Тодор Димитров от Карнобат – виртуозен музикант, изпод чиито ръце се раждат уникални гайди и кавали

Ба­ща му пръв за­бе­ля­з­ва вле­че­ни­е­то му към на­ро­д­на­та му­зи­ка. Че­с­то го чу­ва да си при­пя­ва пе­сен­та „Раз­бо­ля­ла се Елен­ка“ и ре­ша­ва да го про­во­ки­ра. Из­кар­ва от  гар­де­ро­ба гай­да­та, ку­пе­на го­ди­ни пре­ди то­ва за не­го­вия брат, на­ду­ва я и за­по­ч­ва да се учи. Та­ка ув­ли­ча и мал­кия То­дор, на кой­то ня­как си гай­да­та при­ви­ра в ръ­це­те, все ед­но цял жи­вот я е дър­жал. И тя, ве­че по­ве­че от 40 го­ди­ни му е ве­рен спъ­т­ник и ис­тин­с­ки дру­гар, не­из­мен­на част от жи­во­та му. Лю­бо­в­та към фол­к­ло­ра го от­ве­ж­да в Ко­тел, в му­зи­кал­но­то учи­ли­ще, спе­ци­ал­ност „Гай­да“. Ис­тин­с­ка­та шко­ла за не­го, ка­то за все­ки му­зи­кант, са сва­т­би­те, къ­де­то зву­кът на гай­да­та раз­п­ла­к­ва не­ве­с­та­та и раз­ту­п­тя­ва сър­ца­та на сва­т­ба­ри­те. Сле­д­ват го­ди­ни на про­фе­си­о­нал­но раз­ви­тие в съ­с­та­ви, ор­ке­с­т­ри. И та­ка до днес. Про­фе­си­о­нал­ни­те му ан­га­жи­мен­ти са свър­за­ни с ор­ке­с­тър „Пъ­с­т­ри­ча“, с кар­но­ба­т­с­ко­то чи­та­ли­ще, къ­де­то е ко­ре­пе­ти­тор на  Ан­сам­бъл „Кар­но­та“.

То­дор Ди­ми­т­ров е от му­зи­кан­ти­те, ко­и­то не оби­чат да го­во­рят за се­бе си. Име­то му в му­зи­кал­ни­те сре­ди се свър­з­ва, ос­вен с вир­ту­о­з­ни­те му уме­ния на гай­да­та, но и с не­го­вия май­с­тор­лък. От де­се­ти­на го­ди­ни той е сред най-до­б­ри­те май­с­то­ри на гай­ди и ка­ва­ли. Ко­ле­ги­те му ка­з­ват, че по­з­на­ва ду­ша­та на гай­да­та, за­то­ва изпод не­го­ви­те пръ­с­ти тя мо­же да стра­да, да се ра­д­ва, да раз­ка­з­ва ис­то­рии. Не­го­ви­те из­пъл­не­ния са омай­ни, на сце­на­та гай­да­та и чо­ве­кът ста­ват ед­но ця­ло, ка­рат те да на­с­т­ръ­х­неш, да по­чу­в­с­т­ваш си­ла­та на Бал­ка­на, сла­в­но­то ми­на­ло и да се на­ре­чеш с гор­дост бъл­га­рин.

- От­къ­де та­зи лю­бов към на­ро­д­на­та му­зи­ка­та?

- От ма­лък, ми­с­ля, че бях във вто­ри клас. В ос­но­в­но­то учи­ли­ще в с. Цо­не­во пре­по­да­ва­те­лят ни по му­зи­ка Ди­мо -пе­ве­ца, с ед­но акор­де­он­че ид­ва­ше и ни пе­е­ше, и то все на­ро­д­ни пе­с­ни. В не­го­ви­те ча­со­ве за пръв път за­бе­ля­зах, че ми ха­ре­с­ва на­ро­д­на­та му­зи­ка. От не­го чух пе­сен­та „Раз­бо­ля­ла се Елен­ка“, ко­я­то си при­пя­вах не­пре­къ­с­на­то. По­с­ле лю­бо­в­та се за­си­ли с го­ди­ни­те в Ко­тел, ра­бо­та­та в ан­сам­б­ли­те, ор­ке­с­т­ри­те… Уро­ци по гай­да за­по­ч­нах в се­д­ми клас.

- А го­ди­ни­те в Ко­тел?

- Те са не­за­б­ра­ви­ми, най-ху­ба­ви­те го­ди­ни от жи­во­та ми. Оти­ваш де­те, ня­ма май­ка, та­т­ко, съ­у­че­ни­ци­те сме ка­то ед­но се­мей­с­т­во, ра­ж­дат се при­я­тел­с­т­ва за цял жи­вот. От су­т­рин до ве­чер там се сви­ре­ше и пе­е­ше. В оне­зи го­ди­ни в му­зи­кал­но­то учи­ли­ще се приемаше мно­го тру­д­но.  Бя­х­ме  17 кан­ди­да­ти, за шест ме­с­та. При­ем­ни­те из­пи­ти бя­ха мно­го се­ри­о­з­ни, в два ту­ра. Аз сви­рех с дя­с­на ръ­ка от­го­ре. То­ва ми съ­з­да­де до­пъл­ни­тел­ни гла­во­бо­лия в тре­ти курс, ко­га­то до­й­де  за­по­вед от Ми­ни­с­тер­с­т­во­то на кул­ту­ра­та, че кой­то сви­ри с дя­с­на ръ­ка, тря­б­ва да си обър­не ръ­це­те. На­ло­жи се да за­по­ч­на от А, Б.., за да сви­к­на да сви­ря с ля­ва ръ­ка от­го­ре. 

- Как се ста­ва до­бър гай­дар?

- Тря­б­ва да ти ид­ва отвъ­т­ре. Ле­с­но не се ста­ва гай­дар. Вси­ч­ко се по­с­ти­га с мно­го труд, раз­би­ра се, ну­жен е и та­лант. Аз де­ля хо­ра­та от на­шия бранш на му­зи­кан­ти и из­пъл­ни­те­ли. Пър­ви­те мо­гат да из­пъл­ня­ват са­мо за­у­че­ни не­ща, а дру­ги­те мо­гат да им­п­ро­ви­зи­рат. С мно­го труд един гай­дар мо­же да ста­не до­бър из­пъл­ни­тел, за да ста­не му­зи­кант са ну­ж­ни та­лант и усет. Гра­мо­т­ни­ят му­зи­кант пър­во мо­же да ин­тер­п­ре­ти­ра, по­с­ле им­п­ро­ви­зи­ра май­с­тор­с­ки, съ­з­да­ва му­зи­ка…

- Му­зи­кант къ­ща хра­ни ли?

- В оне­зи го­ди­ни хра­не­ше. За­по­ч­нах да сви­ря на сва­т­би още ка­то уче­ник, в че­т­вър­ти курс. То­га­ва ба­ща ми взе­ма­ше за ме­се­ца 240 лв., а аз съ­бо­та и не­де­ля ги взе­мах. И до ден-дне­шен по­м­ня пър­ва­та си сва­т­ба, при­те­с­не­ни­е­то, ста­ра­ни­е­то, ко­е­то по­ла­гаш, за да те ха­ре­сат, за­що­то хо­ра­та то­га­ва раз­би­ра­ха от на­ро­д­на му­зи­ка. Бе­ше 80-те го­ди­ни,  в с. Ро­за, Ям­бол­с­ко.

- След Ко­тел как про­дъл­жи пъ­тят ти?

- След ка­зар­ма­та за­по­ч­нах ра­бо­та в Об­ре­д­ния дом във Вар­на. Пър­ви­ят ор­ке­с­тър бе „Га­ла­тея“. След то­ва на­п­ра­ви­х­ме „Сре­бър­на ли­ра“. След не­го за­по­ч­нах ра­бо­та в съ­з­да­де­ния от Пен­чо Ку­ба­дин­с­ки ан­сам­бъл в гр. Ло­з­ни­ца, бе­ше на 1 ав­густ 1986г. По не­го вре­ме му­зи­кан­ти­те бя­х­ме вси­ч­ки про­фе­си­о­на­ли­с­ти, 12 чо­ве­ка ор­ке­с­тър. Зву­ча­х­ме не­ве­ро­я­т­но. Има­х­ме це­ло­го­ди­ш­но кон­цер­ти в стра­на­та, тур­не­та в Ита­лия и Фран­ция. Из-вестно  време се  за­ни­ма­вах с жи­во­т­но­въ­д­с­т­во, ку­пих  ов­це. Съ­бо­та и не­де­ля хо­дих по сва­т­би да сви­ря.

- За­х­вър­лял ли си ня­ко­га гай­да­та за дъл­го вре­ме?

- Да. От­ка­зах се, за­що­то в един мо­мент ня­мах чи­тав ин­с­т­ру­мент, с кой­то да сви­ря, ня­ма­ше от­къ­де да си ку­пя ве­рен ин­с­т­ру­мент. Еди-ния път за око­ло две го­ди­ни, другия път  из­дър­жах око­ло го­ди­на. Ре­ших, че тря­б­ва аз да си пра­вя гай­ди­те. За­по­ч­нах  2010 го­ди­на.

- От на­ча­ло­то до се­га мно­го гай­ди ли на­п­ра­ви?          

- До­с­та раз­ва­лих. Пра­виш ед­но – не ста­ва, ви­ж­даш, къ­де ти е гре­ш­ка­та, по­ч­ваш дру­го­то, до­ка­то се по­лу­чи бе­ше мно­го тру­д­но. По при­н­цип за из­ра­бо­т­ка­та в Бъл­га­рия се по­л­з­ват дрян и чем­шир, за­що­то са с най – го­ля­ма плъ­т­ност дър­ве­си­ни, а то­ва е ва­ж­но, за да е зву­чен ин­с­т­ру­мен­тът. Аз  сви­ря с аф­ри­кан­с­ки че­рен дъб. Уни­кал­на дър­ве­си­на. Ма­те­ри­а­лът тря­б­ва да съ­х­не най-мал­ко пет го­ди­ни, гле­дат се по­ри­те на дър­во­то, жи­ли­те, да не е мно­го усу­ка­но. На­ши­те гай­ди, ко­и­то пра­вим ту­ка се ка­з­ват „джу­ра гай­да“ – ви­со­ка, тън­ка гай­да. Пра­вил съм и ро­до­п­с­ки, три – че­ти­ри за Тур­ция, но ос­но­в­но се за­ни­ма­вам с джу­ра гай­да.

- А ко­жи­те за мя­хо­ве­те, от­къ­де си ги на­ба­вяш?

- За съ­жа­ле­ние жи­во­т­ни­те ве­че са кът по на­шия край. До­й­де оба­че мо­мен­тът, в кой­то тря­б­ва да гле­дам ко­зи, за да имам мя­хо­ве. Са­мо от яре­ш­ка ко­жа ста­ват. От мен ко­ле­ги­те взе­мат мя­хо­ве за ро­до­п­с­ки­те гай­ди, ко­и­то пра­вят. На­в­ся­къ­де жи­во­т­ни­те са кът.

- Ле­с­но ли се пра­вят гай­ди?

- За да пра­виш гай­ди, пър­во­то не­що е да мо­жеш да сви­риш, тря­б­ва да зна­еш, ка­к­во тър­сиш от то­зи ин­с­т­ру­мент. Не мо­жеш да на­лу­ч­к­ваш, на­лу­ч­к­ва се са­мо в то­то­то. В му­зи­ка­та вси­ч­ко е ма­те­ма­ти­ка, фи­зи­ка, аку­с­ти­ка. Все­ки де­тайл тря­б­ва да е на то­ч­но­то си мя­с­то, за да ти е ве­рен то­нът.

- По­с­ле­д­на­та си­ту­а­ция, в ко­я­то гай­да­та ти из­п­ра­ви ко­са­та…

- По вре­ме на по­се­ще­ни­е­то на пре­зи­ден­та Ра­дев в Кар­но­бат. Де­сет ми­ну­ти преди да из­ля­за на сце­на­та ми се пу­к­на мя­ха. Ху­ба­во, че бях пра­вил ед­на гай­да за Аме­ри­ка, ско­чих през про­зо­ре­ца на ста­я­та, ня­ма­ше как да из­ля­за през вхо­до­ве­те на чи­та­ли­ще­то, взех дру­гия мях. И се­га в чан­та­та ви­на­ги но­ся един ре­зер­вен.

- Ти си ав­тор на му­зи­ка­та на тан­ца „Ка­то Фе­никс от жа­ра­ва“. Как се ра­ж­да му­зи­ка­та?

- Има­ло е слу­чаи, къ­с­но ве­чер­та, не мо­га да спя, а в гла­ва­та ми се за­ра­ж­да му­зи­ка. Ста­вам, из­пя­вам го, за­пи­с­вам го. „Фе­никс от жа­ра­ва“ се ро­ди от един мо­тив от пе­сен на Дра­га­на. Ка­то съ­з­да­до­х­ме ор­ке­с­тър „Пъ­с­т­ри­ча“ ре­ши­х­ме да сви­рим са­мо  на­ша му­зи­ка. Пе­с­ни­те са на Сте­ф­ка, му­зи­ка­та я пра­вим за­е­д­но с из­ве­с­т­ния май­с­тор – ка­вал­джия Па­на­йот Ата­на­сов.

- Кое е ва­ж­но­ за до­б­рата му­зи­ка?

- След тол­ка­ва го­ди­ни в му­зи­кан­т­с­ки­те сре­ди сти­г­нах до за­к­лю­че­ни­е­то, че най-ва­ж­но­то е да  се ми­с­ли про­с­ти­ч­ка му­зи­ка, но съ­ще­в­ре­мен­но мно­го сла­д­ка и до­ко­с­ва­ща ду­ша­та, за да мо­гат хо­ра­та да я въз­при­е­мат ле­с­но. Ние по при­н­цип ка­то се­д­нем, все гле­да­ме да пра­вим му­зи­ка за му­зи­кан­ти. Да се до­ка­жеш, че то­ва, ко­е­то си го на­п­ра­вил е май­с­тор­с­ко. Хо­ра­та не ис­кат да чу­ят ка­к­во мо­же ин­с­т­ру­мен­тът, а ка­к­во из­пи­т­ва ду­ша­та. Тря­б­ва да уме­еш да му бръ­к­неш под лъ­жи­ч­ка­та, да му тре­п­не, да до­ко­с­неш не­го­во­то сър­це.

- Ка­к­во се слу­ч­ва с „Пъ­с­т­ри­ча“?

- Хо­дим по сва­т­би, ко­га­то има. Про­дъл­жа­ва­ме да съ­з­да­ва­ме своя му­зи­ка, ко­я­то ми­с­лим да за­пи­шем. За­по­ч­ва­ме ре­пе­ти­ции, се­га се­п­тем­в­ри за Бал­кан­с­кия фе­с­ти­вал. Ор­ке­с­тъ­рът пре­жи­вя про­ме­ни. В мо­мен­та вклю­ч­ва шестима му­зи­кан­ти и две пе­ви­ци. Ще уча­с­т­ва­ме в сва­т­бар­с­ко­то на­д­с­вир­ва­не.

- Ще ус­пе­ем ли да за­па­зим бъл­гар­с­ка­та на­ро­д­на му­зи­ка?

- За жа­лост кул­ту­ра­та е ос­та­ве­на на из­жи­вя­ва­не. За ща­с­тие, на ме­с­та в стра­на­та има се­ри­о­зен ин­те­рес към изу­ча­ва­не­то на гай­да. Па­ра­докс е, но е факт, в Кар­но­бат, от­къ­де­то са най-до­б­ри­те гай­да­ри и клар­не­ти­с­ти в ми­на­ло­то, ня­ма же­ла­ние от стра­на на мла­ди­те към те­зи ин­с­т­ру­мен­ти. Та­ка е, за­що­то се ис­ка мно­го труд, кой­то да­ва ре­зул­та­ти, ед­ва след по­не пет го­ди­ни уро­ци. Ка­то ця­ло, за да по­д­дър­жа до­б­ра фор­ма един му­зи­кант,  тря­б­ва да сви­ри ми­ни­мум че­ти­ри ча­са на ден. Ако те са осем, още по-до­б­ре. Без сви­ре­не ни­що не ста­ва. Мо­зъ­кът ти спи­ра да ра­бо­ти.

На­ро­д­на­та му­зи­ка ед­но вре­ме се съ­з­да­ва­ше в се­ла­та. Се­ла­та за­ги­ват, а те бя­ха па­зи­те­ли на фол­к­ло­ра, има­ше жи­вот в те­зи се­ла, въ­п­ре­ки че не бе­ше ле­с­но. Да­но хо­ра­та, ко­и­то са на ръ­ко­во­д­ни длъ­ж­но­с­ти да за­ми­ле­ят за бъл­гар­с­ка­та на­ро­д­на му­зи­ка и да по­ло­жат уси­лия за съ­х­ра­ня­ва­не­то й. Тря­б­ва да въз­пи­та­ва­ме мла­ди­те  в лю­бов към фол­к­ло­ра, да се гор­де­ят с не­го, да оби­чат на­ро­д­на­та му­зи­ка.

- Ка­к­во е за теб му­зи­кан­т­с­ка­та про­фе­сия?

- Съ­д­ба, от ко­я­то не мо­жеш да из­бя­гаш. За ща­с­тие при­ро­да­та ми е да­ла уни­кал­на­та въз­мо­ж­ност да сви­ря, да пра­вя ин­с­т­ру­мен­ти и да съ­з­да­вам му­зи­ка.

То­ва е шанс, кой­то имат мал­ци­на. Бла­го­да­рен съм за то­зи си та­лант.

източник: karnobat-voice.com