За обърканата геополитика и защо идеята за двуполюсен свят ще доведе до катастрофа

Идеята, че светът трябва да премине от еднополюсния модел на управление със САЩ в центъра към двуполюсен – разпределен между Щатите и Русия, е по-вероятно да доведе до катастрофа, отколкото до прогрес. Причината за това е в изглежда сбърканата преценка на Вашингтон по отношение на геополитическата карта и привидно пропускането на един важен фактор на нея – Китай. Старото разбиране за света, разделен между Изток и Запад, вече не важи, а на сцената постепенно се качват старите, но гениални идеи на Джордж Оруел, лансирани като антиутопия в романа му „1984”.

В Oруеловия дистопичен свят, който сега изглежда се материализира в реалността, разделението е между Океания, Евразия и Изтазия – три фракции (или полюси), които редовно воюват една срещу друга и никога привидно не се разбират, но това е фасада за тоталитарния им контрол върху човека. Всъщност те са трите страни на една и съща пирамида, организирана с основната цел – печалбата. Така е в книгата. Сега в Европа наблюдаваме истината – как Стария континент бива приведен в жертвоприношение от САЩ с цел да отслаби Русия, а войната вече продължаваща 6 месеца, вече изглежда като претекст.

Това обаче изглежда като категорична геополитическа грешка, тъкмо защото Русия няма да бъде отслабена, а ще се преориентира на Изток, и второ защото така Китай печели позиции, а реално точно той е по-големият „враг” за САЩ, отколкото Москва.
Изглежда пишещите правилата във Вашингтон обаче или умишлено, или по грешка гледат стара карта на света, където Пекин още не е световната сила, която всички подценяват сега. Всичко е много по-различно от 1972 г., когато президентът Никсън посети източната страна.

Американската геополитика предполага и винаги е предполагала, че двуполюсния свят е алтернативата на еднополюсовия. С други думи – Евразия срещу САЩ и колониите на Великобритания). В последните повече от 20 години обаче на сцената се появи Китай като трети полюс в световен мащаб. Неутралното и стабилно състояние на геополитиката сега би следвало да бъде точно триполюсен свят – такъв, който е разделен приблизително по същия начин, по който и светът на Оруел – Океания (САЩ и колониите на Великобритания), Евразия (Европа и Русия) и Изтазия (Китай, Индия и островите).

Такъв свят би следвало да бъде много стабилен заради това, че конфликт с три страни винаги е по-солиден от двустранния, който по дефиниция е нестабилен и обикновено води до разрешаването му – по един или друг, застрашаващ бъдещето на човечеството като цяло, начин.

И в този смисъл разумният подход, който трябваше САЩ да поемат, логически излиза, че е да остави Русия и Европа да се приближат натурално една до друга, за да седят заедно от едната страна Вашингтон, Лондон, Брюксел и Москва срещу истинския си идеологически и политически враг – Пекин. В такъв западен евразийски блок доминиращата страна щеше да е Брюксел, както е признавал и самият Путин. По този начин щеше да се стигне и до „мек съюз” между Москва и Вашингтон, слагайки край на всички търкания по всички въпроси, а САЩ щяха да задържат глобалната си хегемония.

Но това така и не се осъществи дори след края на Студената война, макар да имаше някакви наченки. Вместо това колективният запад избра да използва „старата карта” с двуполюсния свят, на която върху Русия с големи червени букви пише „ВРАГ” и където Китай не съществува. А ситуацията е коренно различна – именно Русия вече е сянка на бившето си величие, а Китай е най-големия играч в геополитически и икономически план.

И сега, вместо САЩ да поддържа хегемонията си с привиден триполюсен модел на световно управление, Вашингтон избра да разруши концепцията за Европа и Евразия, предоставяйки на тепсия огромна част от света на Китай, който постепенно се превръща и в най-голямата военна заплаха пред Щатите и де-факто сега е единствената държава, която може да мери конвенционални сили със САЩ. Така на Пекин се дава това, което той никога е нямал в изобилие – богата на ресурси и лесна за защита земя.

А за награда Западът получава едно безполезно парче земя, което е лишено от природни ресурси и ще трябва изкуствено да се поддържа живо в идните десетилетия с разрушителни субсидии.