Нахалството на госпожа Татяна и нейните адвокати

Стефан Танев – несменяемият главен редактор на легендарния български всекидневник „Утро“, закрит впрочем от комунистите веднага след 9-ти септември 1944, е едновременно с това и приближен до основните лица от политическата класа на буржоазна България. Хвърлен в затвора от отечественофронтовската власт, там той пише спомените си, които видяха бял свят едва преди 16 години. В тях разказва за тайни политически интриги, за мръсни парламентарни сделки на гърба на народа, за най-обикновени кръчмарски договорки зад кулисите на Народното събрание. В някои от тях има и бележки с много нули.

Подир достатъчно такива истории Танев обяснява защо населението с радост е приело безпартийния режим след 1935 година, когато цар Борис III забранява партиите и установява личната си власт. Не е имало протести, никой не е бил против, напротив – народът си отдъхнал с облекчение. На всички им е дошло до гуша от политиканстващи лицемери, които преди изборите едно говорят, а след това – като настанят задниците си насред политиката, се отдават на лично печалбарство и бакалийски сметки.

Сред народа тогава е популярна и една приказка, която мъжете си повтарят по кръчмите, пише Танев, а тя гласи горе-долу това: „Трябва да се създаде един концентрационен лагер, в който да изпратиме всички, които много дрънкат. И след като всичко се свърши и построим Нова България, можем да ги пуснем, като им кажем: Сега вече сте свободни, прощавайте, задето ви изпратихме там, ама, ако вие още управлявахте, България щеше да погине и нищо нямаше да остане от нея“.

В тези цитати има и конкретни имена на политици от 30-те години на миналия век, които нарочно махнах. Нека сега обогатим изреченията с имена от днешния ден: Христо Иванов, Мая Манолова, Бойко Борисов, Ахмед Доган, Татяна Дончева… до болка познати хора, „дето постоянно дрънкат“, а не са излизали от политиката с десетилетия. За това време имаха възможност да направят чудеса в България, ама единственото чудо е, че народът пак си ги избира ли избира. Затова никак пък не е чудно, че, след като отново настанят задниците си насред политиката, по стар български тертип се скриват в задкулисието, вадят бележките и почват да пишат нули по тях. Те това знаят, само това могат. Да приказват високопарно преди избори, за да залъжат наивния гласоподавател, и да пишат нули след това.

Дори и това, че историята с нулите този път видя бял свят, не е най-странното в българската политика. А наивността на онези, които кой ден след оповестяването ѝ вече продължават да обясняват – това не може да е истина, не вярваме пък, Татяна Дончева е честна, ние си я харесваме. Като първа цигулка в тези гласове са врясъците основно на агитката от всеизвестни умно-красиви.

Аз не познавам наказателен адвокат с дълъг стаж, който да не е вулгарен до омерзение, когато наоколо няма публика, и лицемерно-любезен, когато е пред много хора. А познавам доста наказателни адвокати с дълъг стаж. Самата специфика на наказателното производство е такава, че - рано или късно - всеки наказателен адвокат придобива рефлекс да е безскрупулен в преследване на целта си. Зер, когато защитаваш убийци, и в повечето случаи осъзнаваш, че наистина са убийци, трябва наистина да си пуснал пердето.

Веднъж в разговор един такъв, когато бяхме насаме дни преди негово дело, разбирайки кой ще е съдия в процеса, директно отсече: Този – описан със съответните епитети - ми дължи това и това, въобще няма нужда да се задълбочавам – печеля го. И го спечели.

Днес мнозинството умни и красиви са скочили като Матросов да бранят Дончева – по професия тъкмо наказателен адвокат. С което реално само показват колко им е акъла. За нея е достатъчно вечно - до живот - да дрънчи „Поправката Ванко 1“ (с главно П, понеже е емблематична поправка, не каква да е). Друго не ѝ трябва, за да е завинаги аут от политиката и никой, уважаващ себе си гласоподавател, да не гласува никога за подобен кандидат. Можем да си представим, когато се е обсъждала идеята за тази поправка, какви цифри са били писани върху съответните листчета. Сто на сто е имало много нули.

Донякъде позицията на умно-красивите е разбираема. Историята с „Поправката Ванко 1“ е на 15 години. Повечето от тях по онова време са били дечурлига и просто не я знаят. А в Уикипедия някой услужливо тези дни (дали пък не е самата Дончева?) е изтрил от нейната страница абзаца, в който се разказва този срамен случай. Има го в отделна публикация, но не и там, където е описана биографията на Дончева. Очевидно някой (може би самата Дончева?) осъзнава, че историята е толкова срамна, че е по-добре да я няма в страницата ѝ. Уикипедия е свободна енциклопедия, която всеки може да редактира – дори и този, на когото е посветена съответната статия.

Да, ама сега госпожата пак е хваната в крачка. Обаче умно-красивите, наместо да коментират историята, описваща една нахална и безскрупулна жена, която дори зловонна поправка от биографията ѝ не е в състояние да усмири и отдалечи от политиката и непрекъснатото стоене в телевизора, търсят под вола теле, за да я омаловажат. Дори се нахвърлят на медиите, които разказаха за случая. Било поръчка. Дали някъде наистина е имало поръчка да се пише за настоящата случка с многото нули не знам. Но всеки главен редактор на място, ако уважава професията, би поставил този скандал на челно място. И то не един път, а няколко дни поред. Защото на разкритите зловония мястото им е там - да ги виждат всички, да им миришат миризмите и да се отвратят веднъж завинаги от тях.

Няма гаранция, че и след поредните разкрития в стил „Поправка Ванко 1“ Дончева ще се скрие някъде. Зер, като наказателен адвокат тя е дебелокожа. Но пък тук проблемът опира до публиката. Хем знаят, че такова именно създание ще прави, ще струва, но ще доведе нещата пак до „Поправка Ванко 1“, хем си я харесват - да, ама как хубаво говори и ги слага на местата им; а после си я избират. А за капак умно-красивите ѝ се радват. Понеже, както се разбрахме, толкова им е акъла. А може би пък тайно и те си мечтаят да са част от поправки, много поправки, с много нули отзад.