След 10 месеца война: Как протече през 2022 г. конфликтът в Украйна (ОБЗОР)

Повече от 10 месеца продължава конфликтът в Украйна, който започна на 24 февруари 2022 г., когато руският президент Владимир Путин обяви с дълго обръщение към народа си, че инициира „Специална военна операция“, която цели да „денацифицира“ Украйна. За десетте месеца на на практика война в Европа се случиха прекалено много събития, за да могат всички те да бъдат обединени в ясен хронологически ред. Въпреки това идва краят на настоящата година и една равносметка е необходима.

Какво подбуди конфликта? Как започна всичко? Кои бяха основните акценти в него през годината? Има ли как скоро да приключи? Отговори на тези въпроси ще опитаме да дадем в следващите редове.

Украйна за Русия съвсем не е нова тема. Търканията между двете страни започнаха условно още през 2014 г., в епилога на „Евромайдана“, когато властта в Киев бе сменена от проруска към проевропейска след месеци на кървави протести, за които се говори, че са били продиктувани от външни „актьори“, вероятно зад океана. Тук името на Виктория Нуланд и Джефри Пият няма как да не бъдат споменати. Тогава – в опит да запази позициите си на Черно море, Москва анексира Кримския полуостров. А региони в източна Украйна – индустриалната част на страна, обявиха своята независимост от Киев. В резултат на всичко това в страната започна практическа гражданска война, която продължи до 24 февруари 2022 г., когато прерастна в междудържавна.

Противно на очакванията войната, започнала на 24 февруари т.г., не е следствие само на желанието на Русия да диктува реда в бившите си Съветски съюзи. През 8-те години на конфликт в Донбас, действително украински въоръжени сили бомбардираха и обстрелваха цивилни райони в източна Украйна и това е неоспорим факт, за който през април т.г. признаха и от ООН, и от „Аменсти Интернешънъл“. За началото на конфликта може да се говори много, но анализът ще оставим на историците. 

През октомври 2021 г. бившият президент на Русия Дмитри Медведев публикува статия, с която обясни ясно, че според него Украйна е „васална страна“ под контрола на „Запада“ и че в този смисъл е безпредметно Русия изобщо да води диалог с Киев по отношение на случващото се в Донбас. Което между другото бе в разрез с второто Минското споразумение, нарушавано многократно от двете враждуващи страни в продължение на 8-те години гражданска война.

Същинската част обаче започна през ноември и декември на 2021 г., когато политическият разрив между Киев и Москва стана катастрофален. Западните служби не спираха да предупреждават, че ако се продължи по този път, военният конфликт е неизбежен. За разлика от руските си колеги, те настояваха, че Путин подготвя инвазия. Той пък от своя страна предупреждаваше, че Киев готви сериозно настъпление към Донбас, особено след като Зеленски многократно обявяваше, че „ще си върне дори Крим“. Кой е прав и кой е крив е въпрос, който няма скоро да получи своя отговор, но е факт, че дните преди 24 февруари 2022 г. обстрелът над Донбас от страна на ВСУ (Въоръжените сили на Украйна) бе увеличен почти десетократно. 

На 21 февруари т.г. в дълго изказване пред нацоналната телевизия руският президент Владимир Путин обяви, че признава двете самопровъзгласили се републики – Донецка и Луганска, за независими от Украйна. С това вече беше ясно какъв ще е развоят на събитията. Защото по логиката на руския президент, ако те са независими държави, а населението в тях е рускоговорящо, атака от страна Украйна към тях би значела атака срещу руския народ. И така 3 дни по-късно неизбежното се случи.

„Взехме решение за провеждането на Специална военна операция в Украйна. Нейната цел е да защити хората, които в продълженеи на 8 години бяха жертва на издевателства и геноцид от страна на режима в Киев. Стремежът е за демилитаризация и денацификация на Украйна“. С тези думи руският президент на практика обяви война на съседната си страна и така стартира всъщност конфликът от 2022 г., който продължава и до днес. Очевидно от изказването му, би следвало да се счете, че военните действия ще се водят в източната част на Украйна, където са се провеждали „издевателствата и геноцидът“. Интересно обаче защо в такъв случай едно от първите настъпления бе от Беларус към Киев.

Минути след речта на Путин прозвучаха и първите експлозии в Киев, Харков, Одеса и градове в Донбас. Руски войници вече бяха в Мариупол – място, което в идните месеци ще стане терен за най-тежките боеве. Армия от между 150 и 200 хил. войници навлиза в Украйна от 4 посоки – условно от Беларус; от Курск; от Воронеж; от Донбас; и от Крим. Офанзивата е започнала и притесненията са, че настъплението е много бързо – сравнявано дори с Блицкрига на Вермахта от 1939 г. в Полша и после във Франция следващата година. 

До 25 февруари руските сили са получили почти пълно въздушно превъзходство и Украйна няма на практика никакви способи да се защитава по въздух. Въпреки опитите на Киев да пропагандира за т.нар. „Призрак от Киев“ – пилот, успял с изтребителя си да събори десетки руски МиГ-ове и Су-та, такъв, оказа се, не съществува. Небето беше завладяно в рамките на дни. С това руското настъпление се отправи сериозно към столциата на Украйна и военни сили на РФ бяха на километри от там – на практика го виждаха с просто око.

Офанзивата бе сравнително успешна и на юг, където въоръжените сили на Русия успяха да завземат сериозни територии от Донецк и Луганск, през Мариупол, Бердянск, Мелитопол и Херсон, та чак до Миколаев, Кривой Рог и Запорожия. 

На север картината не бе толкова положителна за руското настъпление. Настъплението към Харков бе на практика неуспешно, а офанзивата към Киев спря на едно място. 

Така стартира условно „първата фаза“ от Специалната военна операция.

Тя продължи от 24 февруари до началото на април, когато боевете се изтеглиха от североизточна Украйна и Киев и се фокусираха върху приоритетните цели на юг и югоизток. В първата фаза станахме свидетели на невиждан бежански поток. В България, основно по Черноморието, бяха създадени кризисни центрове, в които бягащите от Украйна намираха подслон и бяха упътвани какви документи са им необходими, къде могат да бъдат настанени и за колко време. Може би грешка донякъде бе факта, че страната ни бе единствената в Европа, която предложи летните си хотелски леглови бази за настаняване на бежанците – основно жени с деца, но и тук-таме мъже в активна възраст. В подробности за профила на украинския бежанец у нас няма да навлизаме. Този тежък период обаче продължи месеци и през страната ни минаха не по-малко от 1 млн. украинци за срока на първата и втората фаза от офанзивата.

Междувременно очевидната идея на Кремъл да завладее Украйна за няколко дни и да установи приближен до себе си режим там не успя да се осъществи. Офанзивата постепенно започна да губи инерция и до края на март, когато към Киев започнаха да се изливат милиарди евро и долари чуждестранна помощ, балансът на бойното поле се възвърна. Така още в ранните дни на април, заради украинска контраофанзива или руско стратегическо отстъпление, Киев бе освободен от обсадата а боевете се пренесоха на юг и изток – в Запорижието и Донбас.

В хода на отсъплението на руските части от там станаха ясни и тежки подробности за престоя на войската в украинските градове. Такава е бруталната гледка в Буча – в покрайнините на Киев, където след дълго международно разследване стана ясно, че руски войници са извършили военни престъпления, касаещи умишленото убийство на поне 50 (според ООН), и близо 450 цивилни (според Киев).

До 7 април т.г. пък руското военно управление вече започна да признава, че има проблем и фокусът трябва да се измести.

Така конфликтът реално навлезе във втората си фаза. 

На 9 април, продиктувано от незадоволителния ход на офанзивата, Путин взе решение да смени ръководството на войските в Украйна. За командир на цялостната операция тогава бе назначен Александър Двроников, известен с това, че ръководеше успешната военна интервенция на Русия в Сирия. 

До 13 април пък стана ясно, че ВСУ са способни и на ответни удари. На тази дата бе потопен флагмана на руските военноморски сили „Москва“ – инцидент, който според Русия бе вследствие на пожари, но фактите към този момент сочат, че е бил поразен с ракетен удар. 

Втората половина на април даде началото на т.нар. „Битка за Донбас“ – театър на продължаващата война, който още не е приключил. В хода на конфликта има безброй нанесени удари от тогава досега. Това е моментът, в който стана ясно, че предоставените от запада оръжия на Украйна са много по-модерни от тези, които са във въоръжението на Русия, а сраженята дадоха да се разбере за пореден път нещо друго – танковете и като цяло бронираните превозни средства, които диктуваха хода на Втората световна война, вече не са нито рентабилни, нито достатъчно ефективни.

Това се оказа вярно, след като стана ясно, че ръчно преносим гранатомет от последно поколение, чийто снаряд струва не повече от 30 000 долара, е способен с един изстрел да унищожи танк и целия му екипаж от достатъчно голямо разстояние, че да няма възможност за ответен удар. Именно с тази тактика ще се запомни втората фаза на конфликта в Украйна, въпреки че резултатът от нея все още не беше в полза на Киев. 

Паднаха градовете Мариупол, чиито последни „защитници“ се бяха окопирали в огромния металургически завод „Азовстал“. Градът бе превърнат в руина, а Русия обеща да го възобнови – процес, за който към момента няма данни да е започнал.

С постепенното настъпване на лятото и стоплянето боевете започнаха да стават все по-разпокъсани, а фронтовата линия - помръдваща незабележително в едната и другата посока. Ограничени контраофанзиви на ВСУ успяваха да си отвоюват определени територии временно, които впоследствие отново бяха завземани от прегрупиралите се руснаци. До юли тази тенденция се запази без особена промяна. През август обаче към Киев вече пътуваше 18-ия пакет с военна помощ от САЩ, който спомогна за организирането на сериозна контраофанзива, която трябваше да започне до края на месеца.

И тук конфликтът навлезе в третата си фаза.

В края на месеца стартира въпросната контраофанзива. Нейна първа цел беше да се пробие фронтовата линия в близост до Херсон.До 3 септември беше повече от ясно, че украинските сили напредват, а като причина за това се посочваха провали в руското командване и логистични проблеми. 

Част от Харковска област, която в последните 7 месеца беше в ръцете на руската армия, отново попадна под контрола на Украйна. Такава беше съдбата на градовете Купианск и Изюм. В отговор на случващото се, Путин обяви частична военна мобилизация на 21 септември, която целеше да набере до 300 000 резервисти, за да се подсили военното дело на страната в Русия. Това доведе до огромни вълни от руснаци, напускащи страната както могат, като основният маршрут бе сухопътен и водеше  към Истанбул.

За да се даде още повече легитимност на продължаващата война, на 23 сепмтеври в четирите региона на Украйна, частично под контрола на Русия, се проведе референдум за присъединяване към Русия. Те завършиха с това, че привидно хората в Донецк, Луганск, Херсон и Запорожие избраха да гласуват „за“ идеята. Доколко това е така – може да се поспори, но цялото международно общество обяви референдумите за нелегитимни.

Три дни по-късно взривен беше Северен поток 2 – акт, който мнозина се притесняваха, че ще доведе до сериозна ескалация в конфликта, в който вече се бе заговорило и за употреба на ядрено оръжие. За щастие Европа реагира навременно и разкри, че се касае за саботаж, извършен от неизвестни. Всички спекулации, разбира се, бяха насочени към това, че Русия сама е взривила тръбите си, които на този етап действаха като единствения ѝ „коз“ срещу ЕС – нещо, което с поглед назад във времето, сега изглежда повече от абсурдно.

Докато мобилиазацията в Русия продължаваше, едно друго действие привлече вниманието на целия свят. Украйна, макар и неофициално, взриви Кримския мост. Случаят от 8 октомври ще остане в историята на военния конфликт като един от най-дръзките, но и един от най-опасните и безотговорни ходове, който Киев е предприемал по време на войната. Защото Кримският мост бе единствената сухоземна връзка на анексирания през 2014 г. Крим и Русия, а като такъв бе стратегически значим обект, за който многократно е казвано, че ако му бъде посегнато ще има последствия. В контекста на това, че Русия все пак е ядрена сила, на такава заплаха не трябва да се гледа с лека ръка. Въпреки това особено реакция нямаше – по една или друга причина. 

Едва няколко дни след атаката военното командване на Русия в Украйна се пое от ген. Сергей Суровикин, който е известен във военните среди като човек, който не страни от бомбардирането на цивилни цели.

И така след като мостът бе съборен, Киев бе бомбардиран тежко, като най-малко 23-ма цивилни загубиха живота си, а други над 100 бяха ранени. Самият Путин заяви, че атаката е за отмъщение.

Тази фаза на войната, която се води в условията на есен и зима, е наистина тежка за украинците. Огромна част от системите на странта за електрозахранване е извън линия, а хиляди са изправени пред тежките условия на зимата – студ и глад. 

На 1 ноември приключи часичната мобилизация – без особен резултат по отношение на военното дело. 10 дни по-късно Херсон бе освободен, а фронтовата линия достигна до западния бряг на река Днипро. Оттеглянето на руснаците от стратегическия град бе изтълкувано като слабост, но пък то си има и своите ползи от тактическа гледна точка. Още тогава се заговори, че целите на военната операция в Украйна са били отново променени и всъщност ген. Суровикин е преценил, че Херсон не е достатъчно добре предпазен в контекста на украинската контраатака, а Донецк и Луганск са много по-важни цели. В този смисъл е много вероятно още в началото на 2023 г. да видим контра контраофанзива, този път от руска страна, която да опита да премести фронтовата линия в Донбас на запад.

На 15 ноември между 85 и 100 ракети бяха изстреляни по редица украински градове. Това доведе отново до спиране на тока в редица засегнати региони. Ракета падна в Полша – събитие, което Зеленски погрешно опита да използва за своя полза и да обвини Москва, тъй като снарядът, който уби двама цивилни в полско село, се оказа украински. 

Навлизайки в декември, конфликтът изглеждаше далеч от приключил. На практика нищо особено не се промени във военните действия през целия месец. Фронтовата линия не е мръднала с почти нито един сантиметър откакто украинската контраофанзива загуби инерция. Ситуацията в момента е патова. Спорадичните бомбардировки на градове продължават, жертвите стават все повече – както от цивилна, така и от военна страна. 

Все пак признаци, че Москва и Киев са готови за преговори има, макар и много малки. По-рано днес руският външен министър Сергей Лавров, от чието ведомство наскоро излязоха изисквания към Киев за мир, заяви, че Украйна трябва да се съгласи с настояванията на Москва. „Ако не, спорът ще бъде решен от руската армия“. 

По данни на Ройтерс до момента от конфликта са загинали най-малко 42 000 човека, ранени са били над 54 000, изчезнали са поне 15 000, а страната и домовете си са напуснали не по-малко от 14 млн. човека. Броят на унищожените сгради се равнява на 140 000, а имуществените вреди, нанесени от конфликта се изчисляват на поне 350 млрд. долара. Тези числа, за съжаление, в идните месеци ще продължават да растат. Поне докато не се стигне в крайна сметка до някакво решение на този привидно нерешим конфликт между двете страни. 

Със сигурност този текст няма как да е напълно изчерпателен и в него безспорно има пропуснати и вероятно важни за конфликта събития