Марко Семов: Скроиха зле шапката на България!

Марко СЕМОВ

В едно интервю през наглед далечната 1999 г. забележителният наш публицист и народопсихолог чл.-кор. проф. Марко Семов споделя думи, които звучат болезнено актуално и днес.

Българският дух в момента е спотаен, смачкан, наплашен. Живеем във време, което срина ценностната система на обществото. За съжаление срина се и имунната му система. Ако хората, които решават днес съдбините ни, не изровят глави от политическия пясък, в който са ги заровили, и не са в състояние да погледнат истината за нас с други очи, боледуването ни като нация не само ще продължи, но може и да има изключително тревожен край.„

Не искам да вярвам, че ще стигнем дотам. Знам, че в съдбата на един народ има много тежки моменти. Както знам, че в най-критичните времена се пръкват личностите, които са потребни на една нация, за да стъпи на краката си.

Не мога да повярвам, че има политик, който иска да остави лошо име след себе си. Макар, че нашата история гъмжи най-вече от такива имена... При всичката немощ на държавата ни днешните политици (все едно от какъв цвят са) си създават привилегии и уют, по-големи даже и от предишните.

И сигурно няма да е голям грях, ако повторя думите на „грешника” Маркс: „Когато една партия (или власт) започне да създава привилегии за себе си, тя вече е обречена”. Бих добавил: ако това продължи дълго – обречена е и държавата!

Нещо накриво си вързахме обувките, не намерихме пътя, по който трябваше да тръгнем. Пороците на днешния ни хал се заченаха още преди 1989 г. Сценаристите зле скроиха шапката на България. За съжаление, колкото повече се вглеждам в политиката, толкова повече се убеждавам, че за да си политик в България, май не е толкова важно да имаш положителни качества, колкото да ги нямаш...

…Не знам дали духовността винаги изчезва, когато хората са потънали в грижи за хляба и за лекарствата си. Неотдавна един от най-духовните ни писатели ми се оплака, че от 2 години не е ходил на кино, на театър и не си е купувал вестник. Каква духовност да искаш от човек с жалка пенсия?

Въпреки това, ако има светлини над България през последните десет години, освен общия демократичен полъх, това е все още живият дух на българските артисти, на част от българските писатели, на учените. Бих добавил – и на голяма част от журналистите ни. Всички те все още пазят самообладание и съхраняват кой както може духовността си

…В своята съдба един народ сам пише рецептите си. В това е и моят оптимизъм за бъдещето на България. Когато му дойде часът, народът си намира и кой да му напише рецептата, и кой да му я изпълни.Времето на българското занаятчийство, което стана гръбнакът на националния ни дух през Възраждането, е време, когато се съграждаха и много ценностни качества у българите. Не можем да кажем, че днешното време е такова. Защото днес няма занаятчии, няма и селяни, няма буржоазия. На път сме да ликвидираме и интелигенцията си. Ние сме държава, която доизяжда създаденото…

…Днешният наш вулгарен и просташки капитализъм няма нищо общо нито с Европа, нито с Америка. Пред телешкия поглед на всички ни едни забогатяха неизмерно много, други стигнаха до кофите за боклук. Да сте чели от години насам статистика за самоубийствата в България? Не познавам някого, който на 10-и ноември да не беше грейнал от радост и надежда. Къде са днес радостите ни?... Десет години в историята на един народ не са много, но в един човешки живот никак не са малко.

Политиците непрекъснато ни казват: „Тази година беше тежко, догодина ще бъде още по-тежко. След това ще се оправим”. Е, колко години може да се издържи с празни обещания и празен стомах?... И въпреки това картината е странна. България вече е демократична държава – и появата на подобни интервюта е едно доказателство. Никой вече не може да държи властта 45 години. В същото време народът ни – по-често гладен, отколкото сит – мълчи и си кротува. Никакво съмнение няма – в живота ни отново се настани страхът.

А от наплашения човек всичко може да се очаква. И се оказа, че пак се изправяме пред оцеляването. То ни спасява, но то прави и живота ни уродлив…

…Оправянето на съдбата ни е възможно на първо място с генетичните качества, които все още никой не може да ни отнеме. Новият век обаче иска образовани хора. И ако ние не направим поредното безумие да си унищожим образованието, каквито симптоми тревожно се забелязват, ако спасим и развием културното подадине, което имаме, България ще влезе достойно и предостойно, въпреки бедността си, в новия информационен век, във века, който повече от всичко иска образовани хора. А не като обслужващ персонал, за какъвто очевидно ни пригласят. Но истинското оправяне започва тогава, когато един народ спре да търпи бедите си!

Въпросът е съдбовен! Нашата държава трябва да създаде условия и привлекателност за своите чеда. Виждам още колко много млади хора са се пригласили да напуснат България. Виждам колко страшно е да се опразни една държава от младостта си. И в същото време мисля, че могат да се намерят решения, които да ни извлекат от тая тягостна картина на опустяваща държава. И затова не мога да разбера парламентаристите ни. Вместо да търсят решения на съдбовни въпроси, те продължават по най-ганьовски начин да ги политизират. Никога няма да се съглася с това, че да си партизанин на партията си е по-достойно, отколкото да бъдеш патриот на родината си!
Един Господ знае колко време можем да издържим така!

…На среща с читатели една жена ми каза: „Лесно ви е да говорите за нация и национални ценности, но в същото време Вашият син живее и учи в Америка”.

Никой не ме е обиждал толкова много. Не само защото изобщо не е вярно. Нямам нищо против децата ми да получат онова, което е потребно на всеки българин – и европейско, освен едно добро национално мислене. Но сигурно ще бъда нещастен, ако децата ми тръгнат да търсят късмета си по чужди земи. И на никаква цена не желая да повярвам, че България ще оглупее дотам, да изостави децата си да мислят, че тя не може да им бъде Отечество. Това би било най-непростимото предателство в новата ни история!

…Оказа се, че времето всичко прощава… Но един от въпросите, на които нямам отговор, е що за политици въдим, щом си мислят, че съдбата на България се е решила, когато те са се пръкнали на белия свят. И ние като държава правим, струваме, все започваме все отначало. Богове сме на пълното отрицание, дай ни да събаряме направеното от предишните, там грешка нямаме. И няма защо да се чудим, че Унгария, Чехия, Полша са вече успешни европейски държави. Те спряха да се делят на „наши” и „ваши”, а на можещи и неможещи, на патриоти и на търговци с патриотизма.

На 9 септември 1944 г. тотално беше отречено всичко, сътворено в държавата ни. Това бе едно от най-големите престъпления на „социалистическата революция”. За съжаление днес повтаряме същото. Мъдростта на един народ, и най-вече на онези, които го ръководят, най личи не когато се разрушава, а когато се използва миналото в полза на бъдещето. Кой умен народ си позволява да изхвърля така лекомислено подготвените си хора, както ние вече толкова пъти го правим в историята си?!
Сред новите лица, които поемат съдбините на България, има немалко умни хора, но има и невероятен партиен боклук.

Друга голяма беда е духовният и ценностен хаос, в който се въртим. Вече почти скъсахме пъпната връв на младите с миналото – с ценности и личности от най-великите години на България. Опасно и страшно е да се секат корените на един народ.

…България винаги е имала своите дупедавци. Но утрешният век не ще е на тях, а на народи – личности, народи с мозъци, а мозъци България също винаги е имала и за щастие още има.
Отглеждането на българска земя на хора, които вече не са българи, а и никой не знае какви са, е истинско нещастие!

Източник: Епицентър