Поглед назад: Как и кой управлява за 31 години България в безкрайния ѝ „преход”

Общо 12 пъти от началото на прехода досега българите са избирали народни представители.

За предстоящия след месец вот правим ретроспекция на всички кабинети, управлявали България през последните 31 години - от оптимизма, завладял обществото ни след края на социалистическия режим в началото на 90-те години, през разочарованието в началото на 21 век, към приемането на България в НАТО и ЕС, та чак до тежката политическа криза, в която се намираме и която е обзела света като цяло.

Всичко започва на 10 ноември 1989 г., когато дългогодишният и „несменяем” пръв държавен и партиен ръководител Тодор Живков е свален от власт. Изненадата е както за него, така и за целия български народ, който изпада в екстаз пред мисълта, че годините на социализма са приключили и пред страната ни идват светли времена.

Следва кръгла маса, на която бивши и бъдещи лидери на държавата – от политици до експерти, обсъждат как ще се промени законодателството. Свикано е 7-ото Велико Народно събрание, което приема нова Конституция, гарантираща най-вече свободата и правата на хората, както и честността на изборния процес, който предстои след няколко месеца.

Великото народно събрание назначава и първото правителство на България - това на Андрей Луканов. То не успява да просъществува дълго, тъй като е на БКП, вече именувана БСП и неговото управление води до редица протести, дали началото на т.нар. "демократично движение" у нас. В края на 1991 г., след призив от СДС за масови протести и стачки, държавата е буквално парализирана и Луканов няма избор, освен да подаде оставка, давайки път на "прехода".

През 1991 г. е избрано в пълния си състав 36-ото Народно събрание с премиер Филип Димитров и председател Стефан Савов. Изборната активност е близо 84%. В него влизат едва 3 партии – Съюзът на демократичните сили, оглавяван от Филип Димитров, Парламентарен съюз за социална демокрация на Александър Лилов и Движението за права и свободи на Ахмед Доган.

Кабинетът не издържа цял мандат. Управлява от 1991 до 1994 г., когато Филип Димитров прави т.нар. „политическо самоубийство”, както го описват различни източници, и иска вот на доверие, който губи. Кабинетът подава оставка, но е сформиран нов с премиер Любен Беров.

1994 г. – редовни избори за Народно събрание. Изборната активност е 75%, но вотът не е в полза на СДС. Печели с голямо мнозинство БСП под ръководството на Жан Виденов, който е избран и за премиер. Година по-късно, вероятно заради неуспеха на точно тези избори за 37-о НС, ръководството на СДС избира за свой председател Иван Костов. А годините между 1994 и 1997 се запомнят с тежка инфлация, скъпи цени, глад, студ и масови протести, които историята впоследствие ще нарече „Виденовата зима”. На 13 февруари, четвъртък, Жан Виденов подава оставка и започва подготовката за следващи избори.

1997 г. – тежките последици от Виденовата зима оказват влияние на гласоподавателя. При активност от 62.4% на провелите си Парламентарни избори печели със солидно мнозинство партията на Иван Коство. Наречена вече Обединени демократични сили, тя заварва България в условията на жестока инфлация и криза и прави всичко по силите си да минимизира проблемите. По това време е стабилизирана инфлацията, въвеждат се новите левове, които вместо в хиляди вече са в единици (1 лв. се равнява на 1000 лв. преди 1998 г.), въведен е валутен борд, при който стойността на лева се гарантира с тогавашната най-важна за Европа валута – дойчемарката, впоследствие същият борд се прехвърля към еврото. Започва приватизацията на предприятия, които от държавни отиват директно в ръцете на частния сектор – спорна, но привидно необходима практика, която мнозина и до днес определят като грешна. Ликвидират се губещи заводи.

Правителството на Иван Коствов е първото в модерната история на България, което издържа цял мандат, в края на който през 2001 г. у нас се завръща фигура, която ще внесе раздор в политическия живот, който и до днес се усеща под формата на политическия плурализъм.

2001 г. В България се връща Симеон Сакскобургготски – последният, макар и много млад по това време преди преврата през 1944 г. български цар. Той стартира движение със звучното и запомнящо се име „Национално движение Симеон Втори” (НДСВ), което започва предизборна кампания в борба със СДС. Осланяйки се на натрупаното недоволство и залагайки на това, че Царят, както му казваха тогава, е нова фигура в политическия живот с опит от Запада, българите гласуват масово за него. Култова и незабравима остава фразата „Ше ви оправя за 800 дни”. Избрано е 39-ото Народно събрание, като НДСВ не успява да се регистрира навреме като партия, но въпреки това получава 120 депутатски места заради отлив от останалите партии. Изборната активност е 67%.

Правителството на Царя все пак внася някаква привидна финансова стабилност в страната, макар заплатите да остават ниски. Отчита се ръст от брутния вътрешен продукт с около 5% годишно. Към 2002 г. процесът на разделение на политическите сили, вероятно продиктувано от появата на Царя се е задълбочил и общо регистрирани за малката ни държава са над 300 партии. Времето на НДСВ става известно и с една политическа фигура, която в идните години рязко ще вземе властта и то за дълго – Бойко Борисов по това време от полковник става генерал и заема поста на главен секретар на МВР. Впоследстиве ще се бори и за кметското място на София, а то – както е познато в историята – действа като „трамплин” за политическа кариера. Правителството на Царя изкарва пълния си мандат до 2005 г., който остава запомнен и с приемането на страната ни в НАТО през март 2004 г.

2005 г. Заради последните месеци на управлението на Сакскобургготски и разочарованието на народа, изборната активност за 40-ото НС е по-ниска – около 56%. Вотът печели категорично БСП под ръководството на Сергей Станишев, следвана от НДСВ, която губи позиции и ДПС, които пък печелят. Идва редът на т.нар. „Тройна коалиция”, съставяща 40-ото Народно събрание и новият кабинет, оглавяван от Станишев.

Това управление ще се запомни с няколко неща, най-важното и иронично от гледна точка на историята от които е, че именно под управление в този състав страната ни влиза в Европейския съюз на 1 януари 2007 г. „Тройната коалиция” става известна още с учителските протести и с изказването на тогавашния министър на образованието по тяхно отношение – „Да разтурваме вече седянката”. Името на Пламен Орешарски също влиза в медийното пространство тогава, като през този период той заема поста на министър на финансите. Кабинетът под ръководство на Станишев също изкарва пълен мандат. Но в периода на управление на политическия фронт се появява нова „сила” – Граждани за европейско развитие на България, които днес за познати като ГЕРБ. Движението, оглавявано от Бойко Борисов, който в период 2005-2009 г. е кмета на Столична община, с фурор завзема кметските постове в някои от най-големите крепости на БСП, една от които е Бургас, където бившият червен кмет Йоан Костадинов се обръща в предизборната си кампания през 2007 г. към тогавашния кандидат на ГЕРБ Димитър Николов с думите „...това малко момче”.

2009 г. Това е годината, в която България, пряко се запознава с образа на Бойко Борисов. 41-ото Народно събрание, избрано с активност от около 60%, е категорично в превес на неговата вече партия ГЕРБ. Макар да става първа политическа сила, ГЕРБ не успява да си осигури мнозинство със 117 народни представители и като такова управлението на кабинета „Борисов I” се приема за успешно, макар и в малцинство. По това време де-факто тръгват първите по-сериозни суми от Европейския съюз и съответно управлението може да се охарактеризира с къде успешни, къде не толкова мащабни инфраструктурни проекти, които искаме или не промениха облика на страната ни. В комбинация с това, че и тогавашният президент бе избран с подкрепата на ГЕРБ, и че голяма част от кметовете в страната бяха подкрепени от партията на Борисов, това управление може също така да се определи като флуидно, тъй като, казано на народен език – нещата се случваха, въпреки преминаващата все още Световна финансова криза. (2008-2010)

Изненада е обаче, че кабинетът „Борисов I” не успя да издържи цял мандат. Правителството падна през 2013 г., когато в цялата страна се разразиха масови протести за завишените до непосилни за гражданите нива сметки за ток. Фактури от 200-300 лв. при минимална работна заплата от около 300-400 лв. не бяха единични случаи. На 20 февруари 2013 г., в акт на безмислено самопосегателство, пред сградата на Община Варна се замозапали Пламен Горанов. 38 минути по-късно Борисов подаде оставката си, която бе приета ден по-късно с над 200 гласували „за” в Парламента. Така президентът Плевнелиев свиква служебно правителство след като нито една от партиите в настоящото Народно събрание не се наема със задачата да сформира нов кабинет.

2013 г. Провеждат се редовни избори за 42-ото Народно събрание. Заради протестите в началото на годината съответно доверието на хората към ГЕРБ е спаднало, а някои анализатори дори си позволяват да говорят за това, че партията на Борисов е „политически труп”. Вотът е категоричен – при рекордно ниска избирателна активност от 51% ГЕРБ пак са първа политическа сила, но с много по-слаб резултат. Никоя от партиите не желае да сключи коалиция с тях и затова мандатът отива при втората – БСП, ръководена още от Сергей Станишев. Коалиция все пак успява да се състави. Тя е сформирана от БСП, ДПС и АТАКА на Волен Сидеров, който по това време действа като „златния пръст” при гласуването и предлагането на закони. За премиер е избран бившият финансов министър Пламен Орешарски.

Кабинетът просъществува едва 15 месеца – от 29 май 2013 г. до 6 август 2014 г. Съборен е от назначението на Делян Пеевски за шеф на Държавна агенция „Национална сигурност” (ДАНС), което предизвиква вълна от масови протести, част от които довеждат до безредици в столицата. Борисов и ГЕРБ тогава са в опозиция и блестящо изпълняват функциите си на такава, като допринасят за свалянето на кабинета на Орешарски с остри изказвания от трибуната на Парламента. Управлението ще се запомни с протестите под надслов „ДАНСwithme”, който се превърна и в един от първите широко използвани хаштагове в социалните мрежи.

2014 г. Предсрочните избори за 43-ото НС са насрочени за 5 октомври. Избирателната активност продължава да пада до невижданите никога в историята 48%. Първа политическа сила отново е ГЕРБ с около 30% от всички гласове, втора е БСП под ръководството вече на Михаил Михов с около 26% и на трето място – ДПС при Лютви Местан с около 11%. Кабинет е сформиран с мандата на ГЕРБ – между ГЕРБ и, Реформаторския блок на Николай Бареков и с подкрепа на АБВ и Патриотичния фронт – коалиция, която за пръв път обедини патриотичния вот у нас. Общо 137 депутати.

Управлението на „Борисов II” се характеризира с продължаване на политиките от предното правителство с премиер Бойко Борисов, с втората вълна на еврофондовете, но и със загуба на доверие към партията от страна на хората, което ескалира със загубата на кандидата на ГЕРБ на президентските избори през 2016 г. Именно тя се превърна в причината кабинетът да подаде оставка. „Ако загубим президентския вот, подаваме оставка”, бе казал Борисов преди изборите в края на 2016 г. Румен Радев обаче надделя над бившия председател на Народното събрание Цецка Цачева и страната ни за пореден път остана без правителство и за втори пореден път кабинет на Борисов не успя да изкара целия си мандат.

2017 г. Изборите за 44-ото НС се провеждат на 26 март 2017 г., като резултатите от тях при избирателна активност от около 54% са категорични: ГЕРБ отново е първа политическа сила, но не може сама с 95 депутати да управлява в малцинство. Затова се съставя коалиция – първо с новсформираната политическа коалиция „Обединени патриоти”, съставена от НФСБ на Валери Симеонов, ВМРО на Красимир Каракачанов и АТАКА на Волен Сидеров, и подкрепена от „новородената” партия на „ВОЛЯ” на Веселин Марешки, който спя да влезе в Парламента с 4.15%, основно заради това, че продаваше гориво на по-евтини цени на своите бензиностанции.

Управлението на „Борисов III” вероятно ще бъде най-запомнящо се в модерната история на страната ни. По това време България влезе в стабилност, търсена отдавна, но пък всичко това бе съпроводено буквално от скандал след скандал.

През 2017 г. министърът на здравеопазването Николай Петров подаде оставка след разследване, че като директор на ВМА е давал обществени поръчки в конфликт на интереси. Той бе заменен, ключово за следващите няколко години, от финансистът Кирил Ананиев. Краят на 2018 г. ще се запомни с протестът на майките на деца с увреждания, по време на който след спорно изказване, тогавашния вицепремиер Валери Симеонов бе принуден да подаде оставка. В началото на 2019 г. министърът на правосъдието Цецка Цачева също подава оставка заради скандал със закупен апартамент под пазарната му цена, наречен впоследствие „Апартмент гейт” (характерно за България, по необясними причини, е скандалите да се наричат „гейт” от американския скандал „Уотъргейт”. Думата обаче действително няма нищо общо със скандал, бел.а.). В края на 2019 г. оставка подава и социалният министър Бисер Петков. Това е последният приоритетен политически скандал преди... пандемията.

По тази тема може да се говори много. „Управлението” на пандемията бе поверено в ръцете на министъра на здравеопазването, който е финансист по професия, а неговото мнение и това на Борисов бе формирано от експертен съвет от познатото вече на всеки българин трио – Мутафчийски, Кантарджиев и Кунчев, които в ранните месеци на пандемията бяха редовни абонати на големите телевизии и изнасяха всеки ден по няколко брифинга. Спорни са всички мерки, които бяха въведени от тях, но едно е сигурно – донякъде именно в тези първи месеци на неизвестност те бяха необходими – както от политическа, така и от социална и здравна гледна точка. Преувеличение и пригласяне на това, което се случва в Европа, със сигурност имаше. Въпреки множеството скандали, протестите заради сарая на Доган, които родиха няколко политически движения и раздора между Министерски съвет и Президентство, кабинетът „Борисов III” успя да изкара целия си мандат.

2021 г. – за 45-ото и 46-ото Народно събрание няма смисъл да се коментира. Те просъществуваха в рамките на от седмица до месец и така и не успяха да съставят правителства заради вече затвърдилия се политически плурализъм и категоричната липса на разграничение между ляво и дясно. В периода между 4 април и 11 юли се проведоха два пъти Парламентарни избори, които не доведоха до нищо смислено. А де-факто лидерът на вота – новата партия на Слави Трифонов, която трябваше да се казва „Няма такава държава”, но в крайна сметка прие името „Има такъв народ”, се „стопи” заради необичайни решения и категоричен отказ да се преговаря с опонентите. В този период се „роди” и образът на Кирил Петков, и на Асен Василев – като „Сакскобургготски спасители”, дошли от чужбина с опит и знания и желаещи да спасят държавата.

На провелите се на 14 ноември м.г. трети поредни извънредни избори, движението на Петков и Асенов, наречено условно „Продължаваме промяната” и все още нерегистрирано като партия, успя да спечели за пръв път от 2009 г. насам първата позиция след вота, задминавайки макар и с малко ГЕРБ. Създадената след изборите невиждана досега „Четворна коалиция”, позната сега като „Кабинета Петков”, завари страната в контекста на усложняваща се геополитическа обстановка и екипът от експерти привидно се оказа крайно неподготвен да се справи с редицата проблеми, надвиснали над страната.

За капак през февруари избухна и конфликтът в Украйна, който допълнително усложни политическата и икономическа криза у нас. Вълната от бежанци от Украйна пък създаде сериозни логистични проблеми, които още повече вкараха клин в уж добре разработената машина на „Промяната”. Краткото управление ще се запомни и с редица скандали, но и с опитите да се бори с корупцията, разкривайки няколко схеми. В крайна сметка обаче управлението загуби подкрепата на Има такъв народ и вотът на недоверие, иницииран от ГЕРБ, премина успешно, слагайки край на кабинета Петков.

А оттук нататък? След месец предстоят поредните парламентарни избори. Тенденцията е очевидна – ниска избирателна активност заради липса на доверие в сегашния и съществуващ  управленски модел, а в същото време – продължаващо „разбиване” на политическото пространство на все повече и все по-малки политически формации, които не успяват дори да съберат нужните за влизане в Парламента 4% от гласовете. Какво предстои на 2 октомври никой не знае. Вероятно обаче ГЕРБ ще бетонира позициите си по региони. Инерцията на ПП ще се запази поне донякъде и именно тези две партии ще се борят за първото място. Коя от тях ще може да сформира правителство и въобще ще има ли такава опция, предстои да разберем.