С какво Западът греши в преценката си за Путин*

През 1999 г. Владимир Путин рязко се издигна от бюрократичната забрава до офиса на премиера в Русия. Когато, няколко месеца по-късно, Елцин неочаквано подаде оставка и Путин бе избран за президент, правителствата по света бяха изненадани. Как бе възможно толкова неизвестна досега фигура да е събрала национална подкрепа на изборите и то с малко медийно внимание?

За пръв път се срещнах с Путин 7 години преди тези събития и когато те се случиха, аз не бях от изненаданите от скорострелната му доминация над новата Русия. С него ме запозна Евгений Примаков, познат широко в Русия като „руския Кисинджър“, с когото се бях срещал многократно в Москва по време на Студената война в годините, когато бях съветник на президентите Кенеди, Джонсън, Никсън и Форд. Примаков е мислител и писател, който не се отплесква към глупостите, директен човек. Той бе специален пратеник на Кремъл при подготвянето на тайни дискусии с националните лидери по света.

Когато Борис Елцин даде задача на съветника си Анатоли Собчак да идентифицира най-блестящите умове на Русия, Путин, тогава обикновен местен политик в родния си град Санкт Петербург, беше на първо място в списъка му. Затова Примаков пое под крилото си Путин, за да го обучи по темите на глобалната власт, политика и проблеми със сигурността. В крайна сметка Примаков запозна Путин и с Кисинджър и двамата се сближиха. А това, че както Примаков, така и Кисинджър отделяха от своето време да го обучават по геополитика и геосигурност бе ясна демонстрация за това, че и двамата виждаха в него характеристиките на велик лидер. В същото време всичко това показа още, че самият Путин има капацитет да слуша и да проявява интерес към дългите и сложни лекции по геополитика – нещо, което и аз скоро щях да разбера.

През 1992 г. получих обаждане от организатор на срещи към „мозъчния тръст“ CSIS (Център за стратегически и международни проучвания), с което ме поканиха да се присъединя към Комисията по отношенията между САЩ и Русия в Санкт Петербург, която трябваше да се оглавява от Кисинджър и Собчак.

Целта беше да помогнем на новата власт в Русия да отвори канали за бизнес и банкиране със Запада. Повечето от западните делгати бяха директори на големи американски и европейски компании, както и някои ключови фигури в новото руско правителство. Моята задача там бе да присъствам като експерт. Казахами, че „Г-н Примаков“ лично е поискал аз да съм там. Нямаше как да откажа подобна покана, а и бях изключително любопитен по отношение на новата руска власт. И особено към персоната на Владимир Путин.

Пристигайки на срещата видях няколко човека, събрани на маса около Кисинджър, сред които и мъж, за когото ми казаха, че това е Путин. Официално лице ме посрещна и ми каза, че е помолен от Примаков да ме запознае с него. Той прекъсна разговора на масата с Кисинджър, за да обяви, че аз съм пристигнал. Путин тогава горещо ме поздрави и заяви, че няма търпение да си поприказваме за това как виждам света от Вашингтон.

Разговаряхме на няколко пъти между различните срещи и Путин все пак успя да си уреди място до мен на последвалата вечера, на която имаше и преводач. На масата той ме попита:

„Кое е най-голямото препятствие пред Западния бизнес и другарите ми руснаци при откриване на бизнес връзки?“

Без особено да се замисля му отговорих, че по мое мнение „...липсата на легално дефинирани права на собствеността е нещото, без което не може да има база за решаване на спорове в бизнеса“.

„А, да. Във вашата система споровете се решават от адвокати, на които се плаща почасово да представляват всяка страна. Понякога споровете стигат до съда, където обикновено отнема месеци да се разрешат и така се акумулират сериозни доходи за адвокатите. В Русия споровете се решават със здрав разум. Ако се касае за голяма сума пари или имот, тогава двете страни обикновено се събират за вечеря. Всеки присъстващ на нея обаче е въоръжен. Изправени пред възможността да се стигне до кървава саморазправа, двете страни винаги намират начин да стигнат до решение, което да удовлетворява всеки засегнат. Страхът е катализатора на здравия разум“, каза Путин.

Той използва аргумента си в контекста на споровете между суверени нации. За да се стигне до решения, често се налага да се използва страхът от непропорционалния отговор, ако не се сключи сделка. Идеята за това да караш противници да се изправят пред ужасяващи перспективи изглеждаше като нещо, което успява да го развълнува. На практика, още тогава той ми описваше сегашната ситуация с Украйна като бойно поле между Русия и САЩ. Путин знае, че Русия не може да си позволи дългосронча война в Украйна. Но и вижда, че Байдън е изправен пред ключови междинни избори и не може да си позволи международна криза. В този смисъл двете страни нямат друг избор освен да стигнат до сделка.

В друг случай Путин ме попита как реално се взимат решеният във Вашингтон. Той каза, че Кисинджър му обяснявал широките параметри на президентските решения, но не успял да уточни как точно се достига до политически консенсус между Сената, изпълнителната власт и президентството. От това си личеше, че Путин е получил и изследвал един прекрасен доклад за моята кариера от разузнаването. Той заяви, че Кисинджър много харесва публичния театър, при който властни хора се срещат на вечери с много свои помощници. И ми уточни, че е информиран, че предпочитам срещите зад кулисите с цел достигане на консенсус.

Опитах да му обясня сложният процес на балансиране на интересите на множеството политически играчи във Вашингтон, включително Конгреса, големите агенции, както и сложните бизнес договорки, които могат да имат ефект върху всяко решение.

Разказах му и за една моя среща с Никсън, когато президентът ми заяви, че е впечатлен, че поддържам добри контакти с лидерите и на двете партии – Републиканската и Демократичната. Тогава Никсън ме попита: „А ти демократ ли си или републиканец в крайна сметка?“ На което аз отговорих с „Да“. Запитан какво пък значи този отговор, аз се обърнах към Никсън и му казах: „Не съм войник-партизан, а човек, който решава проблеми. За да мога винаги да стигна до решение, аз трябва да съм готов да работя с ключови играчи и от двете страни, в зависимост от специфичния проблем“.

Тази моя история изглежда впечатли Путин. Впечатлението, с което останах за неговата персона, бе на човек, който е много по-интелигентен от всички останали политици, с които съм се срещал както във Вашингтон, така и в останалите столици по света. Поведението му ми навяваше на детството ми, което прекарах в Сицилия – мафията поддържа реда и нито едно неорганизирано престъпление не е позволено.

Путин изглеждаше като човек, който има инстинктите на сицилиански бос на мафията – бързо награждава, но и бързо се превръща в смъртоносна заплаха при всеки случай на несъгласие със семейните правила.

Връщайки се назад към тези години на растящо недоволство в Русия, си спомням за продължителната, многогодишна парализа на президенствтото на Брежнев, което бе последвано от краткото президенстване на Андропов и Черненко. Горбачов пък не бе достатъчно силен да наложи волята си. Елцин имаше добри идеии, но лесно се разконцентрираше и не успяваше да завърши нищо. Русия тогава се нуждаеше от тежката ръка на силен лидер – и Путин влезе в картинката.

Пък относно това как самият Путин вижда себе си, той на няколко пъти още при първата ни среща спомена, че се възхищава от Петър Велики. Дотолкова, че бях убеден, че вижда себе си като негово превъплащение. Не съм гостувал в Кремлин от 1988 г., но мои източници ми казват, че Путин е сложил няколко портрета на Петър Велики в някои от важните стаи за срещи. Но не и портрети на себе си, което е по-традиционният подход. Какво значи това за Байдън, НАТО и Украйна, скоро ще стане ясно. Но едно е сигурно – Путин е много повече от това, което се вижда на пръв поглед.

*Разказът за събитията от 1992 г. при първата му среща с Владимир Путин е на Харолд Малмгрен – бивш съветник на президентите Кенеди, Никсън, Джонсън и Форд в САЩ
Превод: Георги РУСЧЕВ