Не молете в Америка азиатец да ви помогне с математическа задача. Може да се възприеме за расистко

През лятото на 2019 г. Рене Пфистър се премести във Вашингтон. Той беше изпратен в САЩ като кореспондент на „Дер шпигел“, намери хубава къща в предградие на столицата и веднага се почувства като у дома си.

В квартала, в който живееше със семейството си, бе заобиколен от обикновени, приятни хора - лекари, журналисти, адвокати, професори и учители. Те се възприемаха като толерантни. Знамена с дъгата се вееха пред всяка трета къща.

А онази Америка, която Пфистър виждаше по предизборните събития на Доналд Тръмп, сякаш беше от друга планета. За първи път той бе изненадан, когато негов приятел му каза, че синът му е бил порицан в училище, защото заявил, че смята, че е добре и белите да си носят косата в раста прически. Не можеш да кажеш това. Растата се смята за част от афро- американската култура. Според официалния, политкоректен прочит, когато белите хора си направят такава прическа, е „културно присвояване“, т.е. расистко.

По това време на входа на училището, което посещаваха синовете на Рене Пфистер, все още висеше снимка на президента Барак Обама. На един коктейл пък се шушукаше, че сред гостите е и републикански лобист.

„Той е гласоподавател на Тръмп“, му довери негов познат, когато се увери, че никой наоколо не го чува. Да си избирател на Тръмп – дори това вече не ти е позволено. В крайна сметка се оказа, че либералната среда не беше толкова толерантна. И зад двете случки се криеше нещо по-голямо. Пфистър забеляза това в Деня на Колумб, когато в класа на сина му стана дума за откриването на Америка. Нямаше и помен от откривателя Колумб.

Затова пък обширно се разказваше за „подъл печалбар от Италия, който с пристигането си е причинил на безброй хора робство и смърт“. Това не беше съвсем погрешно, разбира се, но бе най-много половината истина. Когато синът на Пфистър попитал приятел дали трябва да посочи на учителя, че въпросът трябва да се разглежда от всички ъгли, последният му препоръчал по-добре да не се занимава с това, защото само може да му създаде проблеми.

Атмосфера на страх

Истинското събитие на основаването на Съединените щати, както учеха децата, не беше Декларацията за независимост от 1776 г., а пристигането на първите роби от Африка във Вирджиния през 1619 г. Вестник „Ню Йорк таймс“ беше движещата сила за това пренаписване на националната история.

Случи се през 2019 г. с мащабна поредица от статии, в които робството не бе представено като петно ​​и грях в историята на САЩ, а като основата и дори самото ядро ​​на националната идентичност. Ето го културният сблъсък, който движи Съединените щати.

От едната страна имаме републиканизъм, който се е изродил в упорит национализъм и става все по- авторитарен. От другата - леви либерални демократи, които в името на справедливостта и антирасизма постоянно установяват нови забрани за говорене и мислене, а обзети от някаква мания постоянно да си признават вина към малцинствата, губеха от поглед действителните си политически цели.

В книгата „Грешна дума. Как една нова лява идеология от Америка заплашва нашата свобода на изразяване“ Пфистър показва начина по който е подкопан демократичният дискурс в САЩ. И как войнственият антирасизъм създаде атмосфера на страх и подчинение. Пфистър разказва за свои ежедневни наблюдения и описва забележителни случаи, довели до политически последствия: хората губят работа, защото са се осмелили да кажат неща, които са правилни, но се смятат за неполиткоректни в нажежения климат на преувеличена антирасистка бдителност.

Такъв е примерът с политическия съветник на Демократическата партия Дейвид Шор. След убийството на Джордж Флойд през май 2020 г. той написа в Туитър, че бунтовете, последвали убийството на Мартин Лутър Кинг, са довели до намаляване на популярността на Демократическата партия в съседните окръзи – достатъчно, за да наклонят президентските избори през 1968 г. в полза на републиканеца Ричард Никсън.

Това беше трезв анализ. Но активистите на „Животът на черните е важен“ нападнаха Шор в Туитър за това, че „жестоко и расистки свежда скръбта на чернокожите до просто въпрос на изборна тактика“.

Чувство и разум

Няколко дни по-късно Шор беше уволнен от своя работодател, компанията за научни данни „Сивис аналитикс“. Престижната иначе организация почувства, че не може да си позволи да застане зад него, след като той изпадна в немилост, разнесен от тълпата в социалните медии. Примерът ясно показва механизмите на организираното възмущение: аргументите нямат значение, вместо рационални причини се цитират наранени чувства - а там, където противникът се атакува с чувства, всеки опит да се говори с аргументите на разума е смазан от тълпата.

Рене Пфистер вижда себе си като либерал. И не крие, че смята Доналд Тръмп за опасен политик, който иска да превърне САЩ в автокрация. Пфистер е убеден, че голямата опасност за демокрацията идва отдясно. Поради това той е абсолютно убеден, че едно общество не трябва да стига до момента, когато фалшивите съображения забраняват дебатите по чувствителни въпроси. Разбира се, някой отляво може да възрази на Пфистър:

Няколко примера не са достатъчни, за да докажат, че действително съществува културата на отмяна – че човек може публично да изпадне в немилост поради грешна дума или противоречива статия. Пфистър признава, че културата на отмяна се е превърнала в боен вик за десницата. Но също така показва, че първопричината за появата ѝ не може да бъде отречена.

И че малки групи от войнствени антирасисти са успели да създадат концепции, които не само превръщат политическите дебати, но и нормалните ежедневни разговори, в бойно поле с трагични кариерни последици за „прегрешилия“. В резултат на всичко това се роди терминът микроагресия, който американски психолози измислиха преди няколко години.

Наглед безвреден, но съвсем расистки

„Микроагресиите“ са фрази или въпроси, които звучат безобидно, но според психолозите разкриват расисткото отношение на говорещия. На първо място, разбира се, въпросът „Откъде си?“, който според списъка на американско търговско списание трябва да се разбира като прикрит расизъм, ако е отправен към цветнокож.

Защото според логиката на психолозите посланието зад него е: „Всъщност не ти е мястото тук“. Според този каталог и молба за помощ при математически проблем може също да се счита за микроагресия. Преди няколко години професори от Ню Йорк заключиха, че ако се обърнеш към човек от Азия да ти помогне с решаването на задача по математика, това е обидно.

Учените го заявиха, разбира се, съвсем сериозно. Такова поведение, казват те, обслужва клишето, че азиатците са особено добри в боравенето с числата. Никой не знае какво точно е дискриминационното в тази работа. Но това няма никакво значение, защото като идеологическо оръжие „микроагресиите“ са непобедими.

Какво е расистко вече не се определя от рационални критерии, а от това дали някой се чувства засегнат от даден коментар. Според теоретиците на новия антирасизъм, е напълно без значение дали човекът, който го е направил, е имал расистки подбуди зад коментара си или не. А това е абсурдно! И заплашва основите на нашето съжителство.

Рене Пфистер показва колко силно правилата на Уоук идеологията (от англиски език – минало време на глагола „събуди се“, в момента „уоук“ се е превърнал е политически термин, произлизащ от афроамерикански английски и обозначаващ повишено внимание към въпроси, свързани със социалната, расовата и сексуалната справедливост) са се настанили във всекидневието ни. Вече не само в САЩ.