Президентска република за лично ползване

Апетитът идва с яденето, удоволствието да управляваш еднолично със служебни кабинети се услажда. Така може да се обясни кампанията на определен кръжец от хора, която бе задействана тези дни в подкрепа на президентската република.

Интервюта, „случайни“ изявления, изнесени речи, написани статии – изведнъж пространството се напълни с вопли за еднолична президентска власт. Най-видна сред този пропаганден кръжец е фигурата на бившия журналист Иво Христов, който сега е евродепутат. Практически няма негово изявление в последните дни, където той да не е обяснил, че настоящата ни конституция се е изчерпала и трябва да се напише нова, която да е за президентска държава.

Иначе – плашат в един глас Христов и кръжеца – ще изпаднем в безизходица, която ще роди „още няколко краткотрайни и разочароващи правителства, но не и стратегическа перспектива за изход от тази ситуация.“ Тънка подробност е, че тази група от хора не е някакво независимо образувание, което дава свое лично или експертно мнение, а са все изключително близки до президента Румен Радев люде.

Да вземем споменатия Христов. Цялото доволство, в което той живее в последните години е единствено благодарение на Румен Радев. Нему той дължи извисяването си над журналистиката, когато Радев го взе да му ръководи политическата и комуникационната стратегия на предизборната кампания. След това го назначи за началник на кабинета си. После го вреди на избираемо място в евролистата на БСП, та го прати и на най-синекурната длъжност в Европа – евродепутат.

Тази длъжност изисква единствено редовно да си хващаш самолета за екскурзиите до Брюксел, където да гласуваш в парламент, чиито решения не са задължителни. На всичкото отгоре ти и плащат пребогато. Удоволствие си е откъдето и да го погледнеш. Как после да не върнеш услугата, повеждайки като Раймонда Диен кампанията за президентска република.

Иво Христов впрочем е близнат от съдбата да е галеник и на комунизма, и на капитализма. Роден в семейство на български дипломат в Истанбул по време, когато обикновеният българин почти не можеше да пътува свободно в чужбина, после израства по посолства в западни държави, а животът му продължава и в новия строй да е все така луксозен. Нищо чудно, че описва с такива примамливи слова „блажената“ президентска република, която неговият патрон Радев си мечтае. Светът на Христов е лъскав и приятен, пълна противоположност на света, в който живее огромната българска маса.

Затова и Христов чертае все красни перспективи пред страната ни, когато тя най-сетне бъде сресана според вижданията на патрона му. За да сме честни, трябва все пак да признаем, че Христов, и останалата част от кръжеца около президента, избягват да персонализират бъдещата президентска България, макар за всички да е ясно, че те я виждат оглавена именно от Радев. Но не само името му премълчава тази група.

Всъщност те премълчават всичко. Какво значи бедна парламентарна страна, обрулена от либерал-глобалистките реформи, с корумпирана администрация, лесно пробиваема съдебна система и без стабилна, готова да се опълчва на попълзновенията, журналистика да завие към еднолична власт?

Това означава всички беди, които сме имали досега да се умножат по две, че и по три. Но за да не теоретизираме, нека следваме примера на други държави, които също като нас са изключително бедни, чиято икономика също бе закрита от либерал-глобализма, и където даден случаен човек по стечение на обстоятелствата се докопва до властта.

Наш пример не могат да са Полша и Унгария, управлявани тъкмо по начин, какъвто на Радев му харесва, защото и на двете места икономиката не бе така фатално занулена, както в България, която от индустриална в момента се е превърнала в прост суровинен придатък, какъвто беше до 60-те години на миналия век. Наш пример могат да са единствено държави като Молдова, Киргизстан, Узбекистан, Армения, Сърбия. Ние можем да се мерим само с тях, нищо че те не са членки на ЕС. Реално членството в ЕС, както и сами можем да го усетим, в българския случай не води нито до силна икономика, нито до силна армия, а оттам – още по-малко пък до силна държава.

Всъщност в българския случай то доведе единствено до още по-голяма демографска катастрофа, понеже превърна емигрирането в песен. Когато случаен човек насред бедна държава се види във власт, това адски му харесва. Удобството да живееш нашироко, да се грижат за теб, всички да ти се възхищават и да те хвалят, да разбереш колко си бил велик, пък довчера да не си го знаел, да управляваш цяла страна, дори и да не си най-умният на света е много приятно усещане.

Но първият мандат минава и отминава, вторият се преполовява и случайното лице, озовало се във властта, започва да изпитва притеснения, че цялата тази наслада скоро ще свърши. А така да не му се иска. Тогава средностатистическият президент в обрулена от либерал-глобализма страна прибягва неизменно до един и същи похват, за да се задържи още насред властовите сладинки – зануляване на мандата и започване на чисто.

По този начин мандатите тръгват да текат от самото начало. Румен Радев е тъкмо в тази фаза. Скоро ще преполови втория мандат, който би трябвало да му е последен. Но страхът, характерен за случайни хора, овластили се в обрулена от либерал-глобализма държава, че президентската властова наслада ще свърши, очевидно го обхваща не на шега. Затова и той, изглежда, е посегнал към любимия похват – зануляване на мандата. Това може да стане единствено с нова конституция. Радев обаче все още не смее да изразява на глас онова, което денонощно му се върти в главата, затова се е доверил на въпросния кръжец, чийто неформален лидер е Иво Христов.

Но пък с един замах сегашният президент очевидно иска да уцели два заека – хем зануляване, хем и еднолична власт, каквато би му дала президентската република. Тогава няма да му се налага да прибягва до политически интриги, за да увеличи срока на пребиваване на неговото служебно правителство, а лично той ще управлява кой кабинет колко години ще е на власт. Така работят държавните глави в страните, с които можем да се сравняваме. Но приемаме, че президентската република е вече факт, а Радев е започнал на чисто с първи мандат.

Обикновено при това положение ръководителите на бедните държави от посочения по-горе списък си поставят за цел да подчинят колкото се може по-голяма част от държавните органи на себе си. Превземат се основните телевизии, радиостанции, вестници и интернет издания, назначават се удобни лица в Конституционния съд и съдната система като цяло, извършват се политически интриги, за да се омаломощят и завземат основните партии, където се поставят приятелски настроени лидери – така вече няма да има кой нито да говори и пише срещу овластилия се президент, нито да му противостои с буквата на закона. Всичко ще е сресано според неговия каприз. Когато преполови втория мандат, в главата му пак ще се настанят същите страхове, които по всяка вероятност го преследват и сега – краят на властта е близо, какво да се прави?

Но този път вече ще е много по-лесно, защото всичко е под контрол. А и в страните, с които можем да се сравняваме, отдавна са измислили решение и на този неизбежен момент по пътя към пълната диктатура – общонароден референдум за увеличаване на президентските мандати с още няколко. Когато и това стане факт, въпросният случаен човек, който по някакво съвпадение се е озовал във властта, ще се чувства до такава степен господар на положението, че с лекота ще прокара и третия похват за увековечаване на управлението си – нова промяна в конституцията, където президентски срокове вече няма, а държавният глава получава правото да управлява до памперс, че и след това. Някой да не си помисли, че понеже България е в ЕС такова нещо у нас не може да се случи! Напротив – може.

Дори в по-богатите от нас Унгария и Полша, където и опозиция има, и силни медии, всичко това се случва, макар и не в тези крайности, описани по-горе. В България, както имахме удоволствието да видим от дългото управление на Борисов, е достатъчно съответният управленец да гарантира на либерал- глобалисткото политбюро, че ще му е верен до гроб. Оттам-нататък може да си прави каквото си иска у дома.

Ето как само с няколко хода, отдавна измислени в бедния и обрулен от либерал- глобализма свят, парламентарната република се превръща в диктатура. Това в никакъв случай не прави въпросната държава силна и устойчива.

Прави я само още по-трудна за живеене, защото към беднотията се добавят и ред политически и цензурни ограничения. Но пък тогава съдбата сигурно отново ще е благосклонна към Иво Христов – всеки доживотен диктатор има нужда и от свой паж.