах ѝ – да живееш до 99 години е просто неприлично! Какво ще кажат хората? 70 години са повече от достатъчно!

– Престани да говориш така за майка ми, Гилбърт! – изкрещя г-жа Джонсън с около 600 херца. – Дължиш цялата си кариера на нейните връзки!

– Така ли?! А майка ти помни ли, че преди да се появя аз, ти беше застаряваща даскалица от провинциален град? И ако искаш да знаеш, направих кариера, защото съм човек със самостоятелно звучене! Имам огромни ораторски способности и мимическо богатство!

– Сигурно си прав, Гилбърт, стадният инстинкт оценява високо посредствеността!

– Но моля ви се – реших да се намеся и аз в спора – няма смисъл да се карате заради мен…

– Виж ти кой реши да се обади! – провикна се отново сенатор Джонсън. – Естествено срамежливият автостопаджия реши да се включи в дискусията! Помагаш на човек изпаднал в беда, а той идва и разбива семейството ти! Такава е днешната младеж!

– Успокой се, Гилбърт, само след 15 минути кметът ще открива нова библиотека и ти ще трябва да държиш реч – вметна г-жа Джонсън.

– Да се успокоя? И как да се успокоя, когато жена ми всяка вечер стене друго име в спалнята?

– Внимавай какво говориш пред децата!

Но сенатор Джонсън не искаше да внимава, внезапно увеличи скоростта, предприемаше рисковани изпреварвания и ние се клатушкахме наляво и надясно като кегли за боулинг, които не искат да паднат. Докато на един остър завой аз изтървах дамската чанта и тя се отвори точно към г-жа Джонсън. Шоколадът, който стоеше най-отгоре, падна на седалката между нас, но пачките с пари, слава Богу, останаха вътре. Не знам дали тя ги видя. Или поне се направи, че не ги е видяла. После взе шоколада и възкликна като малко дете:

– Ох, любимият ми! С 80% какао! Може ли да си отчупя едно малко парче?

– Но моля Ви, вземете го целия – отвърнах с готовност, след като бързо затворих чантата и я сложих зад гърба си. – Това е най-малкото, което мога да направя, затова че ме качихте…

– Благодаря! – каза г-жа Джонсън и започна да разопакова шоколада, но щом стигна до станиола, колата внезапно спря и аз разбрах, че сме стигнали до въпросната библиотека.

Зданието беше достолепно, с големи прозорци в готически стил и розова градина отпред. Не предполагах, че жителите на това градче толкова много четат. Поне не ми приличаха на такива, доколкото можах да огледам зяпачите, дошли за откриването. Приличаха ми по-скоро на хора, които търгуват с плутоний. Щом колата спря, начаса бе обградена от тълпа журналисти. Сенаторът слезе тежко и въпросите заваляха.                      

Ще се кандидатирате ли отново на следващите избори, сенаторе? Коя книга четете в момента, сенаторе? Вярно ли е, че синът ви преписва в училище, сенаторе? 

После излезе дебеланкото, после момичето… Дойде и моят ред. Стиснах здраво дамската чанта и понечих да отворя вратата, но г-жа Джонсън леко ме докосна по ръката и тихо рече:

– Нека аз да я взема... Мисля, че така ще се чувствате по-добре пред камерите.

Тя беше права, разбира се. Не можех да се появя по националната телевизия с дамска чанта. Вярно, че фокусът щеше да е върху сенатора, но току виж някой колега от зеленчуковия магазин ме видял. А аз нямах намерение веднага да напускам. Щях да поработя още известно време там, докато се поуталожат нещата. Подадох ѝ чантата, след което тя излезе чевръсто, а аз я последвах. Застанах чак в края на редицата с гости и си казах, че трябва да бъда търпелив. Това обаче се оказа трудна задача. Рядко бях чувал толкова концентрирана глупост само в една реч. Всички бяха изпълнени с досада, а мимическото богатство на сенатора само усложняваше положението му. Той беше завършен популист. Не спря да говори за дръзновения, светло бъдеще и естествено… как да превърнем труда в песен.

Погледнах с крайчеца на окото си към г-жа Джонсън. Тя също едвам издържаше. Непрекъснато пристъпяше от крак на крак, нервно поглеждаше към часовника си, докато в един момент не извади шоколада от джоба на жилетката си. Отчупи малко парче, сложи го в устата си и затвори очи. Няма друга храна, която да се яде със затворени очи. Дъвчеше дискретно, като актриса пред камера. После постави в устата си второ парче и лицето ѝ видимо се промени. Стана по-младо, по-уверено и като че ли онази материална грубост, която толкова често излъчват жените на сенаторите, изчезна… Приключи с последното парче в същия момент, в който сенаторът завърши речта си.

Аплодисментите бяха вяли. Тя се усмихна тъжно, излезе от редицата и тръгна бавно към него. В същия момент той се обърна и широко ѝ се усмихна. Ето едно семейство за пример – казах си – към това трябва да се стремя. Г-жа Джонсън го целуна нежно по двете бузи, после придърпа микрофона към себе си и обяви:

– Със сенатора искаме да направим важно съобщение. След 15 години брак ние решихме… да се разделим. Връзката ни се изчерпа, но ще си останем приятели. И в знак на благодарност за всичко, което той направи за мен, оставям децата на него.

После г-жа Джонсън махна на публиката с ръка и бавно прекоси подиума към малката стълбичка, откъдето се слизаше. Беше красива жена. Като класическа интерпретация на поп парче. Без електронни инструменти. Само пиано, цигулки и тук-таме флейта. Всичко в тоалета ѝ пасваше – роклята, обувките, чантата… За миг си помислих, че ще ми даде някакъв знак да я последвам, но тя дори не извърна глава. Слезе по стълбичката, после се качи в едно такси и изчезна от погледите ни.

Сенатор Джонсън стоеше като истукан. Трудно ми беше да преценя дали за него това беше лична или политическа драма. След малко го наобиколиха някакви мъже с костюми, може би съветници и започнаха оживено да дискутират. Ръкомахаха, бършеха челата си с кърпички… После се качиха в една кола и също отпрашиха нанякъде. След още десетина минути всички се разотидоха. Зяпачите, за да разкажат на жените си, журналистите – да зарадват главните си редактори... От библиотеката излязоха някакви работници, навиха червения мокет на руло и го прибраха вътре. Останахме само аз, дебеланкото и очилатата му сестра. Седнахме на една пейка, близо до розовата градина, и се загледахме вяло към празния площад. По едно време дебеланкото вдигна глава, сякаш внезапно му бе хрумнала гениална идея, погледна ме и попита:

– Ще ни купите ли по един шоколад, господине?

– Нямам толкова пари – отвърнах малко тъжно, защото идеята не беше никак лоша. После обаче бръкнах в предния джоб на джинсите си, преброих останалите ми монети и казах:

– Всъщност имам пари само за един шоколад. Искате ли да си го разделим?

– Искаме! – отвърна момичето с готовност и широко се усмихна.

Прекосих площада, влязох в бакалницата отсреща и се спрях пред рафта с шоколади. Нямаше от любимите ми с 80% какао. Всички бяха с 50%. Е, какво пък – помислих си – в такъв момент човек не трябва да е много придирчив. Пък и шоколадите с повече мляко са по-полезни за децата. Купих един, върнах се на пейката и пиршеството започна.

Беше хубав летен ден, слънцето приятно напичаше и от топлината шоколадът се бе леко разтопил, което му придаваше още по-неповторим вкус. Как досега не съм установил, че 50% е един доста балансиран процент, разсъждавах аз. Жалко, че досега съм го пренебрегвал. Балансира мислите, чувствата, помага ти да си направиш по-добра самооценка...                        

И наистина, какво може да очаква от живота човек като мен? Без образование и някакви изключителни способности. Освен… да съчетае аскетизма с еротиката… Да, след всичко преживяно, една начинаеща козметичка би ми дошла доста добре. Всъщност има една такава, точно срещу зеленчуковия магазин, където работя. Завърши седма на някакъв конкурс за красота. Не е лошо момиче. Каза, че иска да спаси озоновия слой… Със сигурност ще се завъртя покрай нея щом се прибера! Дори вече знам как да я заговоря. Ще ѝ подаря един шоколад. С 50% какао. Ни повече, ни по-малко. 

Изядох и последното парче. После премрежих поглед към слънцето и ми се стори, че лъчите влизат право в сърцето ми, после преминават в кръвоносните съдове, смесват се с какаото и превръщат онзи странен момент, между вглъбението и въодушевлението почти… в безкраен.

Разказът е част от книгата на Джо Маккена „Бармани и християни“. Сборникът съдържа още разказите: Армани, Старец №19, Не отивай в Ню Орлиънс, V8, Сенегал, 50% какао, Нашите сълзи и нашите страхове, Красотата на бекхенда, Самочувствие на Пикасо, My master is caling.