Трети мандат на Си Дзинпин ще е трагична грешка за Китай и света
Си Дзинпин скоро ще бъде утвърден като генерален секретар на Китайската комунистическа партия и главнокомандващ армията за трети мандат. И така, добро ли е неговото обладаване на такава неоспорима сила за Китай или за света? Не, опасно е за всички. То би било опасно, дори ако Си се бе доказал като владетел с несравнима компетентност. Но той не се доказа. В действителност рисковете са от вкостеняване у дома и нарастващи търкания в чужбина, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.
Десет години винаги са достатъчни. Дори първокласен лидер се амортизира след толкова дълго време на поста. Такъв с неоспорима сила обикновено запада по-бързо. Заобиколен от хора, които е избрал и защитаващ наследството, което е създал, деспотът става все по-изолиран и отбранителен, дори параноичен.
Реформите спират. Вземането на решения се забавя. Глупавите решения остават неоспорени и по този начин непроменени. Политиката за нулев Covid е пример. Ако някой пък иска да погледне извън Китай, може да види лудостта, предизвикана от продължителната власт на Путин в Русия. В лицето на Мао Дзедун Китай има собствен пример. Всъщност Мао беше причината Дън Сяопин, гений на здравия разум, да въведе мандатността в управлението на Китай, която Си Дзинпин сега премахва, предава investor.bg.
Предимството на демокрациите не е, че непременно избират мъдри и добронамерени лидери. Твърде често те избират обратното. Но такива лидери може да бъдат предизвикани без опасност и да бъдат отстранени без кръвопролития. При персоналния деспотизъм нито едното, нито другото е възможно. В институционалния деспотизъм отстраняването е възможно, както откри Хрушчов, но е опасно и колкото по-доминиращ е лидерът, толкова по-опасно става то. Реалистично е да очакваме следващите 10 години на Си Дзинпин да бъдат по-лоши от предишните.
Колко лошо беше всъщност първото му десетилетие на власт?
В скорошна статия в China Leadership Monitor Минсин Пей от колежа Claremont McKenna анализира, че Си има три основни цели: лична доминация; възраждане на ленинската партия-държава; и разширяване на глобалното влияние на Китай. Той триумфира по първия параграф; бе формално успешен във втория; и имаше смесен успех при третия. Въпреки че днес Китай е призната суперсила, тя също така мобилизира мощна коалиция от разтревожени противници.
Пей не включва икономическата реформа сред основните цели на Си Дзинпин. Доказателствата сякаш сочат, че това е съвсем правилно, но не е. Трябва да се отбележи, че бяха избегнати реформи, които биха могли да подкопаят държавните предприятия. По-строг контрол пък бе наложен на известни китайски бизнесмени като Джак Ма.
Преди всичко, дълбоките макроикономически, микроикономически и екологични трудности остават до голяма степен неразрешени.
И трите бяха обобщени в описанието на бившия премиер Уън Дзябао за икономиката като „нестабилна, небалансирана, некоординирана и неустойчива“.
Основните макроикономически проблеми са излишните спестявания, съпътстващите ги излишни инвестиции и последващите от тях растящи планини от непродуктивен дълг. Тези три неща вървят заедно: едното не може да бъде решено, без да се решат другите две. Противно на широко разпространеното схващане, излишните спестявания са само отчасти резултат от липсата на мрежа за социална сигурност и произтичащите от това големи спестявания на домакинствата. Също толкова валидно е, че разполагаемият доход на домакинствата е толкова нисък дял от националния доход, като голяма част от останалия се състои от печалби.
Резултатът е, че както националните спестявания, така и инвестициите са над 40 процента от брутния вътрешен продукт. Ако инвестициите не бяха толкова високи, икономиката щеше да е в постоянен спад. Но тъй като потенциалът за растеж се забави, голяма част от тези инвестиции са в непродуктивно, финансирано от дългове строителство. Това е палиативно решение с неблагоприятни дългосрочни странични ефекти като лош дълг и намаляваща възвръщаемост на инвестициите. Решението е не само да се намалят спестяванията на домакинствата, но и да се повиши делът на домакинствата в разполагаемия доход. Но това би засегнало мощни интереси и не се случва.
Фундаменталните микроикономически проблеми са повсеместната корупция, произволната намеса в частния бизнес и прахосничеството в публичния сектор. Освен това екологичната политика, не на последно място огромните емисии на въглероден диоксид в страната, остава огромно предизвикателство. За негова чест, Си Дзинпин осъзна този проблем.
По-скоро, Си възприе политиката да държи настрана вируса, който циркулира свободно в останалия свят. Вместо това обаче Китай трябваше да внесе най-добрите световни ваксини и след прилагането им да отвори отново страната. Това щеше да бъде разумно и също така щеше да покаже продължаваща вяра в откритостта и сътрудничеството.
Програмата на Си Дзинпин за подновен централен контрол не е изненадваща. Това беше естествена реакция на ерозиращото въздействие на по-големите свободи върху политическа структура, която се крепи на власт, която не се отчита, освен по вертикалата нагоре. Всеобхватната корупция беше неизбежният резултат. Но цената на опитите тя да се потисне е избягване на рисковете и вкостеняване. Трудно е да се повярва, че една организация, структурирана отгоре-надолу, под абсолютния контрол на един човек, може да управлява разумно, камо ли ефективно, все по-сложно общество от 1,4 милиарда души.
Не е изненадващо също, че Китай става все по-агресивен. Нежеланието на Запада да се нагоди към възхода на Китай очевидно е част от проблема. Но такава е и откритата враждебност на Китай към основните ценности, на които Западът и много други държат. Много от нас не могат да приемат сериозно придържането на Китай към марксистките политически идеали, които очевидно се провалиха в исторически план. Да, брилянтният еклектизъм на Дън Сяопин наистина работеше, поне докато Китай беше развиваща се икономика. Но повторното налагане на старите ленински ортодоксии в днешния изключително сложен Китай би било в най-добрия случай задънена улица. В най-лошия, докато Си остава на поста за неопределено време, то може да се окаже нещо дори по-опасно за самия Китай и за останалия свят.